Проф. Кай Долеруп: Дори някои от приятелите на Андерсен са се съмнявали в стойността на приказките му
По повод публикуването на двата тома “Събрани приказки и разкази” на Ханс Кристиан Андерсен от издателство “Ентусиаст” през октомври в България пристигна датският изследовател на Андерсен – професор Кай Долеруп от Университета в Копенхаген. За периода 23-26 октомври с него бяха проведени поредица от публични лекции, както и срещи със студенти и читатели, в които той разказа повече за живота и творчеството на неповторимия датски разказвач и представи някои непознати негови таланти като рисуването и изрязването на декоративни силуети от хартия.
Няколко от безбройните декоративни силуети от хартия, които Х. К. Андерсен е правил и подарявал на деца и приятели. Много от мотивите илюстрират сцени от приказките му.
“Импровизатор” ще те направи известен, но приказките ти ще те превърнат в безсмъртен”, казал един ден Ханс Кристиан Оерстед (р. 1777) – датски писател, поет и един от най-изявените учени на 19 в., на своя близък приятел Андерсен, който веднъж седмично идвал в дома му, за да разказва приказки на децата му. Дали наистина такъв изтъкнат физик като проф. Оерстед е чел изобилстващите от правописни и пунктуационни грешки ръкописи на бъдещия най-известен разказвач в света, или е направил това заключение единствено на база запленения вид на децата край Андерсен, е без значение. Думите му, които Андерсен предава на приятел към средата на март 1835 г., единствено доказват, че седмици преди публикуването им първите му 4 приказки –”Огнивото”, “Малкия Клаус и Големия Клаус”, “Принцесата и граховото зърно” и “Цветята на малката Ида” – са били предопределени да бележат нова ера в литературата за деца.
За зараждането на желанието на Андерсен да стане писател и превръщането му в един от най-великите разказвачи на всички времена, за вдъхновението и творческите му навици, както и за най-безпогрешния метод да се пише за деца – като ги слушаш, разговаряме с проф. Долеруп в специално интервю за bgstoryteller, за което той бе така добър да отдели от скъпоценното си време в България.
Проф. Кай Долеруп: Ръкописите му са пълни с корекции и вероятно всички те отразяват наблюденията му по време на четенията пред публика.
Интервю на Валентина Мизийска
Какво превръща Андерсен в един от най-великите разказвачи на всички времена?
Не съществуват обективни критерии за определяне на това кой е велик разказвач и кой не е. Успехът на един разказвач винаги зависи от аудиторията, или казано по друг начин – нямаме автор, преди той или тя да се сдобие с читатели. В традициите на разказването от уста на уста разказвачи едно време били хората, които показвали майсторски умения да разказват истории и да ангажират публиката. Това е ритуал, който Андерсен успешно прехвърля в писмената литература, не само на датски, но и в превод на още 150 езика.
Приказките на Андерсен привличат широка аудитория в международен план и това е причината той да бъде определян като велик разказвач поне сред европейските, северноамериканските и китайските читатели.
Като млад е искал да стане актьор. Кое го кара да промени желанието си? Кога е разбрал, че може да пише? Как е решил да стане писател?
Мисля, че е необходимо да дам някои подробности за живота му. Роден е през 1805 г. в Оденсе – тогава вторият по големина град в Дания, със заможни граждани, занаятчии и кротки хора. Баща му бил беден обущар, който често четял на момчето си приказки от “Хиляда и една нощ” и му разказвал други литературни произведения. Майката на Андерсен била перачка и работела в различни ферми по време на събирането на реколтата. Та там, в Оденсе, Андерсен слушал местните разказвачи.
Бащата на Андерсен бил патриот, поради което се присъединява към армията, за да се завърне след няколко години като един напълно разбит човек, който умира много скоро след това. Тогава майка му се омъжва отново.
Андерсен и родителите му няколко пъти са посещавали театъра в Оденсе, който работел през зимния сезон, когато много благородници се задържали в именията си в града. Андерсен често помагал на градския глашатай в анонсирането на програмата, а в замяна му било разрешавано да гледа безплатно спектаклите. Той бързо схващал същността им и започвал да дава представления за деца в заможни домове в Оденсе с пиеси, които измислял на база на чутото и като впрягал собственото си въображение. В замяна го хранели.
Когато на 14-годишна възраст преминава през религиозния ритуал на конфирмацията към Лутеранската църква, Андерсен осъзнава, че никога няма да направи кариера в Оденсе, и решава да замине за Копенхаген.
Щом пристига там, веднага отива в Кралския Театър, където след известно време е допуснат до часовете по пеене, но пък много скоро след това гласът му започва да мутира и му се налага да прекрати заниманието. Опитва и късмета си като балетист, но се оказва прекалено тромав. Накратко – уволняват го от театъра и мечтите му стават на пух и прах.
Започва да кандидатства с пиеси в Кралския Театър, където ги отхвърлят, защото са пълни с правописни грешки, не отговарят на стандартите, а в допълнение се разкрива, че Андерсен плагиатства от чужди творби. Въпреки това някои от неговите покровители препоръчват да му се предостави стипендия, за да посещава частно училище. Завършва образованието си през 1827 и отново започва да пише пиеси и да ходи на вечѐри по домовете на покровителите си.
С едно свое произведение в проза – “Разходка из Копенхаген” – Андерсен печели известна сума, която му стига за кратко пътешествие из Германия, а там се среща с немския писател Йохан Лудвиг Тик. В последствие публикува брошура за това пътуване, която се радва на среден успех, но пък подтиква покровителите му да поискат от краля да му бъде отпусната безвъзмездна помощ за пътуване, която в крайна сметка той получава.
И така, през 1833 година Андерсен тръгва на път, посещава Германия, Франция и Италия, и се завръща в Копенхаген през есента на 1834 като наема квартири в района на канала Нюхавн в Копенхаген. Пътешествието му го вдъхновява да напише “Импровизатор” – роман, чието действие се развива в Италия, и е замислен като израз на благодарност за отпуснатата сума. Около навечерието на Нова година 1834/35 той пише няколко писма, в които споменава намерението си да пише приказки за деца. “Импровизатор” е публикуван през 1835 и постига страхотен успех. До няколко седмици се появяват и първите “Приказки за деца” на Андерсен.
За разлика от братя Грим, Андерсен не е преразказвал съществуващи истории, а е писал собствени. Какво го вдъхновява?
Благодарение на библиотеката на един свой приятел и съсед Андерсен разбира, че в Дания поети, преподаватели, благородници и дори самият крал уважават приказките. Също така си спомня народните приказки, които е слушал в Оденсе като дете.
Той използва 4 от тези народни приказки като база за своите. В други случаи се вдъхновява от спомени и личния си опит. Например, имаме известни съмнения, че Войникът от “Огнивото” е бащата на Андерсен, който се завръща от войната. В “Цветята на малката Ида” се срещаме с Малката Ида, а Ида е дъщерята на съседа на Андерсен. Студентът, който изрязва декоративни силуети от хартия и казва на Ида, че цветята са уморени, защото танцуват цяла нощ в двореца на краля, е самият Андерсен. Старият учен е прочутият професор Кристиан Молбех. И на последно място, но не по важност, Ида и студентът споменават виолетки, зюмбюли, лалета и лилии. Тези цветя не цъфтят по едно и също време, което ни говори, че Андерсен трябва да е разказвал историята на Ида многократно, докато заедно са се разхождали из Ботаническата градина в Копенхаген, която била съвсем близо до домовете им.
Но най-често приказките на Андерсен са плод на богатото му въображение.
По време на пътуванията си из Европа Андерсен се е срещал с бележити личности, включително писатели. Срещал ли се е с братя Грим?
Да. Когато бил в Берлин през 1846, Андерсен отишъл да се види с братя Грим, които вече били професори. Прислужницата им го попитала с кого от братята би искал да се срещне и Андерсен отговорил: “С онзи, който е писал повече”. Това се оказал Якоб Грим, който след 1812 преследвал много продуктивна научна кариера, докато Вилхелм само е редактирал “Приказките на братя Грим”. Та когато Якоб се явил, за да се срещне с Андерсен, той нямал никаква идея кой е гостът му. Андерсен се депресирал и – най-вероятно – е избухнал в сълзи. Отишъл да се оплаче на една от немските си почитателки, която в последствие порицала Якоб, а Вилхелм – който вече бил чувал за Андерсен – я подкрепил. Когато Якоб отишъл в Копенхаген няколко седмици по-късно, той посетил дома на Андерсен, извинил се и му дал копие на “Приказките на братя Грим”.
Имало ли е някакво съревнование между братя Грим и Андерсен?
Не. Първите истории на братя Грим са публикувани през 1812 година, а първите приказки на Андерсен се появяват през 1835 година. Той самият е чел “Приказките на братя Грим”, намиращи се в гореспоменатата библиотека на съседа му. Съществуват фундаментални различия между приказките на братя Грим и Андерсеновите приказки, а именно: хуморът на Андерсен, проявата му на толерантност, чувствителността му и т.н. Но тези различия, както изглежда, никога не се отразяват на първичните читатели в лицето на децата. Напротив, публикуването на приказки от братя Грим в различни държави до няколко години е следвано от Андерсен, и обратното. Мога да цитирам пример от Швеция: Грим излизат през 1837 и 1838; Андерсен и Грим – през 1838 (!); през 1852 Андерсен. Във Франция Грим излизат през 1848; Андерсен – през 1848; Грим – през 1849; Андерсен – през 1853. В Япония пък Грим са публикувани през 1887, а Андерсен – през 1888.
Факт е, че продажбите на приказки от Грим и Андерсен взаимно се подпомагат. Обяснението е просто: веднъж след като на децата е прочетена колекция от приказки, те искат родителите или бабите и дядовците им да им набавят още от същото, което води до превод на “други” приказки.
Също така не бива да се забравя, че в средата на 19 век в Европа не е имало литература за деца с изключение на досадната нравоучителна и моралистична такава.
След като се е превърнал в един от най-великите световни разказвачи, Андерсен трябва да е обичал много да чете, а вероятно и да слуша. Какво е чел? Кого е слушал?
В детството си е слушал историите, разказвани от баща му, разказвачи от близки ферми и имения, както и актьори. На по-късен етап страстно е четял автори като Шекспир, Уолтър Скот, Чарлз Дикенс.
Вслушвал се е в приятелите си, в хората с влияние. Понасял е сравнително добре критиката от приятелите си, но много се е разстройвал от негативната датска критика, дори когато вече е бил известен извън страната.
Писал е пиеси, романи и приказки. Получавал ли е някога отказ от издателства или театри? Как се е отразявало това на творчеството и вдъхновението му?
В ранните му години почти всички негови пиеси са били отхвърляни. Обикновено е бил доста разстроен и е плачел, с изключение на случаите, в които негови приятели тактично са критикували творбите му.
А как се е стигнало до първата му публикация?
Бил е на 17 години, когато за първи път публикува нещо. Това се случва преди да му бъде дадена стипендията за обучение. Издателят нямало да публикува брошурката, ако Андерсен не представел списък с абонирани читатели. Първият му абонат била принцесата на Дания, която платила за 5 копия; примерът й бил последван от около дузина от неговите покровители. Правописните и граматически грешки били коригирани от негови приятели. Брошурката съдържала разказ, пиеса и пролог, и била озаглавена “Младежки опити” с автор Уилям Кристиан Уолтър – имена, насочващи към Уилям Шекспир, самия Андерсен и Уолтър Скот. Не е била рецензирана и не е имала продажби.
Споменахте, че негативната критика в Дания го е разстройвала. Какви точно са били отзивите от първите му приказки? Знае ли се как ги е приел?
Известни са ни 3 рецензии. Едната е позитивна, но изключително кратка – “прекрасни истории”. Втората и третата имат доста бегла представа за народните приказки като цяло. Базирани са на идеята, че литературата за деца трябва да бъде нравоучителна. Съответно критиците намират повечето от приказките за неморални, трудни за четене на деца (имайки предвид, че родителите са тези, които трябва да ги четат на децата си) – “има прекалено много думи, които децата биха се затруднявали да прочетат”, и определено недостойни за автора на “Импровизатор” – “написал е такъв добър роман, а приказките му са толкова наивни”.
Андерсен бил много разстроен от тези рецензии.
Имайте предвид, че дори някои от приятелите му са се съмнявали в стойността на неговите приказки.
Знае ли се нещо за писателските навици на Андерсен? Имал ли е някаква рутина?
Не е имал някаква рутина, освен че е предпочитал де пише насаме. Доколкото съдим по писмата му до приятели и познати обаче, както и от записките му в обширните дневници, романите и историите му, това е варирало.
Колко време му е отнемало да напише една приказка?
Било е много различно. Предполага се, че му е отнело поне два месеца да напише “Цветята на малката Ида”, където той споменава различните цветя, които заедно с Ида са разглеждали в Ботаническата градина.
От друга страна, имало е случаи, в които е пишел приказки като луд, например в периода 4-8 ноември 1847, когато е написал “Капка вода” и други приказки, чието създаване не можем да проследим.
Бил ли е педантичен? Дълго ли е редактирал творбите си?
Имал си е страхотен метод за редактиране с това четене на глас. Ако мога да направя компетентно предположение, чел е дадена приказка на деца толкова пъти, че да е сигурен в няколко неща: първо, че ги ангажира; второ, че подбраните думи са подходящи за детската аудитория; трето, че приказката лесно се чете на глас; вероятно и четвърто, че приказката му позволява на различните герои да говорят с напълно различни гласове.
Докато не изпипал приказката си както му харесва, той не започвал да я чете пред възрастни, за да чуе и техния коментар.
Ръкописите му са пълни с корекции и вероятно всички отразяват наблюденията му по време на четенията пред публика.
Знае се, че след като приказките са били публикувани веднъж, корекциите на Андерсен между различните издания вече са се ограничавали до заместване на някоя дума с друга, и то рядко.
Обратно на това, Вилхелм Грим, който никога не е чел приказките си пред деца, преди да има вече свои такива през 30-те години на 19 век, е подготвял без притеснения ръкописите си за печат, след което за всяко от 18-те издания на “Приказките на братя Грим”, появявали се през живота му, е редактирал без притеснения.
В своята лекция споменахте, че Андерсен е имал навика да тества приказките си, като ги чете пред деца и възрастни, и в последствие ги редактира според коментарите им. Чие мнение е било по-ценно за него?
Децата са можели да прекъсват Андерсен и да коментират приказките, докато той четял. Предполага се, че финалът на “Новите дрехи на царя” е бил вдъхновен от момченце, което слушало приказката и което е сметнало за странен първоначалния финал на Андерсен, заимстван от италианския оригинал, при което направило откровена забележка, а Андерсен я отразява в приказката си както следва:
“Но той е без дрехи!”, каза едно малко момченце. “О, Боже, чуйте какво казва невинното дете”, каза баща му и всички започнали да си предават думите на детето…”
Колкото до възрастните, те трябвало да слушат внимателно четенето на Андерсен и да не го прекъсват. По този начин той можел да си отбелязва само тяхното одобрение или неодобрение.
Така че, без съмнение, Андерсен предпочитал коментарите да идват от детската аудитория.
Но някои от неговите приказки нямат щастлив край, прекалено тъжни са. Знае ли се как са реагирали децата на този факт и защо финалите не са били променяни към хепиенд?
Не знам как са реагирали децата по времето на Андерсен, но дори и днес те се натъжават и често плачат на приказките му.
Не виждам и причина той да поставя хепиенд на едни тъжни приказки – това се прави за неизтънчена аудитория. Веднъж в един провинциален град в Щатите гледах представление на балета “Ромео и Жулиета”, в което накрая мониторите показваха как Ромео и Жулиета се издигат към небесата. Преправянето на финалите на тъжни истории вероятно води началото си от Холивуд.
Проф. Кай Долеруп е датски учен, преводач и преподавател. През 1970 г. завършва магистърска степен с английски и испански език, а по-късно защитава докторантура в Университета в Копенхаген, като сам финансира образованието си с работата си на екскурзовод.
От 1970 до 2006 г. преподава в Департамента по английски език в Университета в Копенхаген, а през последните 10 години оглавява Програмата за превод, с която участва в редица форуми и конференции на Европейския съюз, включително за новоразвиващи се икономики и за бивши Съветски държави. Автор е на над 200 статии, научни трудове и книги, посветени на науката на превода, на приказките на Андерсен, Братя Грим и на творчеството на Шекспир. През годините е бил гост лектор и хоноруван преподавател в много чуждестранни университети, включително във Великобритания, САЩ, Китай, ЮАР и Южна Америка.
