“Рано или късно свободата ще излезе от бутилката. Тогава ще се преброим отново…”
Из романа “Когато капят кестените” на Стефан Коспартов, издателство Сиела.
“След като се отказа да търси пътя за Париж, на Димо му стана по-леко. Свободата беше понятие от предишен живот, който никога нямаше да се върне. За нея си струваше да се бориш само ако можеш да я споделиш. Ако по волята Божия това не ти е дадено, може да споделяш болката. Така голямото зло няма да те смачка и дяволските нокти няма да изтръгнат душата ти. Щом Господ е решил да изпречи комунизма на пътя ти, значи така е трябвало да бъде. Мъката на живите е по-важна от спокойствието на смъртта. Тя може да бъде възнаградена с остатъка от гордостта ти, сега и завинаги. За да настъпи смирението. Убежището на оцелелите духом. Тези, които приемат нещастието като изпитание. Димо се съсредоточи върху случващото се в лагера. Стремеше се да не мисли какво става отвън, като че ли цял живот беше живял с бодлива тел около себе си. Така ежедневието придобиваше по-ясни измерения – от изгрева до залеза, от едното до другото ядене. Сили черпеше от спомените за семейството си – такова, каквото го помнеше: бебето Георги и усмихнатата Ана на път за вкъщи от родилното или последния път, когато бяха свободни заедно, вечерта преди да го арестуват, Ана беше изпекла пиле и пиха червено вино, което Димо беше купил от един селянин на Женския пазар. На фона на спомените строежът на дигата престана да го плаши със своята безсмисленост, беше просто още един мазол върху отдавна загрубелите ръце, драскотина на челото, неприятна прашинка в зачервените недоспали очи. Работата нямаше край, а работниците не ставаха повече, някои стигаха предела на своята издръжливост и поемаха в чувал към Магареца, други плюеха на гордостта и слагаха подпис върху признанието за слабост с надеждата, че никой няма да разбере или, ако разбере, ще прости. На Димо беше дадено да издържи, да мине отвъд неиздържимото и да опази спомена за себе си – такъв, какъвто беше, преди да загуби свободата. Приятелите му се пръснаха, някои като Свилен Узунов ги хвана лабавото, а други нямаха този късмет, непримиримият Минко Илиев отказа да работи и тъй като отказваше и да умре, се принудиха да го върнат в наказателното отделение на Плевенския затвор да излежи оставащите му пет години и три месеца, от които близо половината изкара в карцера или в гладна стачка. На Димо вече се полагаха осемдесет сантиметра от нара, можеше да разпери ръце, без да бръкне в окото на съседа, същински лукс. Скоро нямаше да има кой да изнася пръстта на дигата, а и тя отдавна беше готова, изкопчиите ставаха все по-ненужни. Вървяха залагания кой ще мине последен по понтонния мост към селото – да хвърли камък през рамо, че да не се връщат никога повече на Персин.
Една сутрин ги строиха на плаца, августовското слънце напичаше здраво, комарите не ги оставяха на мира.
– Вижте какво, врагове на народа – каза комендантът. – Тук останахте само такива, за които не си струва да си мръднеш пръста. Ако зависеше от мен, щяхте да носите таргите вечно. Въпреки всичко народната власт е добра. Тя реши да ви върне в обществото, за да провери дали тук сте научили нещо. Свободни сте да си вървите вкъщи. Но знайте, че при най-малкото провинение ще ви върнем обратно. Аз ще бъда тук и ще ви чакам.
Лабаво! Настъпи неописуемо оживление, всички хукнаха нанякъде. Взеха който какъвто багаж имаше, захвърлиха затворническите дрехи и се помъкнаха към гарата. С тях вървяха и двама милиционери от охраната. Хората от селото ги заглеждаха с любопитство и с малко страх, толкова много мърльовци на едно място рядко можеха да се видят. В кръчмата пиха по една ракия на изпроводяк и си спомниха ония, които ги нямаше. Почерпиха и милиционерите. Димо изрови от торбата си дървеното конче, заради което застреляха Ганчо Петров.
– Ще го занеса на детето му – каза. – Така то ще знае, че баща му е мислил за него.
Всички пиха за детето на Ганчо.
– Айде, пръскайте се – каза единият от милиционерите. – Ще ми се карат, че съм ви пуснал в кръчмата.
Димо взе един случаен автобус за гара Левски и оттам се прехвърли на влака. Беше странно, че не е в конски вагон. Още не можеше де повярва, че е свободен, чакаше да се появи някой от охраната и да го подкара обратно към Белене. С него пътуваше Рангел Държански, бившият депутат.
– След време хората ще се гордеят с нас – каза Димо. – Тия са борците, ще кажат.
– Не се надявай – отвърна Държански. – По-скоро ще ни забравят. Други пишат учебниците. В тях няма нищо за нас.
– Ние ще ги надживеем. Рано или късно свободата ще излезе от бутилката. Тогава ще се преброим отново.
– Надявам се да си прав. Дано да присъстваме на броенето. Иначе ще се окаже, че напразно сме се борили.
– Не може да е напразно. Ако беше напразно, нямаше да сме тук и да водим този разговор. Надеждата не си е отишла, щом сме още живи.
Влакът навлезе в Искърското дефиле. Редуваха се малки жълти гари, зелени семафори даваха път на влака, затворниците се прибираха у дома. Назад оставаше остров Персин, дигата, свинарниците, Тел Авив, надзирателите, които те спукваха от бой, смъртта и унижението, страхът, че изведнъж всичко може да свърши и няма да дочакаш утрешния ден. На гара Бов двама милиционери им провериха документите, четоха дълго заповедите за освобождаване, но нямаше грешка, пуснаха ги, макар и неохотно. Едно малко циганско момиченце се завъртя около Димо и го дръпна за крачола на панталона. Димо извади последния бонбон кръц-кръц, който му беше останал, и му го даде. Детето го лапна и се усмихна широко.
– Добър чичо! – каза то и изтича при майка си, тя го шляпна назидателно по дупето и то се разплака, но не изплю бонбона.
Циганката слезе на Илиянци, Димо и Рангел останаха сами, влакът бавно наближаваше Централна гара. Същата гара, на която беше пристигнал от Париж преди тринайсет години. Рангел си тръгна, той не беше част от спомена, Димо даже не усети как се прегърнаха, довиждане, приятелю. Колко неща се бяха случили оттогава, не е истина. Живот като на кино. Ето ме тук, по средата на филма, няма кой да ми каже дали краят ще бъде щастлив. Гарата опустя, на перона остана само една жена, хванала за ръката малко момченце. То се опитваше да се скрие зад нея, но тя го побутна напред и посочи към Димо. Детето се затича към него, крачетата му смешно се мяткаха настрани, като че ли всеки момент щеше да се спъне.
– Татко! – извика детето и Димо осъзна, че случващото се е истина, как бяха разбрали с кой влак пристига, нямаше по-хубаво място на света от софийската Централна гара! Димо прегърна момчето, малкото телце стопли сърцето му, струваше си да се живее! Тринайсет години минаха като сън, споменът избледня, остана само настоящето. Той целуна Ана по устните и разбра, че краят ще бъде щастлив. Тя се притисна към него, това беше нейният мъж, голям и силен, той щеше да сложи нещата в ред. Животът беше прекрасен, в него имаше място за любовта, кой каза, че ще им се случват само гадости? Ана не издържа и се разплака от радост. Мъжът й се беше прибрал, измършавял и подстриган накриво, беше се върнал от злокобния остров, чието име хората избягваха да споменават, само се шушукаше, че има такова място, където молитвите носят болка, а смъртта е избавление. Постепенно гарата се напълни с хора, пристигаха и заминаваха нови влакове, а Димо не успяваше да тръгне към къщи, беше свикнал луната да го заварва в лагера, виждаше ли се тя от прозореца на спалнята, закачена за комините на отсрещния покрив? Тази вечер нямаше да има проверка, как щеше народната власт да знае, че все още е жив? Бяха го изпуснали от хватката, сега сам щеше да реши дали е време да се живее, или време да се мре. Той взе Георги на ръце и тръгна бавно към трамвайната спирка. Пътниците на перона му правеха път, сякаш го разпознаваха и искаха да му помогнат по-бързо да се прибере вкъщи.
“Тук съм!” – помисли си Димо, докато се качваше на трамвая. “Още съм тук!” – каза си на слизане. – Аз съм властелинът на този град, нищо не може да попречи на моето щастие! Ако искам, ще тръгна по върховете на тополите и никой няма да ме спре!” Той направи няколко гигантски крачки и се озова пред дома си на номер шейсет и шест. Пердето на кухнята на Първанови беше дръпнато, някой погледна през прозореца и веднага се скри.
– Тук съм! – изкрещя Димо и гласът му отекна в празното стълбище. – Вие тепърва ще чуете за мен!”
Из романа “Когато капят кестените” на Стефан Коспартов, издателство Сиела.
Още откъси от романа:
“Едно знам – трудно е да се родиш, а още по-трудно е да оживееш. Лесна е само смъртта…”
През зимата на 1946 г. Димо Костурков, доктор по право от Сорбоната, пътува към опустошената от войната България. Изпълнен е с надежди и идеали, а във влака среща и красивата Ана, която се прибира да погребе баща си. Още на перона у дома ги чака сблъсък с жестоката реалност – комунистите са заграбили властта и няма да я пуснат. На двамата млади им предстои да опознаят истинското лице на строя – насилието, издевателствата, лагерите, изселванията…
Десетилетия по-късно режимът се люшка в предсмъртна агония. Задействат се внимателно обмислени планове за съхраняване на властта и натрупаните богатства. Предстоят вихрени промени, манифестации, избори, пирови победи и смазващи провали. И сред целия хаос на внезапната свобода младият писател Никола Костурков трябва да открие истината за баща си и неговата съдба. А любовта му към Адриана е като стихия, която пронизва времето и пространството и надмогва престъплението и наказанието.
„Когато капят кестените” е предопределена модерна класика, която без съмнение ще остане като един от най-големите романи в българската литература.
„Къде бяхте досега, Стефан Коспартов, защо не ни казахте тези истини по-рано? Подреждахте събитията, предполагам. Почиствахте ги от мимолетното и ги поставяхте едно до друго. Не, по-скоро едно под друго – защото нашият български живот се пише под индиго, събитията са еднакви, само десетилетията са различни. Благодаря ви за прекрасно написаната белова от черновите на две поколения българи!”
Веселина Седларска
Стефан Коспартов е доктор по филология, дългогодишен преподавател по английски език и литература, сценарист на филмите “Мярка за неотклонение”, “Аз съм ти”, “Шекспир и другите”, а “Когато капят кестените” е първият му роман.
