Момчил Николов: Писането започва далеч преди първия написан ред.

Подходих към „Последната територия“ с известно притеснение. Коментарите из интернет повтаряха „роман от световна величина“, „европейски роман“, „роман с главно Р“, „антиутопия“, „сюрреалистичен трилър“, „да бъдеш господар на живота си“, „изследване на съня“, а аз като че ли все още се респектирах от тематиката, от обема и нивото на романа, и странях от него. Но стана така, че книгата дойде у нас като подарък, а аз подхождам винаги с уважение към мили жестове – моментът за започване на четенето бе дошъл.

Барселона. Един мъж идва на себе си и не си спомня нито как е стигнал там, нито по каква причина носи сак със странно съдържание, а отражението на лицето му в огледало му е абсолютно непознато. Лека-полека, благодарение на едно мистериозно момиче на име Елена, паметта му започва да възстановява откъслечни моменти от предходните дни…

Изненадата определено бе приятна. Премерен стил, интелигентност в поднасяне на информацията, оригиналност в структурата на сюжета. „Звучеше“ като написана извън България, което колкото и да не ми се иска да признавам, беше плюс. Вървеше леко, не прекалено ангажиращо от един момент нататък, но увлекателно определено – кинематографично, може би заради първото лице и сегашното време, – като европейски филм.

От известно време насам, като усетя, че се разсейвам често, докато чета, започвам да „наглеждам“ страниците. Следя къде ме „губи“ авторът, къде някой по-несериозен и по-незаклет от мен читател би спрял да я чете. С един бестселър на шведски автор в началото едва я кретах, но стигнах чак до страница 80, не я зарязах, а от 81-ва страница нататък авторът доказа майсторството си. Имало е за какво… Но стига с шведите! Сега дори говоря за по-интересно четиво! Признавам, че до 324 страница на „Територията“ на Момчил четях, без да зная за какво чета – беше ми интересно, но ми липсваше обединяващ фактор на поредицата от събития, които се представяха в няколко сюжетни линии. Често се чувствах по-объркана и от самия главен герой, продължавах по силата на навика да дочета до край и заради качеството на езика, докато в един момент на страница 325 започна нещо… У-НИ-КАЛ-НО!

IMG_3417Маноло  роден с деформирани крайници, защото по време на бременността майка му е приемала талидомид, популярен през 60-те седатив, за който в последствие е установено, че е причинител на сериозни увреждания у десетки хиляди деца. Недъгът му го принуждава да води крайно отшелнически живот, въпреки усилията на майка му да го социализира. В един момент той осъзнава, че е по-щастлив, когато спи и сънува, че е съвсем нормален млад човек, и започва да изследва сънищата си в търсене на начин да започне да ги контролира – да разпознава, че е там, и този факт да не го разбужда, за да опитва да ги манипулира и да им се наслаждава. Опитите и проучванията му в областта след години усилия го превръщат в популярен психиатър. И това, с което е различен от останалите си колеги, е способността му да се разхожда из Последната територия, тази на съня, където въздейства на хора със социални фобии. Докато един ден онзи човек, който не може да се разпознае в огледалото…

Та 325-а страница оправда инвестицията ми от време в тази книга, заинтригува ме дълбоко, направо ме отнесе и чувството не ме напусна до финала, който беше още 300 страници нататък. Нова гледна точка, нов разказ, вече в трето лице. Изумявах се от обема на изследователската работа на автора зад този текст. От майсторството му да не се „пъчи“ с уникален стил, а да разгръща един мащабен разказ с финес. Всеки въпрос, възникнал през първата половина на романа, получи своя отговор. Всяко парченце от ситния контрастен пъзел си дойде на мястото. И не преувеличавам, че след като приключих с четенето, ми се прииска пак да започна да чета – исках да извървя отново всяка стъпка, в която всеки ред е имал адски силен смисъл, за да го преживея на мига, а не в обратен линк към края на романа.

Антиутопия ли е романът? Мистерия? Научна фантастика? Нито искам да го определям, нито изпитвам нужда – смятам, че поставянето на подобен текст в граници на жанр би навредило повече на романа, би смачкало мащабността му, би изолирало читатели, които трябва да го прочетат. Няма и да се мъча да ви убеждавам, че „Последната територия“ е един от най-задълбочените и новаторски български романи, които някога ще прочетете. Това е книга, която всячески погледнато тежи на мястото си. Освен обемна с книжното си тяло от 630 страници, тя е и прекрасен пример за това колко работа е нужна, за да предложиш на литературния пазар сериозен, качествен и изключително богат продукт. Бих казала дори „елитарен“, но не сещам за един въпрос от интервюто ми (по-долу) с Момчил, в който, като го споменах и той ми отговори, се засрамих. Казах си: „Коя си ти, че се помисли за елит?“ Въпросът е оставен в оригиналния си вид, а сега, след писането на въведението към него, съм някак по-добре, не ми е неудобно… Вижте, подобен текст не е за всеки, както не е за всеки и нито един роман. Той може да е само за онези, които всеки път четат, не за да убият и без това едва „намереното“ време да четат, а за да навлязат чрез литература в нови светове, да търсят нови отговори, да задълбаят по-дълбоко в нови територии. Смятам, че всеки, който прочете Момчил с тази книга, ще го разбере.

Momchil Nikolov by IvayloPetrov 

Момчил Николов: Важна е тази история, а не историята на живота ти. Важни са емоциите на героя ти, а не твоите.

Интервю на Валентина Мизийска

Снимки: Ивайло Петров

 

Как се вдъхнови за „Последната територия“? Помниш ли коя беше първата картина, която изникна в съзнанието ти и роди идеята за роман на тази тема?

Написах първите 30-40 страници от книгата преди повече от 10 години. Тогава бях силно ентусиазиран от идеята да разкажа историята на човек, който се събужда в непознат град, с чанта, пълна със странни предмети, не помни нищо от живота си и дори не познава собственото си лице. Вероятно тази сцена – на човекът, който отваря очи на пода в метрото – е първата, която съм си представил. Непознатите улици на Барселона през погледа на този човек. Сцената, в която той, заобиколен от кафези с птици, вижда лицето си в огледало и не го познава. В хода на романа този човек, под формата на проблясъци, трябваше да си спомня определени фрагменти от миналото, изясняващи историята. С други думи – имах представа за структурата на романа, но не и за самата история, която трябваше да разкажа. Защо този човек е стигнал точно до Барселона? Как? От какво бяга? Защо носи в чантата си картина на Баския и плик със снимки? Кой всъщност е той? Не можех да дам достатъчно достоверни отговори на тези въпроси и затова оставих книгата да отлежава в главата ми. Знаех, че когато му дойде времето, отговорите ще се появят – уж случайно, но всъщност – в резултат на продължителна подсъзнателна работа. И да, те се появиха, точно когато трябваше. Две важни идеи, благодарение на които този роман се превърна в това, което е: Първата – за сънищата, които трябваше да дадат отговор на многото въпроси; и втората – за лекарството талидомид, което можеше логично да обясни много неща.

А защо точно Барселона?

Най-вече защото сюжетът го изисква – гражданската война, Оруел, който е бил ранен тежко там, анархистките движения и, разбира се, статуята на Богинята, която има ключово значение за книгата ми. Освен това аз харесвам Барселона и я познавам достатъчно добре, за да я използвам за един от декорите, на чийто фон се развиват историите. Но те не се развиват само там – голяма част от действието протича в София, а най-любопитните и вълнуващи, поне за мен, моменти, се случват на място, което не съществува на географските карти: Бел Епок. Светът на нашите сънища и фантазии, на нашите мечти и страхове; понякога прекрасен, понякога плашещ.

Прави ли някакви проучвания по темата? Каква част от историята са научни открития за съня, за мозъка, за тълкуването на сънищата?

Исках всичко да звучи реалистично, а не приказно, и затова се наложи да прочета доста литература. Проучвания в областта на психиатрията, аналитичната психология и неврологията. Биографии на исторически личности като Юнг, Оруел, Баския и доста други. Всевъзможни книги, статии, изследвания, свързани със сънищата и сънуването, включително езотерика и трудове на хора, заради които са лежали в лудници. Нелегални анархистични сайтове и форуми – повечето от които на каталунски, език, който изобщо не владея. Четях, пишех, редактирах. И така – няколко години, докато книгата доби сегашния обем и вид.

Образованието и професията помогнаха ли ти с писането на романа?

Образованието винаги помага. Медицинското образование е едно от най-сериозните, които човек може да получи. Полагаш много усилия и се сдобиваш с едно огромно и тайно познание за човека. Виждаш, в буквален смисъл, как е устроен – сложна конструкция от кости, сухожилия, мускули, нерви, органи, тъкани, която лежи на дисекционната маса. Разбираш как функционира всичко, в пълен синхрон и взаимодействие, като съвършена, недостижима от каквато и да е съвременна, че и бъдеща технология, машина – от най-малката клетка до организма като цяло. Учиш се да разбираш и приемаш смъртта – като неизбежен биологичен факт. Учиш се да мислиш. Да задаваш въпроси и да търсиш отговори. Предполагам, заради всичко това има и много писатели, които са завършили медицина – любопитството към човека, към неговата същност, към неговото съвършенство и несъвършенство – във всеки един смисъл.

Питам се от началото ли замисли тази структура на романа или в последствие я превърна в подходящия формат за твоята история? Всъщност, направо ще призная, че не вярвам да не планираш историите си. Разкажи за системата си – в някакъв файл или по по-визуален начин го правиш (с post-it листчета, на коркова дъска или нещо друго)? И как решаваш, че си готов с проучване и план, за да започнеш да пишеш?

Всичко се случва в главата ми, нямам коркови дъски. Писането, всъщност, започва далеч преди първия написан ред. Тази – до голяма част несъзнателна – работа на мозъка е първият етап от процеса. Вторият е самото писане, преводът на това, което е в главата ти, в думи и изречения. Третият – редакцията, поправките, които са необходими, за да заприлича текстът на книга. Правя необходимите проучвания, както преди, така и по време на писането, постоянно изниква необходимост от нещо ново.

Всичко изглежда като старателно планиран творчески процес по отношение на структура, сюжетна линия, развитие на герои. Имаше ли моменти, в които сюжетът претърпяваше изненадващ обрат?

Има една начална точка, откъдето героят тръгва. Има и крайна, докъдето трябва да стигне. Пътят между тях е пълен с неизвестни. Това е предизвикателството – да разгърнеш въображението си, да конструираш цял свят, който макар и от думи, изглежда истински. Изобщо, книгата, както винаги, се получи доста по-различна от това, което планирах първоначално, но писането е това – удоволствието идва точно от тези моменти, в които се случват неща, за които не си подозирал, че могат да се случат.

Как избра главните си герои в романа? Те навярно нямаше да бъдат онова, което са, ако не бяха минали през живота си по описания начин. Беше ли обмислил в пълни подробности предисториите им, преди да започнеш да пишеш, или част от миналото им доизмисляше в процеса на писането, заради достоверността на историята? Измисли ли си или прочете някъде за подобни случаи на социални фобии?

Всеки от моите герои, дори и второстепенните такива, имат биография. Не знам, може би е излишно, но мисля, че трябва да измисля и разкажа живота на всеки един от тях, да обясня защо е станал такъв, защо в даден момент прави това или онова. Всъщност, на мен често ми се случва и в реалността – виждам един човек на улицата и се опитвам да си представя неговия живот, всичко, което му се е случило, за да стигне до тук, до този момент и място. Виждал съм болка, виждал съм мъка, гняв, страдание, примирение. Виждал съм пълни опустошения; хора като самотни острови сред бездна от безразличие. И ми става тъжно – за съдбата им, за множеството неизминати пътища в живота им, които биха ги завели на по-добро място.

Последната територия“ е изключително богата история, доста голяма при това. Не ти ли мина по някое време мисълта да я разделиш на няколко по-малки истории или на части в отделни книги?

Хрумвали са ми много неща, но в крайна сметка книгата е това. Написана по друг начин, щеше да е нещо различно. На мене ми е интересно точно това: преплитането на съдби, животи и сюжети. Един първоначален хаос, който вероятно обърква читателя с многото въпроси, които поставя, и липсата на каквито и да е отговори. До момента, в който всичко си идва на мястото. Точно това сглобяване на хаоса е моето удовлетворение от писането.

А имаше ли идеи за романа, които на даден етап отпаднаха, поради големия обем или заради по-малкото им съответствие с останалата част? И за които сега малко или много съжаляваш, че не са останали.

Разбира се, че имаше. Идеи, които първоначално ти звучат много добре, но постепенно разбираш, че не могат да се впишат в цялостната конструкция. Пътеки, по които се впускаш, но те не те извеждат до там, където искаш, и трябва да се върнеш обратно. Много написани и впоследствие отпаднали страници. Но книгата, в крайна сметка, е това, което хората си купуват от книжарницата. Изобщо не е необходимо да ги интересуват подобни въпроси – колко време ми е отнело написването на книгата, какво е отпаднало, защо и така нататък. Това няма значение.

В каква последователност писа романа – според подредбата в книгата или в естествената хронология?

Отначало написах първите 100 страници – първата част на романа. След тях вече знаех, че барселонският психиатър Маноло, една от жертвите на талидомида, роден без ръце и крака, но развил, за сметка на това, други умения, ще бъде централен персонаж на книгата. Налагаше се да му отделя повече внимание и място, отколкото бях предвидил първоначално. С други думи – налагаше се да измисля и разкажа целия му живот. За да бъде убедителен и достоверен. Така след първата част на книгата започнах да пиша третата – историята на Маноло, сънищата, Бел Епок – най-трудната за мене част, но и най-интересната. Проучванията и писането вървяха едновременно, възникваха въпроси и търсех отговор. Винаги има един момент, много хубав момент, в който разбираш, че нещата май ще станат. След като написах третата част – която ми отне най-много време – започнах с втората, която беше по-лесна. В нея се разказваше за донякъде комичното ежедневие на един страдащ от социална фобия мъж, който след определени и доста логични събития стига до Барселона, където пътят му се пресича с този на Маноло. Докато пишех тази част, реших, че трябва да има и четвърта, съвсем кратка, нещо като епилог.

Какво е посланието, което се надяваш да си предал на читателя с тази книга?

В тази книга – пък и предполагам във всички други – съм се опитал да покажа как аз виждам съвременния свят, как се чувствам в него и как преминавам. Моето отношение. Объркаността на модерния човек, неговите зависимости, страхове, надежди. Загубата на собствените мисли и замяната им с чужди. Всеки ум може да бъде завладян, а желаещи да го направят не липсват. Никога не са липсвали, но начините, по които това се случва в съвременния високотехнологичен свят, стават все по-мощни. Все по-мащабни. Все по-научни. Все по-агресиви. Инструментите на рекламата са по-ефективни дори от инструментите на църквата, която, ако мога така да се изразя, днес отстъпва пазарен дял в битката за човешкия ум. Желанието да притежаваш тук и сега е по-вдъхновяващо от вярата, издигнатият в култ стремеж към лично щастие е новата религия. Глупавият стремеж към щастие във всяко едно отношение. Щастието. А вие, всъщност, заслужавате ли да бъдете щастливи?

Да поговорим малко за сънищата. Когато човек започне да разказва сънищата си, най-често те се оказват големи фантасмагории. Но пък си мисля, че един автор винаги може да съчини даден сън, за да му придаде метафорично значение и достоверно тълкувание за сюжета. Интересно ми е сънищата, които описваш в романа, измислени ли са за целите на историята или са типови (от научна гледна точка) и избрани с цел да изградиш концепцията на романа? С 2 думи: сюжетни ли са твоите или са художествени небивалици?

Какъв е смисълът в една книга да присъстват художествени небивалици? Тези сънища, дори и да изглеждат странни, имат важно значение в цялостната структура на романа. Чрез тях героите разкриват своята същност, нещо повече – сънищата всъщност са основният живот на поне един от двамата главни герои. Те не са просто някакво остроумно отклонение, за да види читателят колко съм оригинален и какво невероятно въображение имам. Сънищата, както и градовете – София и Барселона, – са част от топографията, от естествената среда, в която романът се развива.

Принципно прекомерното използване на сънища в прозата не се препоръчва от специалистите, но при теб те се явяват фокус на сюжета. В романа ти се знае, че това са сънища, т.е. читателят не е подведен, че дадена сцена е придвижване на историята напред, не е излъган емоционално за развитието й. Но не са ли твърде много небивалиците?

Аз не мисля, че някъде в книгата има небивалици. Отнасям се много сериозно към сънищата и тяхното значение, което често е подценявано, именно заради неразбираемата му форма. Човек със сигурност излиза променен след сънищата си. Даже и след такива, които не помни – това че не ги помни изобщо не означава, че са изчезнали от него. Следи, макар и невидими, винаги има. Помислете – не сте ли се чувствали по-особенно през деня, след сън от който не помните нищо? Понякога нервни, друг път потиснати, трети – радостни и леки. Това, разбира се, е съвсем елементарен пример, но има и друг вид сънища, които се случват сравнително рядко в живота на човек: те са ярки, помнят се с най-малките подробности и често дават отговори, които съзнанието ни дълго време е криело и не е допускало в себе си; големи сънища, които се случва да ни променят, да ни дадат насока. Практически всички народи и племена навремето са възприемали съня като пътешествие на някаква част от човека в реални, но недостъпни наяве пространства. Такива възгледи могат да се открият, както при древните китайци, индуси, египтяни и гърци, така и при някои примитивни народи днес. Египтяните, а по-късно и гърците са строили специални храмове за инкубиране на сънища. Търсещите са посещавали храма, извършвали са ритуал за подготовка и са оставали да пренощуват, колкото е било необходимо, за да получат съновидението. Те разбирали, че чрез сънищата са можели да стигнат до места и знания, намиращи се извън този свят; както в света на мъртвите, така и в света на живите. И днес сънят е един от най-удивителните феномени, обясняван несигурно с десетки теории. В общи линии: на науката й е много по-ясно как сънуваме, отколкото – защо сънуваме. Бих могъл да говоря много за съня и го правя в „Последната територия“. Така че, ако някой се интересува повече, би могъл да прочете книгата.

Но, както и да го увъртам, трябва да си призная в прав текст, че на мен – като читател – всичките тези сънища ми дойдоха страшно много. Може би, ако бяха обяснени, изтълкувани – като по Фройд например, – за да знам защо ги чета, щеше да е различно. Питам се, с какво щеше да се ощети сюжетът, ако бяха по-малко, ако бяха по-кратки, ако бяха по-обяснени?

Ако обяснявах сънищата на героите си, по който и да е начин, вероятно не би се получил този роман, а нещо като нескопосан хелпселф наръчник. Сънищата са част от романа, те са територия, в което героите живеят толкова пълноценно, колкото и в териториите на реалния свят. И съответно заслужават същото отношение и внимание. А че звучат объркано и нелогично – нормално е, в тази територия правилата са такива.

Наложи ли ти се да обясняваш на редактора си идеята на някои сънища, да се обосноваваш, че това са сънища и за тях е нормално да са нелогични?

Не, не се е налагало. Би ми било доста неприятно да обяснявам как и защо съм написал нещо. Ако аз бях редактор, сигурно нямаше да искам да издам книга, която се налага да ми бъде обяснявана от автора.

Като заговорихме за редактор, кажи ми, по-широко скроени ли са редакторите ти сега, след като това все пак е поредният ти роман? Толерантни ли бяха към всичките ти хрумки? Усещашe ли по-различно отношение в сравнение с работата по първите ти романи?

Редакторът получава книга. Неговата работа е – ако може, разбира се, – да помогне да стане по-добра. Да види някои неща, които ти, въпреки многото редакции, които собственоръчно си направил, си пропуснал. Да ти предложи как да ги промениш, да ти покаже начина, по който това би могло да стане. А ти като автор на книгата – да се съгласиш или да не се съгласиш. Това е твоята книга, все пак, и твоето мнение има най-голямо значение.

За този роман си имал редактор и отговорен редактор. Как би описал естеството на работата си с всеки от тях? По кои елементи от ръкописа работи с единия и на какво ниво разговаря с другия? Имаше ли като писател усещане за единност в изискванията им?

С отговорния редактор си стиснахме ръцете, че книгата излиза в издателството. Уговорихме срока, в който това ще се случи, тиража, финансовите и правните ни взаимоотношения. Планирахме, в общи линии, рекламна кампания и стратегия. С редактора работихме конкретно по текста, като физически не сме се виждали. Тя работеше по романа и ми изпращаше части от него със своите забележки, а аз, съответно, или ги приемах или – не.

Имаш ли усещане, че те редактират все по-малко с всяка следваща книга? Т.е. че ставаш по-добър и се учиш от предходни редакции?

Основната част от редакцията си я свършвам сам. Полагам много усилия в тази насока, защото смятам, че професионалната работа е именно това – да си свършиш перфектно твоята част от нея и да оставиш възможно най-малко за този, който ще работи след теб.

Работил си с няколко издателства. Какво търси един професионален писател у едно издателство?

Най-доброто за книгата си, преди всичко.

Знаеш ли, на няколко места в интернет срещнах мнение, че третата част от романа ти е била най-интересна за някои читатели. На какво, мислиш, че се дължи това?

Най-необичайна е. Най-неподготвени са за нея. Изненадва ги. Учудва ги. Понякога ги очарова, предполагам.

На каква аудитория, смяташ, че е интересна „Последната територия“? Предполагам, и сам осъзнаваш, че е елитарно произведение, не би могло да се чете от всеки. Имаш ли конкретна целева група, към която си я адресирал?

Не, не осъзнавам, че е елитарно произведение и дори не знам какво точно означава това. Има добри книги и лоши книги, интересни и скучни. Винаги, когато пиша нещо, гледам да е интересно преди всичко на мене. Не знам дали е правилно, но ми доставя удоволствие, това е начинът, по който мога да пиша аз, това са темите, които ме вълнуват, това са думите и начинът, по който ги подреждам.

Говорят ли читатели с теб за въздействието, което романът ти е оказал върху тях? Доволен ли си от обратната връзка? Успяват ли да те изненадат?

Не обичам да говоря с читатели за книгите си. Книгите са за четене, а не за обсъждане, особено с автора.

Показваш ли на някого написаното, преди да го дадеш в издателството?

Да.

И на кого имаш най-голямо доверие за обективна критика?

Доверие нямам на никого, но внимание обръщам на всички, които казват или пишат нещо за книгата ми.

Казват, че писателите обикновено пишат с идеята да се харесат на определен човек (близък, приятел, колега писател, критик). Има ли такова нещо при теб? Кого се опитваш да впечатлиш?

В началото на писателката си кариера вероятно и аз съм се опитвал да впечатля някого. Сега съм приел, че писането е едно от най-важните неща, които трябва да свърша в живота си. И когато седнеш да вършиш едно от най-важните неща в живота си, не трябва да мислиш кого ще впечатлиш с него и кого – няма. Трябва да си концентриран. Уверен и спокоен, с бистър ум. Да те интересува само историята, която разказваш. Да я направиш толкова истинска, че хората да й повярват. Важна е тази история, а не историята на живота ти. Важни са емоциите на героя ти, а не твоите.

Предполагам, че такъв голям роман се пише много дълго. Но всяка редакция със сигурност също отнема немалко време. Колко време ти отне само редактирането?

Около година. Редактирах многократно, налагаше се да пренаписвам отделни части, да дописвам други, да доизмислям герои, които са се оказали по-важни от първоначално планираното. Имам един много прост принцип, който работи. Докато пиша книгата, не се ограничавам в нищо. Внушавам си, че това е най-страхотната книга писана някога, и вярвам в това, докато измислям историята и изграждам въображаемия си свят. В момента, в който седна да редактирам, си казвам, че това е една изключително калпава книга, която трябва да бъде оправена много сериозно, ако изобщо искам някой да я прочете.

За човек с толкова опит с писането и издаването като теб, наблюдаваш ли намаляване на времето за редактиране на всеки следващ роман?

Зависи от романа. Някои текстове като „Последната територия“ изискват огромна редакторска работа. Други – не толкова, защото там са важни други неща, не толкова детайлите и съвършенството на изреченията. Несъвършенството на разказа е част от неговата структура, от начина, по който ще въздейства на хората.

Имам един близък, който е режисьор, и на него много често му разказвам сюжетите на БГ книги, които много са ме впечатлили и които смятам, че биха стояли хубаво на филм. Та, говорихме си с него преди няколко месеца, разпалено му представях „Последната територия“, докато по едно време той скръсти ръце и каза: „Уф, Националния Филмов Център дава в най-добрия случай по милион за филм, а този ми звучи поне като 6-7 милиона!“ Много ме доядя. Не ги мислите вие, писателите, тези неща, значи!

Повече е от 6-7 милиона. Мисля, че бюджетът не е по силите на европейска продукция. Но имам и книги, които могат да бъдат филмирани по-евтино.

С какво се занимаваш и кога намираш време за писане?

Основно с телевизия. Разпределям си правилно времето и ми стига за всичко.

Сигурно вече имаш изградени писателски навици. По колко и къде предпочиташ да пишеш?

Местата, на които пиша – както и книгите – са различни. „Последната територия“ например, не можех да я пиша вкъщи, не се получаваше. Написах я почти изцяло в едно кафене близо до нас. Пишех почти всеки ден, по няколко часа – предимно сутрин. Ходех като на работа – в седем, когато отваряше, си вземах средно капучино, сядах на едно удобно кресло до прозореца и почвах. Беше ми нещо като работно място, а работното място действа дисциплиниращо.

С книгата, която пиша в момента, е различно. Не върви в кафенето. Обаче потръгна много добре в кухнята. За пръв път пиша книга в кухня, мисля, че е заради историята, която разказвам: звучи така, като че ли двама приятели, които не са се виждали сума ти време, са се събрали, седнали са в кухнята, пият си цял ден и цяла нощ, а единият, който двайсет години, примерно, е обикалял целия свят и е вършил какви ли не неща – ама наистина ви е бедна фантазията какви ги е вършил – не може да спре да говори; разказва ли, разказва.

Желая ти вдъхновение до края на работата по новия текст! Ще бъдеш ли така добър да дадеш някакъв съвет към начинаещите български писатели, които четат bgstoryteller?

Да са наясно с какво точно се захващат. Писането, като занаят, е мъртво от поне 50-60 години. В смисъл – не е достатъчно да си вършиш добре работата, за да си изкарваш прехраната. Конкуренцията е огромна – годишно в света се издават към два милиона нови книги. Плюс старите. Това, може би, е единственият бизнес, в който си в конкурентни отношения с хора, умрели преди няколкостотин години. За да успееш, трябва да се наредиш сред най-добрите. А това става с много работа, много постоянство и много търпеливост.

 

Momchil Nikolov by IvayloPetrov2Момчил Николов е роден през 1970 г. в Плевен, където завършва медицина, но днес се занимава основно с писане. Автор е на сценарии за телевизията и киното, както и на повестта „Пътници“ (1997), сборниците „Разкази“ (1998) и „Фрагменти от стая“ (2000), „Лудата Дорис“ (2001) и романите „Hash Oil“ (2004, 2010), „Горният етаж“ (2005), „Кръглата риба“ (2008, с награда „Хеликон“), „Машини за любов“ (2011) и „Последната територия“ (2016, с награда „Роман на годината“ на Фонд „13 века България“).

 

 

 

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Create a website or blog at WordPress.com

Up ↑

%d bloggers like this: