„Никой не сяда.“

Из романа „После“ на Розамънд Лъптън, издателство Ентусиаст. Превод – Мария Чайлд.

„Доктор Санду идва при теб и Сара.

– Една от сестрите ни каза, че елемент от апаратурата, която използваме, за да помагаме на Джени да диша – ендотрахеалната тръба, която се свързва с кислородния апарат, – снощи се е разхлабила. Съществува вероятност някой да я е пипал. Трябвало е да докладва за това незабавно, но се страхувам, че за инцидента стана ясно едва след настъпилото преди малко усложнение.

Притеснението ми за Джени от снощи прераства в ужас.

– Затова ли спря сърцето й? – пита Сара.

– Няма как да сме сигурни – отвръща доктор Санду. – Вече имахме опасения, че може да настъпи органна недостатъчност.

Видях я. Фигурата с палтото. Видях я.

– Някой й го е причинил нарочно? – питаш. Трудно ти е да повярваш.

– Понякога се случва части от апаратурата да дадат дефект – отвръща доктор Санду. – Рядко, но все пак се случва. И ни е много трудно да си представим как някой би могъл да го направи нарочно. Ние сме едно от малкото отделения в болницата, където почти липсва текучество на персонала. Повечето от нас работим тук от дълго време. И никога не се е случвало подобно нещо.

– Възможно ли е външно лице да е влязло по някакъв начин? – пита Сара.

– Вратата към отделението се държи заключена, влиза се само с код. Единствените запознати с кода са членове на персонала, посетителите трябва да бъдат пропускани.

Точно както в училището. Защо не се бях сетила по-рано?

Точно както в училището.

Виждам как лицето на Сара се сгърчва от тревога.

– Благодаря ви – казва тихо тя. – Ще се наложи някой от колегите ми да поговори с вас.

– Разбира се. Всъщност ние вече сме спазили протокола и директорът на клиниката уведоми полицията. Но исках лично да ви съобщя.

Джени се е напрегнала, по лицето й е изписан страх.

– Чу го, мамо. Апаратурата може да е била дефектна.

Не иска да повярва в другата възможност.

– Да – кимам, защото как бих могла да й кажа какво видях миналата вечер? Как бих могла да я изплаша дори още повече?

Ти се отдалечаваш по коридора и аз се притеснявам, че всъщност бягаш от онова, което току-що са ти казали. Дори от самия намек за него. Оставям Джени и тръгвам след теб.

– Някой се опитва да я убие, Майк – казвам ти. Но ти не можеш да ме чуеш.

– Ще стоя при Джени – обръщаш се към Сара. – Двадесет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата. Ще направя всичко възможно копелето да не се доближи до нея.

Обичам те!

 

Около час по-късно Джени е на разходка из болницата, което ме притеснява. Каза ми: „За бога, мамо, на седемнадесет съм! А и между другото, нима би могло да ми е случи нещо по-лошо от онова преди малко?“

С теб съм до леглото на дъщеря ни. Светът на интензивното отделение е толкова далечен, толкова напълно чужд на всичко, с което сме свикнали в предишния ни живот, че в момента присъствието на полицай до Джени не ни изглежда по-странно от групата монитори, които я заобикалят. Мисля, че си благодарен за униформеното присъствие, но въпреки това се навърташ наблизо, воден от желанието си сам да я защитиш.

Макар описанието на Джени на нейната среща със смъртта – на раждането на нейната душа – да ме удиви, то не е напълно точно. Любовта не може да напусне тялото ти, тъй като тя поначало не е там. Защото сега, докато гледам към теб и обгореното тяло на Джени, съм напълно сигурна, че любовта се съдържа в това, което представлявам в момента.

– Господин Коуви?

Госпожица Логан, младата кардиоложка.

– Вече разполагаме с резултатите от изследванията на Дженифър – казва тя. – Да отидем ли в кабинета ми?

Но как е възможно тази хубава госпожица Логан, тази шепа кокали, както би я нарекъл татко, изобщо да знае какво се случва в сложните дебри на сърцето на Джени? Та тя със сигурност е твърде млада, за да бъде истински кардиолог; да знае за какво точно говори. И дори в мига, в който през ума ми преминава всичко това, съм наясно, че се опитвам да отхвърля думите, които младата специалистка би могла да каже, още преди да ги е изрекла.

 

Влизам с теб в лекарския кабинет, въздухът е натежал от жега. Доктор Санду ви чака. Взема ръката ти в своята, потупва я и аз се опитвам да не си мисля, че жестът му е предварителен израз на съчувствие.

Никой не сяда.

И аз се изпълвам с омраза към тази институционална стая с нейния евтин мокет, пластмасови столове и календар на фармацевтична компания. Искам да съм в кухнята с току-що върналите се от училище наши деца, да отворя широко френските прозорци, да правя чай за Джени и да разреждам плодов сироп за Адам, докато слушам оплакванията от предстоящите домашни. За моменти си се представям там с такава яснота, че почти чувам тръшването на чантата на Джени върху масата и гласът на Адам, който ме пита дали са останали някакви шоколадови минирула. Не може да не съществува някоя дупка на червей, в която да стъпиш и да се озовеш в паралелна вселена, където старият ти живот, твоят истински живот, продължава по същия начин, както преди, стига да успееш да намериш обратния път към него.

Пръв взема думата доктор Санду, той е човекът, който поема отговорността да ти съобщи новината. Съдържанието на думите му е отровно и разяждащо, унищожава пътя към дома.

– Направихме обстойни тестове на Джени. И се страхувам, че опасенията ни се оказаха верни – сърцето й е претърпяло катастрофални увреждания.

Поглеждам доктор Санду в лицето и бързо се обръщам настрани, но е прекалено късно. По изражението му разбирам, че е настъпил моментът, в който един доктор разбира, че животът, който държи в ръцете си, е прекалено крехък за медицината, която той познава.

– Сърцето й ще е в състояние да функционира само още няколко седмици – казва той.

– Колко точно? – питаш го, а всяка сричка изисква огромно физическо усилие. Езикът ти се притиска към небцето, звукът е горчив като пелин.

– Невъзможно е да бъдем напълно точни – отвръща докторът. Мрази задачата, която трябва да изпълни.

Колко? – питаш отново.

– Предположението ни е три седмици – отвръща госпожица Логан.“

 

Из романа „После“ на Розамънд Лъптън, издателство Ентусиаст. Превод – Мария Чайлд.

Още откъси от романа:

“– Какво сме сега, мамо?”

Един чудесен ден

Едно ужасно престъпление

Черен пушек се носи към синьото лятно небе. Училището гори. Една майка, Грейс, вижда дима и хуква. Тя знае, че седемнайсетгодишната ѝ дъщеря Джени е вътре. И влиза в горящата сграда, за да я спаси.

Грейс е пострадала много тежко, а Джени е жестоко обгорена. И докато майка и дъщеря се борят за живота си в болницата, а бащата и братчето на Джени са изправени пред тази огромна трагедия, полицията открива, че пожарът е запален умишлено. В последвалото разследване никой не е този, за който се представя, и нищо не е такова, каквото изглежда на пръв поглед. На всяка нова страница Розамънд Лъптън вкарва нов елемент и мотив за ужасното престъпление: Джени е получавала заплашителни писма, по-малкият ѝ брат Адам е тормозен в училище, един учител наскоро е уволнен след тежък инцидент, най-добрата приятелка на Грейс е малтретирана от съпруга си, училището е затънало във финансови проблеми…

И във вихъра на всички тези събития една майка ще трябва да открие злосторника, който продължава да заплашва живота на децата ѝ. И да се пребори с ограниченията на физическото си тяло, за да открие, че за любовта наистина няма граници и невъзможни неща…

Розамънд Лъптън е родена в Англия и е учила в Университета Кеймбридж. Дълги години се е занимавала с писане на сценарии. Дебютният ѝ роман „Сестра“ получава изключително ласкави отзиви от критиката. Става бестселър на в. „Сънди Таймс“. Още с излизането си влиза в престижната класация на редакторите на в. „Ню Йорк Таймс“. „Сестра“ оглавява и класациите за книги в редица европейски страни.

Вторият ѝ роман – „После“ – заема престижното второ място за художествена литература за 2011 г. в Амазон Великобритания. Второ място заема и в класацията за бестселъри за 2011 г. на в. „Сънди Таймс“. През април 2012 г. книгата е публикувана в САЩ и веднага се превръща в Избор на редакторите в Амазон,където е обявена за най-добра книга за 2012 г. „После“ е част от класацията на най-добрите книги за 2012 г. и на „Пъблишърс Уикли“.Една от най-добрите съспенс книги на 2012 г. и според в. „Сиатъл Таймс“.

Реклами

One thought on “„Никой не сяда.“

Add yours

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Create a website or blog at WordPress.com

Up ↑

%d блогъра харесват това: