“Транзитен превоз за небесата: или в газовата камера, или с хексобарбитал…”

Из романа “Люляковите момичета” на Марта Хол Кели, издателство Изток-Запад. Превод – Галина Величкова.

“ХЕРТА

След обяда се разходих с Фриц и доктор Хелингер до разпределителния сектор, където пренасочваха новопристигналите. Направи ми впечатление, че всяка Häftling¹ в униформа имаше цветен триъгълник на ръкава, точно под номера. Реших се да попитам:

– Какво означават тези цветни нашивки, Фриц?

– Тези със зелените триъгълници са осъдени престъпници, най-вече от Берлин, грубиянки, макар някои да са тук за неспазване на маловажни правила. Много от тези с длъжност “блокова”² са с такива. Лилавите са религиозните – свидетелки на Йехова. От тях се иска само да подпишат документ, с който признават, че Хитлер е над всичко, но те отказват – умопобъркани явно. С червените триъгълници са политическите затворнички – предимно полякини. С черните са социопатите: проститутки, алкохолички, пацифистки. Буквата, изписана в триъгълника, е за националността. Еврейките са с два триъгълника, които образуват звезда. Това беше идея на Химлер.

На път за разпределителния сектор минахме покрай редица голи жени, които чакаха нещо, строени отвън. Всички изглеждаха някакви славянки, на различна възраст, с различна структура на тялото. Някои видимо бяха бременни. Когато видяха мъжете лекари, само някои от тях изпищяха, но всички се опитваха да се прикрият.

– На тези жени им трябват дрехи, Фриц – казах аз.

Влязохме в помещението и застанахме в един ъгъл на тихо да поговорим.

– Ето как ги подбираме – започна Фриц. – Първо Хелингер проверява за златни и сребърни пломби и мостове и записва. След това отделяме тези, които не са годни за работа. Избираме затворничките, които отговарят на изискванията по тези два показателя. Затворничките, които не са годни за работа, а устите им са пълни с метал, ги записваме в този списък. На тях казваме каквото ни хрумне, само не и истината.

– А каква е истината? – попитах.

– Транзитен превоз за небесата: или в газовата камера, или с хексобарбитал. В краен случай с бензин. След това Хелингер обира дължимото на Райха. Днес сме на хексобарбитал.

Увих ръце около кръста си.

– Мислех, че затворничките са тук, за да работят.

– Възрастните жени не могат да бутат валяци, Херта.

– Много малко са тези от тях, които са чак толкова възрастни, но те пък може да работят като плетачки. А и бременните не бива да стоят дълго прави.

– Германският закон е такъв: в лагерите не може да се раждат деца. Освен това за част от тях са необходими специални мерки. В противен случай това място ще стане прекалено пренаселено, а и не знам ти какво мислиш, но аз не умирам от желание да пламне някоя епидемия от тиф. Да не говорим, че някои от тях са еврейки.

Значи, името “за превъзпитаване” е било само за заблуда. Как не се досетих? Отново ми прилоша.

– Трябва да се прибера в стаята си и да си оправя багажа.

– В моргата в университета се справяше доста добре.

– Те не дишаха, Фриц. Предпочитам да не се забърквам в това.

– Какво значи “предпочитам”? С това отношение няма да останеш дълго тук.

– Просто всичко това не ми е по вкуса. Твърде… лично е.

Мисълта за смъртоносни инжекции ми беше ужасно противна. В ръката ли трябваше да ги бием? Смъртоносните инжекции са същинско варварство, а и неминуемо оказват вредно влияние върху психиката на тези, които ги правят.

Докоснах ръката на Фриц.

– Но цианидът действа бързо и тихо. Ако е смесен с портокалов сок…

– Да не мислиш, че не мен ми харесва? – изсъска Фриц и ме придърпа към себе си. – Тук правим каквото трябва. Другият вариант за тях е Vernichtung durch Arbeit.

Унищожение чрез непосилен труд. И преднамерено гладуване.

– Такива са нарежданията. Лично от Химлер. Всички получават само толкова калории, колкото да издържат на тежък физически труд в продължение на три месеца. Бавно унищожение.

– Не мога…

Той сви рамене.

– Те, така или иначе, ще умрат. Просто не мисли за това.”

 

–––––––––––––

¹ “Затворник” (нем. мн. ч. – Häftlinge), навсякъде в текста се отнася за арестантите в лагерите – бел. прев.

² Длъжност в концентрационните лагери, отговорничка на барака (block) – бел. прев.

 

Из романа “Люляковите момичета” на Марта Хол Кели, издателство Изток-Запад. Превод – Галина Величкова.

Още откъси от романа:

“Така че ужасно съжалявам, мили дами, но днес не можете да си купите сираче…”

“Никоя от нас в този вагон не заплака…”

 

В Ню Йорк една светска дама, Керълайн Феридей, е изцяло погълната от работата си във френското консулство и от новата любов, която се задава на хоризонта. Светът ѝ обаче се променя, когато през 1939 г. Хитлер напада Полша и насочва погледа си към Франция.

Отвъд океана Каша Кузмерик вижда как безгрижната ѝ младост отлита безвъзвратно, докато все по-сериозно се ангажира с нелегалното съпротивително движение в окупирана Полша.

В нацистка Германия за амбициозната млада лекарка Херта Оберхойзер една обява за работа е може би нейният изход от безперспективното ѝ съществуване. След като я назначават обаче, се озовава в свят, подвластен на мъжката воля и мрачните тайни на нацисткия режим.

Съдбите на трите героини се преплитат, когато се случва немислимото и Каша Кузмерик е затворена в печално известния концлагер за жени „Равенсбрюк“. Идва време на отчаяние и страдание, но и на приятелство, благородство и саможертва. Има ли справедливост и изкупление за онези, на които войната е отнела всичко?

Вдъхновена от реални събития и личности, това е история за трудности и изпитания, за престъпления и за възмездие, но и за тържеството на човешкия дух. Знае се, че люлякът цъфти повече и по-уханно само след люта зима. Това е разказ за онези “люлякови” момичета, които – в търсене на любов, свобода или справедливост – са имали силата да променят историята.

Марта Хол Кели има диплома по журналистика от Сиракузския университет в Ню Йорк и магистърска степен по журналистика от Северозападния университет, САЩ. Тя е прекарала голяма част от професионалния си живот в писане за големи рекламни агенции, включително “Дж. Уолтър Томпсън”, “Маккан-Ериксон” и “ББДО”. Случайно попада на историята за жена на име Керълайн Феридей, която живее в Кънектикът и успява да помогне на петдесет жени от Полша, оцелели от концетрационния лагер в Равенсбрюк, известни като “зайците” – така се ражда идеята за “Люляковите момичета”, а Кели прекарва близо 10 години в проучванията за книгата преди написването й. Това е дебютният й роман.