„Сега можех да плувам с глава над водата…“

Из романа „Огледало за сънища“ на Златина Бахова, издателство Монт.

„Денят на бягството ми беше топъл и слънчев, пролетта тържествуваше. Ала едва ли същото можеше да се каже за мен: въпреки че от няколко дни се опитвах психически да се подготвя за онова, което ми предстоеше, стомахът ми беше свит на топка, вътрешностите ми леденееха. Предполагам, че – погледнато отстрани – едва ли си е личало особено: никой не ми обръщаше повече внимание от обикновено. Но нали знаеш как е – когато вършиш нещо, забранено за останалите, ти се струва, че всеки те гледа с подозрение, като че ли плановете ти са му известни точка по точка и само чака удобен случай да ги осуети.

Почти не хапнах на закуска, от една страна, защото притеснението толкова беше свило стомаха ми, че едва успявах да поема храна, от друга страна, защото трябваше да бъда колкото се може по-лек – така и водата, и собствените ми мускули щяха да ме изтласкат по-бързо надолу по течението, към свободата.

Тръгнахме, както всяка друга сутрин, под строй към брега. Молех се това да е последното придвижване под строй и въобще под нечия чужда команда в живота ми. Паромите си бяха на мястото, натоварихме се на тях и поехме по Дунава.

Гледах плаващите насреща ми греди като в полусън. Понякога се движеха толкова бързо, че няколко души едва смогвахме да ги улавяме. Имаше, разбира се, и контузени. Бяха тежки, много тежки, а се носеха тъй бързо по течението… Аз трябваше да бъда още по-бърз от тях.

Работата си също вършех машинално. Не биваше да се натягам прекалено, за да не се преуморя, налагаше се да пазя силите си. Ала не можех и да се скатавам, защото щях да привлека нежелано внимание. Майсторлъкът беше да уцеля „средния път“, като Буда. Само че Буда нямаше да се опитва да избяга. Бягството беше стремеж.

Слънцето се издигаше все по-високо в небето. Не прежуряше, летните горещини бяха твърде далече. Дали щях да дочакам лятото? Едно хипотетично лято с теб. Дори само заради тази представа си струваше да напрегна мускули и сухожилия до скъсване. А засега просто трябваше да чакам уговорения знак. И да действам светкавично и незабележимо.

Огледах се. Всеки беше зает с нещо: другарите ми по съдба с дървесината, старшините разговаряха помежду си, двамата милиционери с автомати (по един за всяка бригада, от тях се боях най-много) стояха върху дървената платформа на паромата, откъдето се предполагаше, че имат най-добра наблюдателна позиция. В настоящия момент те не се възползваха особено от нея: единият си чоплеше носа, а другият зяпаше върховете на обувките си. Обаче автоматите неизменно бяха в ръцете им.

Спряхме за обяд. Със старшина Минков бяхме решили, че каквото има да става, трябва да стане след обедната почивка. Първо, защото аз щях да съм донякъде отпочинал и събрал сили. Второ, всички останали щяха да бъдат до известна степен разконцентрирани: човек, след като хапне, се отпуска и дори му се приспива – ще, не ще, това си е факт. Физиология. А тия, дето ни пазеха, обядваха доста по-обилно от нас. И това също беше факт.

Обедът мина спокойно, без някакви произшествия. Продължихме работата си. Бях хапнал съвсем малко и се чувствах лек като перце. Потопени до гуша във водата, с другарите ми теглехме едно огромно дърво. Впрочем аз по-скоро имитирах теглене.

Тогава викът проряза пролетния ден и сякаш го разцепи на две: едната половина беше познатото удобно минало, достигнало мъртвата си точка, другата половина беше неизвестното и плашещо бъдеще, което напираше да се роди, а по средата, в зейналата бездна на настоящето бях аз – аз бях този, който трябваше да съедини пространствено-времевия континуум; този, който трябваше да продължи живота си.

– Къде гледаш, бе? – крещеше старшина Минков от паромата. – Смаза ми крака! Малееее, сигурно го счупи!

– Ама, другарю старшина… не го видях… гредата…

Нямаше нужда дори да поглеждам нататък. Както предвиждахме, суматохата беше огромна. Всички се устремиха към паромата. Милиционерите слязоха от платформата върху една от лодките, на чието дъно се превиваше от болка старшина Минков. Лекарите щяха да открият, че дясното му стъпало е извънредно отекло и насинено. Бяхме се погрижили за това. Още през нощта. Не трябваше да минава много време от действителната травма до мнимата. Изпитвах истинско съжаление към оня нещастник, който искрено вярваше, че е премазал крака на старшината и примираше от страх. Но Минков ме увери, че лично ще се погрижи наказанието да му се размине.

При слизането си милиционерите закриха моя приятел от очите ми. За миг и двамата ми обърнаха гръб и аз разбрах, че моментът е настъпил. Никой не гледаше към мен. Вниманието на всички беше фокусирано върху паромата и ставащото там. Поех дълбоко въздух и изпълних дробовете си до краен предел. След това се потопих и заплувах по течението с най-голямата бързина, на която бях способен.

Изведнъж почувствах безкрайна лекота. Бях оставил всичко зад себе си – цялата отрязана половина на деня. Докато мислено се подготвях за бягството, не ме напускаше опасението, че е възможно така да се парализирам от страх, че да изтърва удобния момент да се потопя и всичко да се провали. Сега, отхвърлил веднъж завинаги това опасение, порех ритмично водата с ръце и крака и се надявах въздухът да ми стигне за колкото се може по-дълго време.

Звуците от горния свят долитаха съвсем приглушено. Със зрението си също не различавах почти нищо. Дунавът е една от най-мръсните реки в Европа, което в случая беше огромно предимство за мен, тъй като едва ли някой би могъл да ме забележи сред зеленикавокафявата мътилка. Бях обгърнат от воал от безмълвие и слепота. Ако не ме мъчеха студът в дълбините и липсата на кислород, щях да се чувствам уютно като в майчина утроба.

Нямах представа какво разстояние съм изминал. Имах усещането, че плувам цяла вечност, че скоро ще се влея в морето заедно с устремените води и ще остана там завинаги. Кръвта биеше бясно в слепоочията ми, сърцето ми щеше да изхвръкне. Давах си сметка, че движенията ми губят координацията си, но въпреки това продължавах. Последните остатъци от съзнанието ми крещяха, че трябва да наситя мозъка си с кислород, преди в него да са настъпили необратими промени. Някъде бях чел, че тези промени настъпват след пет-шестминутна липса на кислород, знаех, че е невъзможно да съм издържал толкова време под водата, ала ми се струваше, че се нося по реката от хилядолетия, че съм посрещнал Аспаруховите българи, над мен са ехтели боен вик на рицари и звън от брони, литургично исо и песен на мюезин.

Миг преди да загубя съзнание, подадох глава над водата и поех целия въздух на света. Не се виждаше никой! Бях успял! Течението на реката и собствените ми усилия ме бяха завлекли зад завоя, където врязаната в Дунава ивица суша и гъстата растителност върху нея напълно скриваха паромата от очите ми и което беше много по-важно – мен от техните. Сега можех да плувам с глава над водата. Всъщност трябваше да плувам с глава над водата, за да не пропусна белязаното от старшината дърво.

Оказа се малко по-далече, отколкото предполагах. Червеният плат искреше на слънцето, примамлив като свободата. Изхлузих се от дрехите си и ги пуснах по течението. Излязох на брега гол и треперещ от студ.

Посегнах да сваля червения парцал от дървото. Първоначално не бях осъзнал какво представлява той, но като разбрах, едва сподавих истеричния си кикот. Беше пионерска връзка – нито повече, нито по-малко. Един надзирател, служител на официалната власт и партиен член, подпомагаше бягството на затворник, използвайки символа на една от младежките казионни организации. Да му имам чувството за хумор.

Смачках връзката в юмрук и хукнах през гората.

Сякаш сънят ми се повтаряше. Зеленото море ме погълна. Спъвах се, падах и ставах, след това се спъвах отново, ала неизменно продължавах напред. Задъхан и изподран, най-сетне стигнах до навеса. Отместих настрани големия камък в ъгъла и измъкнах брезентовата торба, в която старшина Минков беше оставил риза, сако и панталон, както и обувки с чорапи. В единия чорап намерих банкноти, навити на руло и омотани с ластик. Не се бяхме сетили за бельо, затова облякох дрехите на голо, иначе всичко беше купувано по мярка специално за мен чак от Свищов, така че се чувствах съвсем удобно. Взех със себе си торбата и пионерската връзка (не трябваше да оставям никакви следи) и тръгнах.

Бях излязъл от реката малко по на изток от остров Белица – един от по-малките острови в тамошния архипелаг, който се намираше между най-големия остров Белене и дунавския бряг. Знаех, че вървейки през гората, рано или късно ще изляза на шосето за Свищов. Не биваше в никакъв случай да тръгвам по него – това бе най-сигурният начин да ме заловят. Не биваше и да продължавам на юг: щях да стигна до блатата на Кайкуша, отвъд тях гористата местност свършваше, започваха села, оттам минаваше железопътната линия на Свищов – отново потенциална опасност, защото на всяка гара (дори и най-незначителната) щяха да патрулират милиционери, разполагащи със снимката ми и всички подробности към нея.

Трябваше да държа посока югоизток. Лошото беше, че и те го знаеха. А нямаше никакъв начин да се свържа с теб и да те измъкна от селото, без никой да разбере. Налагаше се да избягвам населени места, обаче как щях да съгласувам това с нуждата от храна и вода? В ранната пролет всичко цъфтеше за радост на окото, ала нищо не даваше плод да напълни стомаха. Все щеше да се наложи да мина през хоремага на някое село и да напазарувам, което криеше немалък риск. Само че за това щях да мисля по-късно, като му дойдеше времето. Сега просто вървях – не, не вървях, носех се толкова бързо, колкото можеха краката ми, и онова пърхане в стомаха, дето сякаш ме издигаше над възродената земя, ми напомняше с всяка изминала секунда, че съм свободен. Свободен.“

 

Из романа „Огледало за сънища“ на Златина Бахова, издателство Монт.

Още откъси от романа:

“Да го държа настрана… Аз искам да се махне завинаги…”

“– Сега… ще продължаваш ли… да се правиш… на много… умен?”

 

„Тя се усмихна през сълзи. Анастас Боянов, чиито способности я изпълваха с възхищение, Анастас Боянов, чиято сложност понякога не проумяваше, Анастас Боянов, чиято любов бе за известно време най-важното нещо в живота й, та същият Анастас Боянов си отиваше завинаги с епитафията: „Арабия човек беше. Голяма терца…“

Анастас се подготвя за дипломирането си като юрист. Две ярки събития в живота му – студентско пътуване до Париж и женитбата му с прекрасната Анна, го тласкат да разследва смъртта на български писател, намерил поприще във Франция, но завършил живота си в Белене. Това се оказва най-голямата грешка в живота на бъдещия юрист. Смъртта достига и него, а за да разбере защо, му е нужна неговата Анна…

 

„В романа „Огледало за сънища“ се смесват фантазия и реалност, спомени и сънища, фолклор и митология, пътешествия във времето и пространството, довели до разкриването на две жестоки убийства. Разследването на тези убийства води героите по цялата българска земя, от морето до западните покрайнини, за да открият истината не само за причинените страдания и смърт, но и за една голяма любов, преминала отвъд пределите на смъртта.“

Евгения Атанасовa-Теневa, Главен продуцент на „Ръкописът“, БНТ

 

Златина Илиева Бахова е родена през 1968 г. През 1995 г. завършва Софийски университет „Св. Климент Охридски“ със специалности българска филология и журналистика и започва да се занимава с журналистика като работи във вестник „Бургас днес“ (сега „Компас“) и телевизия „Скат“. От 1998 г. Златина започва работа като преподавател по български език и литература – първо в бургаското училище „Димчо Дебелянов“, а от края на 2014 до днес в несебърското училище „Любен Каравелов“, където факултативно преподава и журналистика. Нейни разкази и стихотворения са публикувани в периодичния печат, предимно в списание „Море“, а през 2017 г печели първа награда за проза в Х Национален конкурс „От учителя с любов“ с разказа „Прощъпулник“. През 2015 г. Златина взема участие в стартиралия по БНТ литературен формат „Ръкописът“ по лиценз на италианския „Masterpiece“ и е един от 12-те финалисти в първия етап. Романът, с който участва там, е издаден през 2017 от издателство Монт под заглавието „Огледало за сънища“.

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google+ photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google+. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Create a website or blog at WordPress.com

Нагоре ↑

%d блогъра харесват това: