„За съжаление, момчетата на нищо не приличаха…“

Из романа „Доклад на зелената амеба за химическия молив“ на Велина Минкова, издателство Колибри.

„Подготвителният лагер беше в планината, в една голяма почивна станция с просторни слънчеви помещения. Бяха събрани групи, заминаващи за най-различни държави. Много деца, сигурно всичките пълни отличници и отрядни председатели. Имаше и група гимназисти от Строителния техникум, които бяха на лагер-школа. Нашите двама ръководители ни събраха шестимата от групата, за да ни запознаят. Все пак щяхме да прекараме повече от месец заедно. Настоявах, както винаги, да ме наричат Александра. Не Сашка или Саше като обръщение, това го мразех, само на баба разрешавах. Бях се преборила с Иванова да не ми вика Саша, макар че звучеше много руско. А в Алианса бяха тръгнали да ме наричат първо Сандра, после Алекс, едвам ги отучих тези глупаци. Тук беше важно да въведа ред от самото начало.

За съжаление, момчетата на нищо не приличаха. Бяха малко по-големи, но изобщо не им личеше. Атанас беше нисък, с очила, а Петър – висок и тъмнокос, но с ръбата физиономия и доста тромав. Стоян може би щеше да изглежда нормално, ако не беше мазната му, винаги смачкана коса. Имаше и младежки пъпки, защото беше за девети клас.

Другите две момичета, и те като мен за седми клас, бяха от различни училища и не се познаваха. Росица беше висока и кльощава, с подстригана на паница светла коса. Светла беше по-ниска, с доста женствени форми и тъмна коса на опашка. Чуждите езици им куцаха, говореха малко само руски. И двете казаха, че ги изпращали на лагер като награда за активна пионерска дейност. Росица била културно-масовик, а Светла – звенева. Не стана въпрос дали бяха пълни отличнички. Аз нищо не казах, защото малко ме беше срам, че изобщо нямам пионерска дейност, с която да се похваля. А и не бях пълна отличничка заради гнусната биоложка.

Появи се и вторият ни групов ръководител, Гайдарски. Тъмен и слаб, с прическа като на Елвис Пресли, но с остър гърбав нос и дълги нокти на едната ръка, защото свирел на китара. Ръководителите ни казаха да не си носим дрехи със западни надписи, защото било обидно за корейците. Раздадоха ни бели тениски, на които пишеше с червени букви „Международна младежка щафета ‘Памет’„, за да сме имали нещо като униформа на българската група, когато се наложи да се облечем еднакво, но не с пионерска униформа. Попитах каква е тази щафета, но никой не можа да ми обясни. Просто имало осем еднакви тениски с български надписи и ги зачислили към нашата група. Трябвало да се запасим с всевъзможни български сувенири, които да разменяме с чуждестранните си другарчета. Учихме и репетирахме „Пред нас са блеснали житата“ за концерта на българската вечер в лагера.

Групата от Строителния техникум обаче се забавляваше много повече от нас. Сутрин рано, преди да им започне обучението по някакви технически теми, една дългокоса красавица със сочни устни лягаше на килимче на огромната тераса с изглед към планинската гора и провеждаше час по аеробика за момичетата от групата им. Момчетата се нареждаха до перваза, гледаха ги и пушеха уж тайно, а понякога си изнасяха чая и закуската от столовата. Тримата им учители бяха млади и готини, явно нямаха нищо против.

Ние с Роси и Светла специално отидохме да се запознаем с красавицата. Казваше се Силвия, като от песента на братя Аргирови. Нарочно ставахме рано, още щом чуехме музиката от портативния й касетофон, и започвахме да зяпаме в захлас как движи съвършеното си тяло в лилаво трико. Останалите няколко момичета от Строителния също бяха или в пъстри трика, или в ярки чорапогащници и огромни тениски със западни надписи.

Но не беше само това. Първо едно, после второ, трето и така нататък момиче се появяваха с нови прически, късо подстригани и щръкнали нагоре, точно като на Мадона. Казаха, че Силвия ги подстригвала в банята. После вземали крем за бръснене от момчетата, които явно вече се бръснеха, и намазвали късите кичури в посока нагоре. Ефектът беше поразителен. На следващия ден се примолихме на Силвия да ни подстриже и нас трите.

Същата вечер, последна за нас от подготвителния лагер, учениците от Строителния направиха дискотека в столовата на станцията и няколко от техните момчета ни каниха да танцуваме блус. Добра идея бяха новите прически. Аркадиев и Гайдарски изобщо не одобриха, даже казаха, че с тези коси можело да не ни пуснат в Корея. Но го казаха май само защото нашите отвратителни момчета седяха и ни зяпаха злобно цялата вечер, тъй като преди това им бяхме отказали за играем на филми.“

 

Из романа „Доклад на зелената амеба за химическия молив“ на Велина Минкова, издателство Колибри.

Още откъси от романа:

(публикацията предстои)

СЪЩЕСТВУВА ли зелена амеба и възможна ли е връзката ѝ с химическия молив в свят, бил той и условен? Да, възможна е, когато този свят е видян през обектива на една дисциплинирана ученичка и активна пионерка; когато времето е лятото на 1989, а мястото – международен пионерски лагер в Корея (Северна Корея).

С тези две метафори и с поръчението да напише доклад за преживяното в лагера започва разказът (дневник) на Александра за пътуването ѝ от социалистическа София, през далечната „братска страна” до… Прехода. Това е пътуване не само през различни пластове на пространството, но и на времето, пародаксално раздвоени между идеологическите привидности, ритуалните симулации и наивитета на едно първично, неопосредено световъзприемане. А светът в този дневник е представен като „калейдоскоп”, където свободно и абсурдно в своята безпроблемност съжителстват Мадона и химните за Ким Ир Сен, “Бийтълс” и младежките социалистически фестивали, пионерските униформи и тениските със западни надписи, Детската асамблея и любимата баба, СССР, КНДР и любопитни американци, задръстен френски тийнейджър и възторжени до полуда от своя „велик вожд” корейски деца… Това е свят, който сякаш безконфликтно съществува и като наизустени идеологически клишета, и като смешно опредметена реалност, като утопия и антиутопия. В него дори Преходът се случва някак абсурдно естествено между „отчетния” ДОКЛАД за „северното лято” на пионерката активистка и сбирките след училище около „Кравай”, между червеното и синьото на химическия молив…

Дебютният роман на Велина Минкова е оригинален опит да разкаже по забавен, остроумен и интелигентен начин още неразказаната ни нова история. Той се заиграва границите, отмества ги чрез деликатна ирония и парадоксални езикови пробиви – една игра на двусмислието, в която, ако пожелае, може да бъде включен и самият читател.

ВЕЛИНА МИНКОВА е родена през 1974 г. в София. Завършва английски език и литература с профил творческо писане в Калифорнийския университет (UCLA). Автор е на сборника с разкази на английски език Red Shorts (Колибри, 2001) и на романа „Доклад на зелената амеба за химическия молив“ (Колибри, 2015), който излиза във Франция със заглавие Le Grand Leader Doit Venir Nous Voir (Actes sud, 2018). Живее в Париж, където преподава английски език, превежда художествена литература и работи върху втория си роман.

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google+ photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google+. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Create a website or blog at WordPress.com

Нагоре ↑

%d блогъра харесват това: