„Знам, че вече не съм момичето, което бях някога…“

Из романа „Момичето от влака“ на Паула Хоукинс, издателство Ентусиаст. Превод – Маргарита Терзиева.

10 юли 2013, сряда

Сутрин

Жегата вече пробива нощния хлад. Още е осем и половина, но денят напира, въздухът е топъл и влажен. Надявам се да завали, но небето е ясно, бледо, воднистосиньо, без нито едно петънце. Избърсвам потта от горната си устна. Как не се сетих да си купя бутилка с вода?

Тази сутрин не виждам Джес и Джейсън и въздъхвам разочаровано. Глупаво е, знам, но усещането е толкова силно. Оглеждам внимателно къщата и въздъхвам, няма нищо за гледане. Долу пердетата са дръпнати, но френският прозорец е затворен, стъклата отразяват слънчевите лъчи. Джейсън може да е отишъл на работа. Според мен той е лекар, може би работи за една от онези международни, благотворителни организации и трябва винаги да е на разположение, чантата му е готова и чака върху гардероба; в Иран има земетресение или в Азия – цунами, той оставя всичко, грабва чантата и за час-два вече е на Хийтроу, готов да лети и да спасява животи.

Джес с нейните ярки дрехи, с кецовете „Конвърс“, с красивото лице с грациозно повдигнати скули и закачливото поведение сигурно работи в модната индустрия. Или в музикалната, а защо не и в рекламата. Може да е стилист или фотограф. Рисува добре, определено е артистична натура. Мога да си я представя горе, в свободната стая – музиката свири, прозорецът е отворен, в ръката й има четка за рисуване, а на стената е облегнато огромно платно. Сигурно ще остане там до полунощ. Джейсън се е научил да не я безпокои, докато работи.

Всъщност нямам представа дали тя рисува. Не знам дали смехът на Джейсън е толкова чаровен, нито дали тя има красиви скули. Оттук не мога да видя лицето й и не съм чувала гласа на Джейсън. Трябва да призная, че никога не съм ги виждала отблизо. Когато живеех в квартала, още не се бяха нанесли. Преместили са се преди две години, не знам точно кога. Започнах да им обръщам внимание преди около година и постепенно, месец след месец, те станаха важни за мен. Не знам и имената им, затова ги кръстих сама. Мъжът нарекох Джейсън, защото е красив като филмов актьор, такъв мъж не може да се казва Деб, Пит, Фърт или Джейкъб. А Джес е Джес, защото си върви с Джейсън, и мисля, че й отива. „Джес“ звучи сладко и безгрижно, каквато е тя. Двамата са прекрасна двойка, едно цяло. И са щастливи. Така мисля. Те са онова, което бяхме ние, аз и Том, преди пет години. Онова, което изгубих, и всичко, което искам да бъда.

 

Вечер

Ризата се е впила в мен, копчетата пристягат гърдите ми и ме притесняват. Целият плат е на петна от пот, особено под мишниците. Очите и гърлото ме дразнят от потта и полепналата по мен прах. Тази вечер искам пътуването да мине бързо. Нямам търпение да се прибера, да сваля тези дрехи и да вляза под душа, където никой не може да ме види.

Поглеждам към седналия срещу мен мъж – горе-долу на моята възраст, в средата на трийсетте, с тъмна, сивееща по слепоочията коса. Кожата му има нездрав жълтеникав цвят. Носи костюм, но е свалил сакото и го е оставил на седалката до себе си. Пред него има тънък като хартия лаптоп, на който пише нещо. На дясната му китка просветва сребърен часовник с голям циферблат. Изглежда скъп, „Брейтлин“, може би. Докато пише, дъвче вътрешността на бузата си. Изглежда нервен. Или дълбоко замислен. Представям си, че пише важно писмо до свой колега от офиса на фирмата в Ню Йорк; или до приятелката си, подбира внимателно думите, за да й съобщи, че къса с нея. В същия момент човекът вдига очи и среща моите. Погледът му обхожда лицето ми и спира на малката бутилка вино на масата пред мен. Веднага отклонява поглед и устните му се свиват неприязнено. Явно ме намира за отвратителна.

Знам, че вече не съм момичето, което бях някога. Не съм желана от мъжете, дори по някакъв начин съм неприятна. И тук не става дума за няколкото килограма отгоре, за подпухналото от пиене и безсъние лице; хората сякаш разчитат следите от разрухата в мен, виждат ги в очите ми, в начина по който се държа, по който се движа.

Една вечер, беше миналата седмица, излязох от стаята да си налея вода и чух Кати да говори на приятеля си Деймиън в хола. Спрях в коридора и се заслушах. „Много е самотна – казваше тя. – Наистина се тревожа за нея. Не е добре да е сама през цялото време.“ После добави: „Няма ли някой подходящ за нея в работата ти или в клуба по бейзбол?“ А Деймиън отвърна: „За Рейчъл ли? Не се обиждай, Кат, но не познавам толкова отчаян човек“.“

 

Из романа „Момичето от влака“ на Паула Хоукинс, издателство Ентусиаст. Превод – Маргарита Терзиева.

Още откъси от романа:

“Джейсън и Джес са съвършена двойка…”

Всяка сутрин Рейчъл хваща един и същ влак. Той се движи оглушително по релсите, преминава покрай уютните провинциални домове и спира на червения сигнал на семафора. През това време Рейчъл наблюдава двойка, която закусва на своята тераса. И сякаш вече ги познава. Нарича ги Джес и Джейсън. В нейните очи те имат перфектен живот. Като този, който тя наскоро е загубила.

Но един ден всичко се променя…

Влакът спира на семафора за по-малко от минута, но тя е достатъчна – Рейчъл вижда нещо шокиращо. И всичко вече е различно. Сега тя получава шанс да стане част от живота на хората, които до момента е наблюдавала отстрани. И да докаже, че е много повече от едно нещастно момиче във влака…

„Толкова вълнуващ, напрегнат и абсолютно непредсказуем сюжет. Просто не можах да я оставя! Не пропускайте тази книга!“, Тес Геритсън

„Какви герои, какъв сюжет, каква книга! Това е Алфред Хичкок на новото поколение!“, Тери Хайес

Преди да стане писател Паула Хоукинс работи петнадесет години като журналист. Родена е и израснала в Хараре, Зимбабве (Южна Африка). През 1989 г., когато Хоукинс е на 17 години, се мести със семейството си в Лондон, където живее и до днес. Няколко години по-късно родителите ѝ се връщат в Зимбабве, но тя решава да остане в Англия. Учи в Оксфорд – икономика, политика и философия. Започва да работи като се бизнес репортер за The Times. Авторка е на книгата „Богинята на парите”, в която дава финансови съвети на жените. „Момичето от влака” е първият ѝ роман. Книгата се радва на невероятен успех. Вече е издадена на повече от трийсет езика и за кратко време се превръща в бестселър.

Реклами

One thought on “„Знам, че вече не съм момичето, което бях някога…“

Add yours

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Create a website or blog at WordPress.com

Up ↑

%d блогъра харесват това: