„Ние даваме ли си сметка за какво гласуваме?!“

Из романа „Розариум“ на Георги Томов, издателство Сиела:

„Вечерята бе довършена в мълчание. Жените останаха да побъбрят на въздух, а мъжете влязохме вътре и се настанихме в най-уютния кът на просторния хол. Много обичах това място – с дървени лавици за книги от пода до тавана, вехт, но оригинален персийски килим и протрити кожени дивани, наредени под формата на буквата „П“ пред камината. Собственикът на къщата, академик на преклонна възраст, наричал този кът „библиотеката“, но заради забраната за пушене на обществени места Стоил го бе прекръстил на „пушалнята“.

Никой не си позволяваше да пуши в присъствието на Стария. Както и да води служебни разговори на приятелските ни срещи и приказките се завъртяха около премиера Борисов – „Левски“ ли подпира повече или „Лудогорец“? Компанията се съгласи, че „Лудогорец“ са страхотен бизнес проект, а „Левски“ – куци коне, и разговорът премина към това, което не излизаше от мислите на всички ни – катастрофата. Обсъдихме здравословното състояние на Филип и Рая (присъстващите бяха от малкото хора, които знаеха, че сме я върнали в България) и логично стигнахме до тромавата и неефективна съдебна система. „Която, всъщност, понякога ни е доста удобна“ – казах си, без да коментирам на глас.

– Не забравяйте случая на Максим Стависки. Алкохол, бито момче, осакатено момиче и какво – условна присъда – Стефан Колев с прякор Манекена, един от крупните производители на хляб в страната, помагаше финансово за лечението на Мануела Горсова и темата му беше близка.

– А Цвети? Две момчета на място. Момичето се бори осемдесет и два дни… четиресет операции. Онзи шофирал седемнайсет години без книжка. И нарушение след нарушение. Книжката не карала колата! – възмущаваше се Доктора. – Честно да ви кажа, такъв да ми легне на операционната – не гарантирам, че ще се сетя за Хипократовата клетва. Дори във времето на „добре облечените бизнесмени“ не са ми идвали наум подобни кощунствени мисли, смятайте!

„Добре облечените бизнесмени“ уважаваха доцент Бояджиев, тъй като голяма част от тях бяха минали през ръцете му в спешното на ВМА. В дисертацията си изследваше огнестрелните рани от различни видове и калибри оръжие. Самият той не се числеше към ВМОБР (Военномедицински отряд за бързо реагиране) и не беше работил във военно-полеви болници в Афганистан или Ирак, но пък с ходатайството на Стария двеста агнета от помощните стопанства на армията намериха смъртта си, отстреляни с научна цел.

Доктора се чувстваше лично засегнат – бе пътувал до Благоевград със специална линейка и екип, за да транспортира Филип до София, и оттогава полагаше специални грижи за момчето.

– Вижте – разпали се Доктора, – нека си го кажем директно: няма правосъдие в България. И знаете ли какво трябва да направим, ако сме мъже на място?

Никой не му отговори и след кратка пауза той продължи:

– Трябва да вземем нещата в свои ръце.

– Какво искаш да кажеш? – попита Марин. – Защото на нас може да ни идват различни неща наум…

Марин Генчев се водеше преподавател в катедра „Спорт“ на Икономическия, но се мотаеше по десет часа на ден из собствения си спортен комплекс. Нямаше столичанин, играещ тенис, който да не желаеше Маро Слайса за партньор при каре, но не това правеше мястото специално. Четирите корта, басейнът, залата за фитнес и бокс, но най-вече сауната бяха терен за „спонтанни“ срещи на бизнеса с политиката.

– Искам да кажа, че на този… ром… трябва да се отмъсти по частен път. Преди да е станало късно и да се е чупил. Всъщност докъде докарахте делото? – попита Доктора, без да се обръща конкретно към никого.

„До под кривата круша“ – помислих си, но гласно казах:

– Да вярваме в институциите. Убеден съм, че съдът ще си свърши работата.

– Я-я-я? – Стефан повдигна вежди. – Като чуя за подобна безрезервна вяра в институциите, и ми става ясно, че някой играе с белязани карти. Пак добре, че в случая това са добрите.

– Нека го формулираме така – намеси се Стоил, – в случая има предпоставки да се надяваме, че…

– О, я стига! Сменили сте съдията, чух. Онзи галфон, дето от години лиже задниците на циганските кланове, сте го шитнали. Мама му стара, царе сте – Стефан погледна към Стария и направи жест, все едно сваля шапка.

– Подаде отвод – каза сухо Стария.

Ивета ми беше казала, че тя лично поискала услуга – делото да се падне на „тяхна“ съдийка, но Асен Котраков явно се бил изръсил яко, та се наложило Стария да се намеси. „Да ти искат кеш, за да гледат дело по съвест! Но съм се зарекла, че пари по този казус няма да дам! В края на краищата моето приятелство трябва да значи повече от въшливите мангизи на някакъв сводник и дилър. За всеки случай й казах на нашата, че ако ми играе номера, щото оня ще опита и нея да купи, ще извадя кирливите й ризи от десет години назад. Всичко пазя!“

– Да позная ли от първи път електронната система на кого е разпределила делото втория път? След справка в ГПК мога да заложа и колко ще получи. За обвиняемия говоря – Стефан се засмя с глас. – Не за съдийката.

– Ма, моля ви се, бе! Какво като го осъдят? Какво стана с онзи Сюлейман от случая с Цвети? – Докторът се бе изправил и ръкомахаше.

– Хюриет Сюлейманов – обади се Стоил.

– Майната му на името. Осъдиха го на петнайсет години, ама ще лежи, ако евентуално ни го върнат. В Германия било момчето, четох някъде. Айде стига. Това не се търпи вече, казвам ви. Но лошото е, че тези знакови случаи дават кураж на други малоумници да правят каквото си искат.

– Биляна и Ивета нали затова създадоха фондацията, за да… – понечих да туширам тона, но доктора ме прекъсна:

– „Да спрем убийците на пътя!“ Хубаво де, и аз съм в управителния съвет, ама какво правим? Само приказки по медиите – Доктора се тръшна обратно на дивана.

– Ти какво предлагаш? – Стария изглеждаше напълно спокоен.

– Ще ви кажа. След като години спасявам човешки животи, считам, че е по-далновидно да предотвратяваме проблемите, като… като… Абе, с цената на разумни жертви.

– Говори направо – Стария се наведе напред и се вторачи в мъжа, за чиято научна титла бе помогнал навремето.

– Ако всичко това е вярно, този ще направи още сакатлъци и ще има още невинни жертви. Помнете ми думата. Трябва да го предотвратим.

– Ти можеш ли да застреляш човек? Все пак не е овца – Стефан изглеждаше изумен.

– Мога, да. Но не виждам защо да го застрелваме, като можем да го направим по друг начин.

– Аха, ние. Ние го блъскаме лекинко с кола и ти го докарваме насила в болницата. От там нататък поемаш ти. Никой няма да те заподозре – Стефан отново се изсмя, този път късо и нервно.

– Спести ни тъпите си шеги, моля те. Тук сме шестима мъже с акъл и възможности – искаш да кажеш, че не можем да измислим достатъчно интелигентен начин?

– Моля ви се – не се сдържах. – Не искам да слушам такива работи.

– Проблемът е, че първо ще заподозрат него – Маро ме посочи, взрян в Доктора.

– Ако се разбере, че е убийство – Доктора беше ядосан, че му се отваря нов фронт.

– Ако се появи съмнение, че не е естествена смърт – обади се Стоил. – И ще тръгнат от тези, които имат конфликт с жертвата. Както му казват по филмите – мотив.

– Ама вие сериозно ли? Първо на първо – сигурно има сто души, дето с кеф ще го затрият този боклук…

– От тези сто души, дето му имат зъб, деветдесет и девет ще го наръгат с нож пред целия катун, без да им пука, че има свидетели. Ти ако мислиш да се маскираш на панаирджийска мечка и да му удариш един скалпел – казвай. Ще си взема пуканки и ще седна на първия ред.

– Стефане, айде по-сериозно. Не сме деца. И не ме прекъсвай трети път. И… второ на второ – Бранимир няма да е в страната, когато се случи.

– Докторе, ти…

– Чакайте, момчета – Стария се изправи и всички млъкнаха. В очите на по-младите мъже се четеше уважение. През годините бе помагал на всеки от тях. – Хайде да не се палим толкоз. Едно по едно. Първо – преди да говорим за „как“ – считаме ли, че това, което предлага Иван, е допустимо от морална гледна точка? Ако всички присъстващи тук сме „за“ – само тогава има смисъл да продължим разговора. Може би ще е най-честно аз да кажа пръв. Аз съм „за“. Ще ви питам един по един, помислете, преди да отговорите. Стоиле?

– „За“.

– Иване?

– Категорично „за“!

– Марине?

– Абе…

– „За“ или „против“?

– „За“…

– Стефане?

– „За“. Нека кажа защо – нямам нищо против циганите, на доста такива давам хляб – в преносния смисъл на думата. Аз гледам кой какъв е като човек, а този е стопроцентов боклук. Остави другото, ама да избягаш след…

– Благодаря ти. Бранимире?

– Моля ви се, не разбирам какво става тук? Ние даваме ли си сметка за какво гласуваме?!

– Тоест ти си „против“, така ли? – Стария ме гледаше настоятелно.

– Разбира се, че съм „против“. Но тук става дума за друго, не само за изземване функциите на правосъдието. Кои сме ние, че да заемаме позата на висш морален съдник?

– Ти вярващ ли си? – попита ме Стария? – Мислех, че си атеист.

– Религията, както и атеизмът са крайности, а аз не обичам крайностите. По-скоро съм агностик. Това дава широко поле за маневри. Там, където атеистът би казал: „Няма Бог“, агностикът би признал, че Бог съществува, стига да получи доказателство. Освен това има свободата да дефинира Бог както му харесва.

– Ти как би го дефинирал? – Стария ме гледаше с интерес.“

 

Из романа „Розариум“ на Георги Томов, издателство Сиела:

Още откъси от романа:

“Мандат между шест месеца и година, ти решаваш…”

“богатите също плачат”

След жестока катастрофа младо момиче изпада в будна кома. Родителите ѝ са изправени пред дилемата на какво да се уповават – на Бог или на медицината? Освен за живота на дъщеря си, те трябва да се борят и за запазване на собствената си същност.

Един мъж е поставен на кръстопът – трябва ли да пожертва себе си в името на семейството? Има ли право да налага справедливост чрез лично отмъщение? Къде е границата на човешкия морал?

Възелът на съдбата се заплита и по всичко изглежда, че отговорите се крият в стремежа към съвършената любов – така, както е описана преди 6 века в The Rosarium Рhilosophorum – философската база на алхимията.

Георги Томов е роден е на 22 февруари 1961 г. в София. Преподавател е в Техническия университет, специалност „Ергономия и екология“, дълги години успешно се занимава и с бизнес. Брат е на известния български писател Петър Далчев. Призванието си да бъде писател реализира в зряла възраст през 2013. Въпреки това бързо се превръща в популярно и обичано име сред критици и читатели, а някои го наричат и съвременен български класик. Автор е на два сборника с разкази – „Не беше тук и си отиде“ и „Всичките дни“, и романите „Докато дишам“ и „Розариум“.

Реклами

2 thoughts on “„Ние даваме ли си сметка за какво гласуваме?!“

Add yours

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Create a website or blog at WordPress.com

Up ↑

%d блогъра харесват това: