Галин Никифоров: Аз съм си най-злият редактор
Ревюта на новата книга на Галин Никифоров ме намираха дълго преди романът да се добере до мен и почти с нищо не подсказваха за фабулата. Многократно влизах в положението на читатели, подхождащи с огромно недоверие към хипер възторжените отзиви за книги, чийто сюжет не съумяват да отнесат към по-познати форми. Защото какво говори “история за изкуплението”, ако не знаем още нищо за греха? Какво ни казват “несравнима книга”, “трудна за четене”, “трудна за препоръчване”, освен че някой се е развълнувал, без да сме наясно с прага му на сантимент? Необходимо ни е да поставим непознатото в общоизвестни граници, за да го съизмерим по установена ска̀ла. За “Тяло под роклята” обаче границите не важат. По провокативност и глобалност на съдържанието романът просто е несъизмерим.
Едва ли някъде ще прочетете в детайли линията на сюжета. Навярно като мен ще се чудите защо ли никой не “говори” по-конкретно за това, защо ли резюмето на гърба на книгата не казва много повече. Многократно се замислях как аз бих разказала историята пред някой, за да го накарам да я прочете, как аз бих преценила колко от провокативността в сюжета да разкрия, колко от нея да спестя – не толкова за да не разваля нечия изненада, колкото за да не прекаля. Историята просто е твърде сложна, многопластова, за да се предаде, без да се ощети, в обем, по-малък от 242-те страници на книжното си тяло. А ние имаме способността да се затваряме за теми и проблеми, когато се страхуваме от тях…
Животът на две 7-годишни близначета – Борис и Бориса, – претърпява груб обрат, когато със смъртта на майката те остават кръгли сирачета и са отведени за отглеждане в пансион за възрастни хора и деца с умствени увреждания, управляван от сестрата на покойната им майка. “Невъзвратимото отдалечаване от детството”… “Непонятният живот, който неочаквано се е променил”… Тормозени психически, използвани физически, предизвиквани да правят избори без зрялост, да прекрачват граници без ясната идея какво следва от това. И последствията от тези избори и действия, зараждането на желанието за ново начало сред изкривената представа за хармония, нормалност, за добро и зло. “Чудовищната промяна с чудовищни последствия”…
Прочетох книгата за ден и половина. Изумлението от съвършенството на език и майсторството на разгръщане на фабула и образи растеше с изречения, не страници, напомняше ми вещината на писател от световен ранг. Бях възхитена от лекотата на представяне на сериозни теми, без сериозната информация да натежи. Това е един психологически роман с елегантен изказ, леко напевно-поетичен на места, напомнящ ми поток на мисълта, с оригиналните метафори и сравненията, без нито едно клише. С конструкция, балансираща линиите на ретроспекция и настояще, и кинематографичността на майстор разказвач. Една от най-дълбоките, сериозни и увлекателни български книги с един от най-нестандартните сюжети, които някога съм чела. Един психологически роман. Една проекция на европейско кино. До тук я препоръчах на 5 души – трима потръпнаха, един се погнуси, един искрено се впечатли (да вметна – тя е лекар). Което ме навежда на мисълта, че може би това е книга, която ще разбуни много духове, ще предизвиква всякакви реакции, ще бъде четена от интерес и от инат, ще търси собствен път до своите читатели.
Книга, твърде голяма за България.
Галин Никифоров: Писането на романи е голямо точно колкото живота ми
Интервю на Валентина Мизийска
По провокативност и глобалност на темите напомняш на автор от световна величина. Как избра проблематиката за “Тяло под роклята”? Кое дойде като идея първо: “връзката между близнаци” или “желанието за физическа промяна”, а може би нещо друго?
Не се стремя да бъда провокативен, а темите ми винаги са за човешката природа. Винаги, когато замислям един роман, се питам с какво той може да бъде по-добър в техническо, литературно или артистично отношение – поне в едно от тези три направления. В “Тяло под роклята” предизвикателството беше артистичното изпълнение – разбира се, в съчетание със стила, който всъщност много харесвам от доста време, но съм ползвал само два пъти за кратки части във “Фотографът” и в “Лисицата”. Винаги съм се възхищавал на великите актьори, които са играли хамелеонски роли, затова реших да изиграя и аз една такава – това беше идеята. След това си дойде Борис, а с него и историята му, която всъщност е проекция на подсъзнанието и ценностната ми система, в която на едно от първите места е възхищението ми от женската природа. За избора му да си смени пола имаше четири причини (като обосновка трябваше да ги имам, за да съм убедителен с образа му и с това, какво прави): да спаси Бориса от вегетирането й, а оттам и Ева; да може да се грижи за Ева без юридическите усложнения и да може тя да не разбере за “подмяната” на майка й; да се освободи от греховната си същност, която свързва с мъжкото в себе си; да се опита емоционално да стане по-близък с Розалия, която е бисексуална, да преодолее природната граница “мъж – жена”.
Докато те четох, си спомнях Артър Хейли – в книгите му толкова леко и вещо е представена квалифицирана информация, че читателят заживява с представата, че авторът е професионалист в областта. Лесно ли вземаше решение каква част от информацията да използваш и на кои места да я поднесеш, за да изглежда естествено и да не досади на читателя?
В първите ми романи има места, които са механични и се виждат “литературните подплънки”, вижда се и прекаляването с информацията, но после се научих да балансирам нещата. Е, героите ми са понякога малко по-умни от обикновеното, но това не пречи.
Обикновено само малка част от това, което съм научил от източниците, влиза в книгата, а и това не е най-важното; важен е езикът, стилът на разказване на историята. Но пък с тези знания се обогатявам, научавам повече за жаргона и за атмосферата в някоя област. Като цяло навикът от ученето за изпити ми е останал: учиш най-важното, после пълниш празнините с интерпретации и други неща, които знаеш от обща култура.
Как реши структурата на романа – да започнеш от момента, в който Борис се подготвя да замине за операцията си и да представиш в ретроспекция и на части детството му, след което да се върнеш в настоящето? В тази последователност ли писа романа, или работи хронологично и после размести моментите от историята?
Мисля, че първо написах първа и трета глава и нататък ми беше ясно какво става в този един-единствен ден на Борис поне на 90%. Затова започнах с ретроспективните глави. Написах тях до запознанството с Розалия (осма глава), после написах пета, седма и девета, и се върнах с голямо удоволствие на осма. Тази глава май ми беше най-приятна за писане: виждах Розалия не с със съсипано от операции лице, а като нормална жена, с мека карамелена коса, усмихната и с обикновени устни и гърди (изтъркан писателски номер, но върши работа…). Много харесвам, когато в една сцена всъщност няма игра между мъж и жена, а двамата просто показват, че им е приятно да си говорят. Трябва да има мекота, но това зависи повече от жената, защото всъщност винаги тя води.
Беше ли планирал подробно сюжета, промяната на героя, финала или се остави на историята да се разгърне с писането от само себе си?
Странно е, но трябва да се научиш да следваш героя си – той ти казва какво да правиш. Все пак имах основите на сюжета в главата си, които ме водеха и си останаха до края – без това е невъзможно да довършиш каквото и да било. Някои сцени обаче бяха първоначално замислени по един начин, но след като започнах да ги пиша, се промениха.
Имаше ли моменти, в които историята вземаше обрат поради по-логична реплика, емоция, реакция на героя? “Под контрол” ли беше Борис през цялото време или понякога те изненадваше?
Борис беше напълно самоуверен и пълноценен като герой още при появяването си и такъв си остана до края. Съвсем в началото бях започнах да пиша за друг мъж, който беше име в модата, но още на втората седмица Борис се появи сякаш от нищото. Просто застана с гръб към мен, сплете ръце на гърдите си (както във втория абзац на първа глава) и сякаш ми каза да го следвам. Веднага усетих особената му сила, решителността му, но и странната му нежност. Той всъщност беше освободен от повечето човешки рамки, но и бе роден да се грижи за другите – такива мъже не са много. Аз самият не съм, за съжаление.
Откъде черпиш такива познания за психологията на хората? Обичаш да наблюдаваш, да проучваш, допитваш се до специалисти и “потърпевши”?
Мисля, че повечето писатели са добри психолози и умеят “да четат” лица, усещат по-добре човешките състояния, разбират ролите, които хората играят – аз не правя изключение. Освен това понякога чета някои неща по психология и проучвам някои аспекти, някои синдроми, някои болести. Смятам, че всеки роман трябва да е малко или много психологически “оцветен”.
Какви конкретни проучвания наложи романа?
Не бяха много. Прочетох две статии за отглеждането на декоративни птици, след това порових в един медицински учебник по пластична хирургия, после взех списанията на дъщеря си и една книга за модата и ги прочетох, като си записвах някои забавни факти. Накрая прочетох и ръководството на стилист Капанов за фризьорското изкуство и една книга за аутизма (споменавам я в обзавеждането на стаята на Ева). Четох някои неща за тигрите, когато стигнах до сцената със Зеленков, за невестулките, за апаратите за изкуствена белодробна вентилация, за ембрионалното човешко развитие, за половите ориентации… Много интересно ми беше, докато търсех стиховете за заглавия на отделните глави – някои ги имах от години, други намерих след доста ровене, най-сладкото беше онова, написано на гърба на учебника по аптечна технология…
Тези стихове ги познаваше и знаеше съвсем конкретно кое къде ще бъде използвано или ти се наложи и тук да направиш проучване?
Бях си оставил търсенето на стиховете, след като напиша книгата на първи вариант. Беше си удоволствие, защото исках да зарадвам една моя позната специално с този подбор. Имах вече три-четири стиха, за другите рових доста. А трите откъса в началото бяха отпреди. Този на Албер Камю всъщност олицетворява не само ядрото на тази книга, а и почти цялото ми творчество. Много ми хареса.
Колко време ти отне проучването на проблематиката за романа? Първо проучваш и после пишеш, или го правиш паралелно?
Може би около две-три седмици проучвам нещата в началото, колкото да се настроя. Но и докато пиша винаги ровя за нещо: за отделни думи, за отделни факти, за някой жаргон; нещо, което да оцвети езика. Един роман като минимум трябва поне да е интересен.
Наистина има (при това, световни) автори, които разполагат с екипи за проучванията си, но има и такива, които задължително проучват информацията сами. В интервюто си за bgstoryteller Марк Леви каза, че този етап му е нужен, за да проучи най-добре тематиката на историята си, обстановката й и че така в крайна сметка открива много неща, които дори не е търсил – нещо, което би пропуснал, ако кара друг да върши работата му. Какво е твоето отношение към търсенето на допълнителна информация?
Марк Леви е напълно прав – не бих могъл да го кажа по по-ясен начин! Но понякога просто не ми достига информация. Има и неща, които не можеш да разбереш сам – трябва някой да ти ги обясни. А такива хора обикновено са рядкост… Но в края на краищата вдигаш рамене и правиш каквото можеш.
Сигурна съм, че въпреки желанието ти, голяма част от информацията не успява да намери пътя си към финалния текст на ръкописа. Как вземаш решение кое да остане и кое да пропуснеш? Лесно ли преживяваш отпадането на интересна част от изследването по темата?
Повечето от информацията отпада – така е, но пък си доволен, че си научил някои неща, а и ти се отваря възможност да ги използваш при следващите романи. С приключването на книгата тази болка – за неоползотворената информация, отшумява най-бързо. Пак повтарям: най-важното е литературното изпълнение, другото са подробности.
Почти в цялата книга представяш гледната точка на Борис, но като автор най-вероятно “прекарваш” огромна част от историята през своите усещания и принципи. Има ли нещо, по което си приличаш с Борис?
Аз играя роля, превръщам се в друг човек, когато пиша. Странно е, но при артистичните романи си длъжен да го правиш, а и на мен ми харесва. Просто се опитваш да разбереш героя си, не да го създадеш изцяло. Даваш му някакви външни черти и после започваш да го опознаваш – противоречиво е, но точно така става. Той обикновено сам се доизгражда, но трябва да го оставиш на спокойствие. (Най-приятни са второстепенните герои, защото тях рядко се налага да развиваш.) С Борис имах късмет, въпреки че се нуждаех от повече причини, за да го разбера. Малко след като започнах да пиша “Тяло под роклята”, съпругата ми се разболя много тежко и трябваше да ходим на химиотерапия. След тези вливания – както ги наричат, – отивахме на разходка, за да може жена ми да се посъвземе и да подиша чист въздух. И аз, понеже гледах да й помогна – беше много слаба, – носех чантата й. Е, повървяхме няколко пъти така из Варна, докато един ден забелязах, че някои хора ме оглеждат учудено. И тогава осъзнах, че нося дамска чанта, вървя спокойно и всъщност изобщо не ми прави впечатление. Беше мигновено чувство, но някак го запомних – и Борис ми се проясни още малко… Трябва да намериш начин да усетиш героите си – така ставаш по-убедителен. А дали има нещо по което да си приличам с Борис?… Мисля, че всеки главен герой обикновено носи по нещо от създателя си. Мисля, че съм чувствителен, колкото него. Мисля и че съм съзерцател като него.
Историята ти е в сегашно време. Знаеш ли, често чувам от мои четящи приятели, че трудно свикват с такива книги. Като че ли “традиционното” минало време е най-комфортно за читателя. Защо избра сегашното време? Заради по-голямата кинематографичност ли? Обичам да задавам въпроса така: с какво щеше да се ощети историята, ако беше избрал традиционния подход?
С този стил имах чувството – и все още го имам, – че подсилвам звученето на историята. Но помня, че като по-млад и аз не обичах такъв стил, предпочитах традиционното минало време. Но има нещо друго: този стил предполага много повече литературност и артистичност, не търпи излишество. Може би на места дори е малко маниерен, но беше удоволствие по този начин да търся как да се изразя. “Няма ли кой да каже на Бионсе, че в сънищата орхидеите са цветята на смъртта?”… Това звучи много ефектно, традиционният стил би изял подобни изречения. Опитайте нещо: вземете един по-дългичък абзац и го “превърнете” в обикновеното минало време. После ги сравнете. Ще видите какво ще се получи.
Но в същото време през цялата история гледаш да се придържаш към една гледна точка – тази на Борис. Можеше спокойно да се спреш на разказ от първо лице и тогава сегашното време щеше да дойде много логично. Не че си загубил и капка от достоверното звучене, но защо не разказа историята от първо лице? Капацитетите в областта твърдят, че така читателят се свързва по-лесно с героя и има по-голямо доверие на историята.
Мислех да пиша този роман в първо лице, но някак не се чувствах на място, героят ми е много особен. Капацитетите са прави, но трябва да се внимава с този стил. По-удобен е, повече маневреност имаш, но не става за някои истории. Просто не става за “Тяло под роклята”. Не съм много сигурен, но моят стил в първо лице е по-цветист, а романът изискваше сдържаност – какъвто беше и героят ми. Така го чувствам.
Защо Борис и Бориса? Нарочно ли кръсти близнаците с “еднакви имена”? Символика ли е това?
Преливането в края на книгата от Борис в Бориса е по-удобно така, по-добре звучи. Представете си, ако трябваше да се превърне от Борис в Александрина например… Това са избори, които се правят по инстинкт.
Издателите обикновено имат проблем с “особените” главни герои – сякаш често съпоставят нуждата на читателя да се свърже, да се разпознае във водещия художествен образ. А Борис май не минава за положителен герой. Въпреки че дори не мога да го нарека отрицателен. Лично за мен той беше воден от силни лични и логични мотивации през цялото време. Имаше ли по някое време усещането, че рискуваш твърде много с Борис?
Не, нямах. Както се казва: беше удоволствие да работя с него. Освен това смятам, че не е добре в една книга да има чисто положителни или чисто отрицателни герои, защото така не звучи реално. Всички сме малко или много грешни. Имаше риск с контрастите в книгата, с някои сцени. Мисля, че жестокостта на места парадоксално се съчетава с красотата на езика, с метафорите – и това обърква. Но след това объркване (а понякога и преди него) има почти винаги момент на нежност; нежност, която обвива цялата книга. Така казано не звучи много убедително, но се кълна, че написах книгата не толкова с интелекта си, колкото с цялата нежност, на която съм способен, страдах и за Бориса, и за леля Лео, и за птиците. Но може би крайният ефект е бил друг…
Какво е посланието, което се надяваш да си предал на читателя с тази история?
Труден въпрос… Просто се надявам да усетят величието на това, че сме човешки същества. Да минат през цялата гама на страданието и накрая да останат с чувството, че са преживели нещо, което ги е обогатило. Никога няма да забравя думите на един осъден на смърт в САЩ, той казва: “Никой не можа да разбере колко добър човек съм аз.” Това е най-човешката трагедия на съвремието ни: всички сме добри, раждаме се ангели, но после животът се отнася различно с нас и понякога губим посоката и чистотата си. Борис обаче устоява, запазва себе си, никога не мисли за самоубийство, преборва се за своето малко щастие. Заглавието на последната глава, (стихът на Жак Превер), е много хубаво, защото каквото и да правим почти всички сме осъдени на забрава, трябва да се смирим пред това и да изживеем живота си колкото можем и както можем.
„И няма никой никога да разбере това,
и никой никога не ще ни чуе,
и никой никога за нас не ще си спомни…”
Чудя се, така ли пишеш – с този безупречен изказ, с премерените думи, сякаш си обгрижвал всяко изречение с особено внимание. Или това е плод на упорита редакция?
Единствено и само на упорита редакция. Съжалявам, че не пазя първоначалния вариант – той беше с около сто страници по-дълъг. Щях да ти го пратя, за да се посмееш на глас заради въпроса си. Предишният ми роман “Лисицата” на първи вариант беше 680 страници и при редактирането някак не можах да се справя с него, защото беше много сложен, бях абсолютно изцеден с писането и редактирането му и още при издаването му си бях обещал, че след четири-пет години ще го редактирам отново. Така и направих. Но ми е обеца на ухото.
По колко пъти редактира ръкописа си опитен писател като теб? Надобряваш ли, стават ли редакциите по-малко на брой с всеки следващ роман?
Рекордът ми е дванайсет редакции с “Фотографът”, които ми отнеха около година и половина – накрая го знаех почти наизуст и ми идваше да го хвърля през терасата. С “Тяло под роклята” редакциите бяха осем или девет и продължиха около година. Мисля, че редактирането е половината от писателското умение. Мисля също, че редакциите не стават по-малко с годините, но точно с този последен мой роман приех някои принципи на редактирането, които преди пренебрегвах, минах на “друго ниво”, както се казва. Най-малко редакции съм правил на “Лятото на неудачниците”, само три или четири; понякога текстът сякаш сам се нарежда.
Как приеха в издателството първоначалния ти текст? Имаше ли сериозни разговори, “притеснение” как ще бъде приет такъв роман от читателите, какво може да се направи, за да стане “по-достъпен” или не е имало такива емоции?
Не, нищо такова нямаше. Един по един всички, от които зависеше издаването, ми казаха, че харесват романа. Редакцията с Веселина Седларска мина безболезнено, трябваше само да скъся един диалог. Нямаше никакви проблеми. Надявам се така да е и за в бъдеще. (Аз съм си най-злият редактор; няма човек, който е и наполовина толкова жесток към мен при редактирането, както съм аз към самия себе си. Това оказва влияние.)
Иначе чувствителен ли си към корекциите? Случвало ли ти се е да се “бориш” за текст? Как убеждаваш редактора във важността на откъс, описание, конкретни думи? И в какви случаи можеш да си непреклонен?
Не съм чувствителен, изслушвам всякакви забележки, напълно съм отворен за подобни неща. Но крайното решение винаги е мое. Не знам как стоят нещата при колегите ми, но аз винаги съм работил много добре с редакторите си, никога не сме се карали за нищо, никой не се е налагал над никого. Обикновено получавам редактирания вариант, оглеждам го и приемам от 80% до 100% от забележките. Специално за “Тяло под роклята” бяха 99%: не приех само “като на забавен каданс” да бъде опростено до “като на каданс”, защото френското значение на думата “каданс” е “кадър”, а не “забавен кадър”, въпреки че в телевизионните среди съществува жаргона “като на каданс”.
Колко идеи чакат в “торбата”? По какво работиш в момента?
“Тяло под роклята” може да е последният ми роман. Ако този, върху който сега работя, не стане, ще приключа. За мен писането на романи е нещо много лично и много специално и не искам никога да го опетня като издавам какво да е. Все пак се надявам, че ще продължа да пиша още дълги години. Романът, по който работя е съвсем в началото, затова не е добре да говоря за него. Малко съм суеверен за това, а и не искам да създавам никакви очаквания.
Поставяш ли си за цел да си с нещо по-различен във всяка следваща книга?
Не непременно, въпреки че го намирам за ободряващо понякога… Винаги се старая да е нещо ново, нещо, което не съм правил. В изкуството това е основен принцип, въпреки че очакванията на читателите често са в обратна посока: когато харесат нещо те искат още от същото. Знам, че е трудно след “Лисицата” някои от тях да приемат “Тяло под роклята”. Но така беше и преди години: след “Фотографът” някои читатели се мръщеха на “Лятото на неудачниците”, а след “Лятото на неудачниците” се мръщеха и на “Къщата на Клоуните”. Но аз съм си такъв… Ако непрекъснато мислиш за кариерата си, започваш да се повтаряш и да играеш на сигурно, но ако мислиш за изкуството – винаги се променяш и израстваш.
На премиерата Захари Карабашлиев те нарече “един от най-талантливите, работливи и смели български автори”. Талантът и смелостта ти са неоспорими, а продуктивността със сигурност е нещо, за което ти завижда почти всеки БГ писател. С какво се занимаваш и кога намираш време за писане?
Не съм много продуктивен – седем романа за повече от двайсет години… През 2011 година напуснах работата си като технолог и се отдадох изцяло на литературата, без да мисля и без да си правя сметки. Просто бях стигнал до момента, в който нито работата ми вървеше, нито писането. И аз избрах писането… Сега животът ми е много аскетичен, спокоен и пълноценен. Жена ми и дъщеря ми са ме приели такъв, какъвто съм, и много ме подкрепят. От друго нямам нужда.
Помага ли ти професията в писането?
Не само професията – всичко, което съм научил, преживял и почувствал, ми помага. Писането на романи е голямо точно колкото живота ми.
Какво четеш? Имаш ли си любими БГ автори?
В момента нищо. В малко трескав период съм – редактирам част от старите си романи, мисля за новия, който не съм пипвал от почти два месеца, и съм ангажиран с “Тяло под роклята”, искам да направя някои неща за него. Иначе харесвам колегите си, чета от всеки по нещо, уважавам ги, защото писането е невротизиращо и трудно занимание, особено писането на романи. Всеки е добър понякога,но никой не е добър винаги, включително и аз.
Твоят съвет към начинаещите български писатели, които четат bgstoryteller?
Да слушат себе си, сърцето си, и да редактират много ръкописите си. Да бъдат дисциплинирани и отдадени, за да създадат свой извор на самоуважение чрез книгите си. И да бъдат малко луди, за да могат да изтрият границите и да съборят стените, които разделят хората.
Галин Никифоров е роден през 1968 г. в Добрич, където завършва математическа гимназия. Има две висши образования: инженерно-химическо (Пловдив) и икономическо образование (Варна) и е работил като журналист във Варна. Автор е на седем романа – “Умерено нежно” (Корпорация Развитие, 2003) с награда “Развитие” за нов български роман 2003 г; “Добро момче” (Жанет-45, 2006), с който печели награда “Светлоструй” 2008 г; “Фотографът: Obscura Reperta” (Сиела, 2009); “Лятото на неудачниците” (Сиела, 2010), награден с награда “Български роман на годината” 2011 г. на Фонд “13 века България”; “Къщата на клоуните” (Сиела, 2011), с който печели наградата “Елиас Канети” 2011 г; “Лисицата” (Сиела, 2014) и “Тяло под роклята” (Сиела, 2018). По новелата му „Нощта на мечтите“ през 2011 г. е създаден едноименен пълнометражен филм.
