“– Сега… ще продължаваш ли… да се правиш… на много… умен?”
Из романа “Огледало за сънища” на Златина Бахова, издателство Монт.
“Този път старшина Минков беше в цивилно облекло. Чакаше ме на автогарата. Поздравихме се с кратко и сдържано ръкостискане, след което ме помъкна нанякъде, като ми говореше в движение:
– Човекът се казва Продан Свирецов. Беше надзирател в лагера до 53-та. През 53-та го изключиха от партията и едновременно с това го уволниха дисциплинарно.
– Защо?
Той се засмя странно, скрибуцащо. Кой знае защо, смехът му ми прозвуча като хълцане.
– Разправяше много добре политически вицове. Само че нямаше късмет. Чу го не който трябваше.
– И кой го чу?
– Майор Грозев. Всички знаеха, че доносът е от него. Беше му вдигнал мерника от доста време, ама не знам по каква причина.
– А сега какво? След толкова години иска да си върне?
– Ей от това ме е страх. Затуй станах пишман, че му споменах за нашия разговор. Оттогава ме изяде: свържи ме тоя човек, та свържи ме… имам да му кажа нещо… Не е мирясал. Че не става и да му откажа – това ми е, вика, последното желание… и кашля, последното желание, вика, на осъдения на смърт и после се усмихва едно широко, та му се видят всичките зъби, а по всичките му зъби – кръв. Какво да го правя? Само ние с жената сме му останали, наглеждаме го… Неговата го напусна – като го изключиха от партията, веднага поиска развод. Деца нямаха. Не знам дали всичко, дето му се насъбра, не го разболя впоследствие. Божа работа… Аз гледам много-много да не ме виждат с него, да не ме нарочат и мене, ама пък мога ли да махна с ръка и да го оставя да го ядат кучетата?
“Не, не можеш – отговорих му мислено. – Точно ти не можеш.” Този човек и досега представлява за мен истински парадокс. Не съм срещал друг, у когото да има такова явно несъответствие между характер и упражнявана професия.
Продан Свирецов беше различен. Да не говорим, че болестта бе изострила и без това острите му черти. Изпито, бледо лице, поглед, който сякаш се забива в тебе, висок ръст, широки, но увиснали рамене, изобщо той целият е някак провиснал, целият кожа и големи, изхвръкнали, едри кости… Ракът го е стопил. Не, по-скоро ракът го е изял.
– То се знае, че искам да си върна – изрече с усилие той, след като се съвзе от пристъпа на кашлица (този пристъп ми изправи косата не само заради продължителността и интензивността си, а и заради малкото парченце, подобно на малиново желе, което увисна от едната му ноздра и което той не успя да избърше с кърпичката наедно с храчките, излизащи от устата му; видях, че вътре в парченцето има някаква тъмна по-плътна маса и осъзнах, че е част от тумора; направих му знак да го избърше, ала той не разбра и парченцето си остана там – залепнало и приковаващо погледа ми като магнит). – Сега ми е паднало, щото вече няма за кога да ме е страх. Ако ще да е последното нещо, дето правя. То ще е и последното, я. Тоя тип ми съсипа живота и няма да умра спокойно, поне ако не кажа каквото ми е известно за него. Не знам тая информация колко ще ви свърши работа по вашето дело, ама за когото и да става дума, началникът на лагера по онова време беше един. Ще рече, че даже и да не е имал пръст във всичко, което става, то поне е бил информиран за него.
– Какво знаете?
– А, за знаене – знам много неща. Само че повечето от тях няма как да ги докажа. Обаче има едно нещо, дето го видях с очите си. Аз го видях и още един-единствен човек освен мене. Ама той отдавна е покойник.
– Кой е този човек?
Той ме изгледа втренчено:
– Необходимо ли е да изравяме мъртъвците?
В един миг ме връхлетя силното и ужасяващо усещане за déjà vu. “Може би има скелети, които не бива да бъдат изравяни”. Думите на чичо Никола отново прокънтяха предупредително в съзнанието ми. Само че моята хронологическа ексхумация бе стигнала твърде далеч и нямаше връщане назад. Поне за мен.
– В случая не просто е необходимо, а е неизбежно – отговорих му кротко, ала категорично аз, след което се обърнах към старшина Минков: – Съжалявам, но за самия вас е по-добре да не присъствате на този разговор. Налага се да ви помоля да излезете от стаята. Надявам се да не ми се обидите.
– Ама какво говорите… – махна с ръка той. – Как ще ви се обидя… нали знам процедурата… Ние даже малко я нарушихме…
– В момента липсва каквато и да е процедура, затова и нищо не сме нарушили – казах аз. – Това не е официален разпит, а неформален разговор. Въпреки това предпочитам да го проведа насаме с другаря Свирецов.
– Никакъв “другар” не съм аз на никого – изръмжа Продан. – “Другарите” отдавна ме изхвърлиха от редиците си. Ей тоя човек – посочи старшина Минков – е единственият ми другар, единственият ми приятел. Обаче и аз настоявам да излезе за собственото му добро. Не съм споделял с него нещата, които ще ви кажа. Да не говорим, че все още работи там.
– Аз не само с него – продължи бившият надзирател, след като старшината излезе от стаята, – с никого не съм споделял. Страх ме беше. Сигурно преди да умра, пак на него щях да си излея душата, ама без никаква полза. А така, сякаш Господ ви прати, нещата се подреждат: и на вас ще мога да помогна, и аз ще мога да умра спокойно. Това, дето ще ви го разправя, стана има-няма две години преди да ме изключат от партията. Помня даже датата, защото беше Девети септември.
– Девети септември 51-ва?
– Да, само че не деня, а нощта на Девети септември. Бях дежурен и обикалях лагера, знаете как е, спалните помещения, особено онова на моята бригада, трябваше всичко да се държи под око заради евентуални опити за бягство и прочее нередности. След като обиколих спалните помещения, тръгнах да обходя пространствата между сградите. Правех го с удоволствие, защото нощта беше приказна, все едно че лятото идваше, а не си отиваше. И една тишина, едно спокойствие, сигурно затова отдалече долових оня шум. Доста се зачудих откъде всъщност идва, после, като повървях, видях една от нашите бараки да свети. То в светенето нямаше нищо нередно – я колеги хвърляха карти между две проверки на районите си, я някой се беше опънал да прочете вестник или пък просто беше влязъл да вземе нещо. Не светенето ме притесни, ами шумът. Хем имаше нещо много странно в него, хем ми звучеше някак познато. Длъжен бях да проверя да не е влязъл някой лагерник, макар че беше малко вероятно. Лагерник, особено при опит за бягство, ще внимава да не предизвика и най-нищожния шум.
Нашите бараки всъщност нямаха прозорци, а едни не особено големи отдушници, разположени доста високо, така че мъж със среден ръст трябваше да се понадигне на пръсти, за да погледне вътре, но на мен не ми се налагаше да правя това и можех спокойно да си гледам, което и сторих.
“Спокойно” обаче се оказа най-неподходящата дума, щото пред туй, дето го видях, и дърво нямаше да остане спокойно. Как да ви обясня… винаги съм се опитвал да не се вживявам излишно… Най-вече що се отнася до лагерниците. Знаех, че повечето то тях са доказани престъпници, една немалка част – рецидивисти, знаех, че са дошли при нас да изтърпяват заслуженото си наказание, а то може да включва много неща, включително и побой, ако е необходимо, само че с мярка. И наказанието трябва да има някаква мярка. Случвало ми се е да удрям, признавам си, и то не веднъж и дваж, ама след ударите ми всички са оставали на крака и са били способни да ходят и да работят.
А този, който лежеше на пода на надзирателската барака с оковани зад гърба ръце, повече нямаше да може да ходи. За работа да не говорим. Той даже, погледнат от моята позиция зад отдушника, много и не приличаше на човешко същество, а представляваше една кървава купчина, свита върху пода и само от потрепванията на крайниците му и стоновете се разбираше, че е още жив.
И знаете ли кое ме потресе най-силно? Пък сигурно се сещате, че с тая моя длъжност хич не е лесно да бъда толкова потресен от нещо… Ала сега онемях от това, че побоят над тази дишаща човешка купчина все още продължаваше… Ритниците и ударите с гумената палка се сипеха като градушка. Не виждах лицето на тоя, дето ги раздаваше, щото беше надвесено над жертвата, обаче нямаше никаква нужда да го виждам, за да разбера кой е – униформата с майорски пагони го издаваше, издаваше го и гласът, който не спираше да повтаря едно и също едновременно с ударите:
– Сега… ще продължаваш ли… да се правиш… на много… умен?
Точно така произнасяше думите – разпокъсано и отсечено, като всяка дума се придружаваше от удар, дъхът му свистеше между тях, щото боят явно го беше изморил, кой знае откога продължаваше!
Из лагера се носеха слухове, че бие, но дотогава тия слухове не ме бяха притеснявали особено, само се чудех защо ще си цапа ръцете, като за тази цел има и надзиратели, и бригадни. Е, друг е въпросът, ако те не си бяха свършили работата, както трябва – тогава може да се е наложило да цапне някой лагерник за авторитет! Обаче цапването за авторитет беше едно, а пребиването до смърт – нещо съвсем различно. Колкото до репликата, дето озвучаваше побоя, тази реплика ми беше позната. Няколко пъти го бях чувал да я казва, и то не само на лагерници. Произнасянето й се придружаваше от тежък, втренчен и смразяващ всяка ответна реакция поглед. Не че някой смееше да си позволи каквато и да е ответна реакция спрямо най-голямото началство. И тоя нещастник, свит върху пода на бараката, беше извършил непростимото прегрешение “да се прави на много умен”. Като че ли можеше да съществува по-умен от майора! Той имаше претенцията да разбира от всичко, включително от международна политика, култура и изкуство.
Умирах от любопитство да узная кой е пребитият, но сега не ми се удаваше, тъй като лежеше с гръб към мен. Най-сетне един силен ритник така го завъртя, че го преобърна и успях да видя лицето му.
В първия миг се зачудих как съм си въобразявал, че мога да го разпозная. Чертите му се сливаха в някаква кървава каша, едното му око беше напълно затворено, а другото гледаше право в мен. Изтръпнах. Хем знаех, че не може да ме види и въпреки това ме полазиха мравки. Ала в следващия миг се случи нещо, което няма да забравя, докато съм жив. Тоя поглед, прикован в мен, пълен с толкова мъка, безнадеждност, човешка свяст (най-много ме ужасяваше туй, че беше в съзнание и напълно разбираше всичко, дето се върши с него) изведнъж застина и угасна. Схващате ли? Все едно, че духнаха свещ, все едно, че изключиха електрическа крушка. Окото си стоеше широко отворено, обаче погледът го нямаше. Преди част от секундата човекът беше там, зад това око, а после внезапно изчезна. Къде отиде?… Знам, че никой не е отговорил на тоя въпрос… Е, на мен ми предстои скоро да разбера. Цял живот са ни учили, че със смъртта на тялото умира и човекът… Ама как да го повярвам, след като видях това? Аз видях как той се скри… напусна изтерзаното си тяло, защото в момента то му беше станало враг… Ясно ми е, защото и моят най-голям враг е собственото ми тяло, пълно с метастази.
Грозев също си даде сметка, че нещо се е променило, тъй като измърмори: “Пак ли преструвки? Пак ли се правиш на много умен?”, след което лисна една кофа мръсна вода върху човека. Мръсна – не мръсна, тя все пак отми кръвта от лицето и аз най-сетне го познах. Казваше се Ангел Трайков и за него разправяха, че е френски шпионин. Учудих се, че е именно той, щото мислех, че майорът го протежира – неведнъж ги бях виждал да разговарят, и то дълго… после си рекох: какво толкова се чудя, шефът се има за страшно умен и трябва да общува само с умни хора (бях чувал, че Трайков е писател), за съжаление обаче този е имал наглостта “да се прави на много умен” и ето последствията!
Изглежда началството най-подир проумя, че човекът е обърнал петалата, разтърси няколко пъти неподвижното тяло с леко притеснено изражение, след което яростно го изрита. Стана ми ясно, че всеки момент ще хукне да взима мерки относно потулването на случая, затова аз трябваше да се изнеса от там със скоростта на светлината. Заобиколих на пръсти бараката, за да не съм откъм вратата, докато тя се отваря и както вървях приведен, неочаквано получих страхотен удар в главата и лявото рамо. Онемях от ужас. Първата ми мисъл беше, че е майорът и ме е разкрил, макар че нямах идея как е възможно да излезе от бараката, без да разбера. След това забелязах, че съществото, с което всъщност се бяхме сблъскали, е не по-малко ужасено от мен и носи затворнически дрехи. Беше, разбира се, лагерник и по всичко личеше, че до мига на сблъскването ни е дежурил на срещуположния отдушник. Треперенето му ме накара да се окопитя. Точно сега изобщо не бе подходящият момент да се разправям с него, нито пък да разследвам защо се намира тук, а не в спалното си помещение. Сграбчих го за ръката и хукнахме.
Сигурно сме били невероятна картинка. Мислите ли, че има по-голяма ирония, а? Надзирател и затворник, хванати ръка за ръка, да бягат и да се крият от едно и също нещо? Едва ли.
Най-сетне се спряхме зад едно от спалните помещения. С облекчение забелязах, че е на моята бригада. Щях да го прибера там за през нощта. Нямаше голяма опасност, защото проверката рано сутринта я правех аз самият, трябваше само да се разбера с неговия надзирател. Което ми припомни да го попитам от коя бригада е, ама в следващия миг лунната светлина озари лицето му и ми спести въпроса – веднага го познах, викахме му Топала, правеше татуировки на лагерниците и се числеше към бригадата на моя приятел старшина Минков, а това правеше задачата ми от лесна по-лесна.
Нямам представа какво е правил край бараката, как се е измъкнал от спалното, без да го разкрият, къде е отивал. И никога не научих. Не посмях да го попитам. Всеки от нас беше зависим от мълчанието на другия. Предполагах, че най-вероятно съм предотвратил опит за бягство. Но дали предположението отговаря на истината, така и не разбрах. Няколко месеца по-късно Топала почина от пневмония. Умря, без да проговори. Поне тъй си мисля, защото ако беше проговорил, Грозев щеше да се заяде с мен много по-рано. Или пък тъкмо обратното. Щеше да ме протежира, за да си държа устата затворена. И аз щях да я държа, вярвайте ми. Срамно е, ама наистина щях. Никъде не видях името му, докато четях обвиненията срещу мен, обаче бях сигурен, че именно той ме е натопил. Просто нямаше кой друг. Имах лошия шанс да ме чуе и беше ясно, че не ще премълчи чутото. Идеше ми да разправя всичко, каквото ми е известно за него, ала кой щеше да повярва точно на мен, изклю̀чения от партията? Кой щеше да заложи моята дума срещу неговата?
– Аз.
– Какво? – разшири очи Продан.
– Аз – повторих по-високо. – Аз залагам на вашата дума срещу неговата. Тогава не е било възможно, защото съм бил още ученик, но сега мога и ще го направя. Надявам се, че не е прекалено късно. А Топала е проговорил. Само че не с думи.
– Как така?
– Оставил е нещо, което изцяло потвърждава казаното от вас и което е известно единствено на мен. Аз ще реша по какъв начин да го използвам. Що се отнася до вас… ако ви призова – не пред съд, а пред партиен форум, ще свидетелствате ли?
– Със сигурност – кимна той. – Нямам вече какво да губя. Едно малко удовлетворение. Последното малко удовлетворение. Големи тъй и тъй не съм имал.
Не успях да му го дам, де. Поне не изцяло. Последното малко удовлетворение, за което говореше. Навярно е успял да се изприкаже само пред мен. А има още едно нещо, което и досега си остава загадка за мен. Така и не узнах кой от двама ни първи е напуснал този свят.”
Из романа “Огледало за сънища” на Златина Бахова, издателство Монт.
Още откъси от романа:
“Да го държа настрана… Аз искам да се махне завинаги…”
“Сега можех да плувам с глава над водата…”
“Тя се усмихна през сълзи. Анастас Боянов, чиито способности я изпълваха с възхищение, Анастас Боянов, чиято сложност понякога не проумяваше, Анастас Боянов, чиято любов бе за известно време най-важното нещо в живота й, та същият Анастас Боянов си отиваше завинаги с епитафията: “Арабия човек беше. Голяма терца…”
Анастас се подготвя за дипломирането си като юрист. Две ярки събития в живота му – студентско пътуване до Париж и женитбата му с прекрасната Анна, го тласкат да разследва смъртта на български писател, намерил поприще във Франция, но завършил живота си в Белене. Това се оказва най-голямата грешка в живота на бъдещия юрист. Смъртта достига и него, а за да разбере защо, му е нужна неговата Анна…
“В романа “Огледало за сънища” се смесват фантазия и реалност, спомени и сънища, фолклор и митология, пътешествия във времето и пространството, довели до разкриването на две жестоки убийства. Разследването на тези убийства води героите по цялата българска земя, от морето до западните покрайнини, за да открият истината не само за причинените страдания и смърт, но и за една голяма любов, преминала отвъд пределите на смъртта.”
Евгения Атанасовa-Теневa, Главен продуцент на “Ръкописът”, БНТ
Златина Илиева Бахова е родена през 1968 г. През 1995 г. завършва Софийски университет “Св. Климент Охридски” със специалности българска филология и журналистика и започва да се занимава с журналистика като работи във вестник “Бургас днес” (сега “Компас”) и телевизия “Скат”. От 1998 г. Златина започва работа като преподавател по български език и литература – първо в бургаското училище “Димчо Дебелянов”, а от края на 2014 до днес в несебърското училище “Любен Каравелов”, където факултативно преподава и журналистика. Нейни разкази и стихотворения са публикувани в периодичния печат, предимно в списание “Море”, а през 2017 г печели първа награда за проза в Х Национален конкурс “От учителя с любов” с разказа “Прощъпулник”. През 2015 г. Златина взема участие в стартиралия по БНТ литературен формат “Ръкописът” по лиценз на италианския “Masterpiece” и е един от 12-те финалисти в първия етап. Романът, с който участва там, е издаден през 2017 от издателство Монт под заглавието “Огледало за сънища”.
