“Онзи урок на баща си запомни завинаги. Но не го последва…”
Из романа “Бал в Мулен Руж” на Радостина А. Ангелова, издателство Софтпрес.
“Горчо Аврамов беше роден резбар. Баща му беше резбар, дядо му беше резбар, сигурно и дядото на дядо му е бил резбар, но Горчо нямаше вече кого да попита. Докато другите деца пасяха кравите и играеха на челик, той седеше встрани и дялкаше с ножчето си. Когато стана на осем, баща му започна да го учи. След няколко месеца Горчо направи сам една четирилистна детелина, голяма колкото дланта му, и я подари на майка си, а после се разплака, защото баща му хареса резбата и я продаде. Майка му го бе прегърнала тогава – една от малкото прегръдки, които помнеше, – и той тихо хлипа на рамото ѝ, докато тя го полюляваше едвам…
После баща му заръча да направи кон и го остави цял ден да гледа кобилата, която пускаха да пасе на стръмната ливада над дъскорезницата, и да я рисува на парче амбалажна хартия. И до днес Горчо пазеше спомена за миризмата на трева, смачканите билки около тялото му и скакалците, които кацаха върху хартията да видят докъде е стигнала рисунката, а той ги отпъждаше с потната си от усърдие длан. След това баща му помогна да избере липово дърво, че е меко и лесно за дълбаене, и пак го остави.
Конят беше толкова хубав, че като го видя, майка му плесна с ръце и се засмя… „Ще тръсне глава и ще литне…“ – рече му, ала Горчо гледаше не коня, а нея и си мислеше колко е хубава усмихната. Поиска да ѝ даде резбата, но като се сети какво стана с детелината, отиде в работилницата и с най-широкото длето посече предния десен крак на коня. Така никой нямаше да го хареса и щеше да остане при майка му. Каза на баща си, че ръката му е трепнала, но баща му мълчаливо свали колана си, стисна Горчо върху лявото си бедро и го нашиба. А майка му гледаше отстрани, слушаше писъците му и не мигаше.
За наказание баща му го накара да издълбае още един кон, съвсем, ама съвсем същия, но без да го посича. Горчо изпълни заръката, а и му беше вече лесно: трябваше просто да си спомни какво е правил, докато е работил предната резба, и какво не бива да прави, за да не повтаря грешките. Вторият кон стана още по-хубав. Но първият му беше на сърцето – като всяко първо нещо бе намерил най-топлото местенце в душичката му и се бе спотаил там.
Когато му занесе новата резба, баща му го прати и за другата. Горчо не се притесни, сигурно смръщеният мъж искаше да види дали се е постарал. Беше. Конете бяха досущ еднакви. И знаеше, че баща му ще е доволен.
Така и стана. Баща му погледа, погледа, после взе двете парчета дърво и рече:
– С този кон ще ти купим тетрадките за есента. Направи го за два дни, а с него ще учиш цяла година. Запомни това – златен занаят ти давам, ще те храни където и да идеш, с каквито и хора да живееш.
След това отиде при дръвника, подпря читавия кон до купчина останали от зимата дърва, а сбърканата резба сложи на дръвника и с един замах я разполови.
– Нееее… – изплака Горчо и хукна, но баща му с два скока го настигна и го стисна в ръцете си. После заговори в ухото му и на Горчо му се струваше, че не чува и дума, докато плачеше с глас и се опитваше да се измъкне от мечата му хватка. Но и до днес си повтаряше онези изречения, все едно баща му ги беше изсякъл направо в паметта му.
А това е, за да цениш занаята си. Ако ти не уважаваш дървото и ръцете си, ако не почиташ смъртта му и живота си, ако не милееш за времето си – никой няма да го стори. На майка си можеш да направиш стотици коне и детелини, но на нея повече ѝ трябват дърва за печката, месо за тенджерата и пари за дрехите ти. И твоята жена ще иска същото. И на сина ти жената… Другото са глезотии.
Горчо Аврамов огледа рисунката: линиите от дърводелския молив не бяха перфектни, криволичеха и прекъсваха по неравната повърхност на дървото, но инструментът щеше да ги заличи и без това. Прекръсти се, както беше виждал баща си да прави, подбра нужното му длето и започна. Знаеше, че тази конзола ще излезе по-добра от първата, но единствено неговото око ще вижда разликата. За всеки друг двете щяха да са еднакво съвършени. Но Горчо знаеше и друго – в първия детайл беше сложил повече от сърцето си, просто защото беше първи. Беше го мислил дори когато си почиваше или се хранеше, беше преценявал движенията на инструментите, беше натъкмявал всеки елемент, докато му се стори безпогрешен. Вторият детайл беше вече отъпкана пътека и там ръцете работеха дори по-сръчно, ала умът и душата му си почиваха.
Онзи урок на баща си запомни завинаги. Но не го последва. Искаше ли да зарадва жена си Елка, да я поглези, правеше ѝ дървена фигурка, пано, кръст, каквото дървото му подскажеше или Елка си поискаше. После дойде ред на дъщерите: Смиляна, голямата, и Незабравка, малката, се забавляваха с най-красивите дървени играчки в Чепеларе, всичките излезли изпод неговите ръце. И противно на онова, на което баща му го беше учил, колкото повече радост подаряваше Горчо, толкова повече славата му се носеше нашир и длъж и поръчките валяха. Първо бутна старата къща в двора и вдигна дом за чудо и приказ, после купи градината в съседство, раздели я поравно и започна да строи къща на голямата щерка. Не беше още я покрил, когато разчисти място за основи и за къщата на малката – същата архитектура, същият размер, но в другия край на двора: хем да са всички заедно, хем никой на никого да не пречи.”
Из романа “Бал в Мулен Руж” на Радостина А. Ангелова, издателство Софтпрес.
Още откъси от романа:
“Защото дървото знае най-добре, че и в корените, и в листата тече една и съща кръв…”
Загадката на френска картина се преплита с една от големите любовни истории в българската литература
Малко парижко бистро с ароматни ястия и колоритна клиентела става дом на необичайно запознанство. “При Гастон” има славата на място, където заедно с кафето може да получите мастило – за да адресирате картичка или да започнете своя история. През 1905 г. до масата на Смахнатия Брюно, който вярва, че е прероденият Балзак, се настанява непозната чужденка. Поръчва чай и вади от чантичката си елегантен черен бележник.
Повече от век по-късно този бележник попада в ръцете на Ева. Двайсет и две годишната студентка в Сорбоната току-що се е сблъскала с разкритие, което преобръща живота й. Родена и отраснала във Франция, Ева е свикнала да разделя времето си между няколко различни “у дома” – апартамента близо до музея на Роден в Париж; Версай, където живее семейството й; и къщата на леля й в Родопите. Сега се оказва, че вероятно има и друг дом. Докато се опитва да открие дали и доколко може да е част от него, Ева се изправя пред черния бележник. Дори не подозира, че страниците му пазят уловени мигове от една голяма любов, белязала българската литература, и тайната на известна френска картина.
След “Афиши в огледалото”, посветен на Роза Попова, Радостина Ангелова черпи вдъхновение от живота на друга незабравима българка. “Бал в Мулен Руж” преплита мигове от една голяма любов, белязала родната литература, с тайната на известна френска картина и съвременен сюжет, в който пулсират загадки и вечни въпроси.
Радостина А. Ангелова жонглира с различните си роли точно толкова добре, колкото с думите. Тя е преподавател, доктор на техническите науки, автор и съавтор на над 170 научни публикации и учебници. Награждаванa e у нас за поезия и разкази, нейни текстове са публикувани в стихосбирки в Белгия и списания във Великобритания и САЩ. Член е на Международната хайку фондация и три поредни години е включена в европейския Топ 100 за най-креативните автори на хайку.
