„Да пристигаш късно, помисли си графът с въздишка. Какъв разкош на младостта.“

Из романа „Един аристократ в Москва“ на ЕймърТауълс, издателство Изток-Запад. Превод – Любомир Николов – Нарви.

„Оставяйки Паша и Петя, капитанът поведе графа и неговата охрана към служебното стълбище, скрито зад една невзрачна врата в средата на хотела. Зле осветените стъпала завиваха рязко на всеки пет крачки като в камбанария. Изкачиха се на зигзаг три етажа нагоре, където една врата водеше към тесен коридор с тоалетна и шест спални, напомнящи монашески килии. Този таван бе построен, за да подслонява икономите и компаньонките на гостите на Метропол; но когато обичаят да се пътува със слуги излезе от мода, неизползваните стаи попаднаха под капризните удари на случайната необходимост – и се задръстиха с дървени отпадъци, строшени мебели и прочие вехтории.

По-рано същия ден най-близката до стълбището стая беше изпразнена от всичко, освен едно желязно легло, трикрако писалище и десетилетен слой плах. В ъгъла до вратата имаше малък шкаф колкото телефонна кабина, вмъкнат в стаята като проява на грижа в последния момент. Следвайки наклона на покрива, таванът се спускаше плавно с отдалечаването от вратата, така че откъм външната стена на стаята единственото място, където графът можеше да застане с пълен ръст, беше един мансарден прозорец с размера на шахматна дъска.

Докато двамата придружители гледаха злорадо от коридора, добрият капитан обясни, че е повикал носачите да помогнат на графа в пренасянето на малкото вещи, които биха се побрали в новото му жилище.

– А останалото?

– Става собственост на народа.

Значи това е тяхната игра, помисли си графът.

– Много добре.

На слизане от тавана той отново прескачаше през две стъпала, а пазачите подтичваха след него и пушките им се тряскаха в стената. На третия етаж графът тръгна по коридора и влезе в апартамента си, където двамата носачи го погледнаха с унили физиономии.

– Всичко е наред, другари – увери ги графът и започна да сочи. – Това. Онова. Тези. Всичките книги.

Сред обзавеждането за новото си жилище графът подбра два стола с високи облегалки, ориенталската масичка за кафе на баба си и любимия си порцеланов сервиз. Избра двете абаносови настолни лампи във форма на слонове и портрета на сестра си Елена, нарисуван от Серов по време на краткото му гостуване в „Спокоен час“ през 1908 г. Не забрави и кожения куфар, изработен специално за него от Аспрей в Лондон и кръстен на добрия му приятел Мишка с уместния прякор Амбасадор, тоест Посланика.

Някой беше проявил любезната загриженост да донесе в спалнята на графа един от пътните му сандъци. Докато носачите мъкнеха куфара му нагоре, графът напълни сандъка с дрехи и лични вещи. Забелязвайки, че войниците зяпат двете бутилки бренди на лавицата, графът метна вътре и тях. А щом сандъкът бе пренесен на горния етаж, той посочи накрая писалището.

Двамата носачи, чиито небесносини униформи вече бяха позацапани от усилията, го подхванаха за ъглите.

– Ама туй нещо тежи цял тон – подметна единият.

– Цар се укрепва със замък – отбеляза графът, – а аристократ с писалище.

Докато носачите измъкваха писалището в коридора, старинният часовник на рода Ростови, обречен да бъде изоставен, скръбно удари осем часа. Капитанът отдавна се бе върнал на поста си, а войниците, след като войнственото им настроение бе преминало в скука, сега се подпираха на стената и тръскаха цигарена пепел върху пакета, докато в салона нахлуваха с пълна сила лъчите на московското лятно слънцестоене.

Графът пристъпи с тъжен поглед към прозорците в северозападния ъгъл на апартамента. Колко часа бе прекарал пред тях? Колко утрини, по халат и с кафе в ръката, бе наблюдавал как новодошлите от Санкт Петербург слизат от каретите си, изтощени и уморени от пътуването с нощния влак? През колко зимни вечери бе гледал как снегът бавно пада, докато някой самотен силует, набит и нисък, минава под уличния фенер? Точно в този момент в северния край на площада един млад офицер от Червената армия изтича нагоре по стъпалата на Болшой театър, закъснял с половин час за началото на вечерното представление.

Графът с усмивка си припомни собственото си младежко предпочитание да пристига през антракта. След като заявяваше в Английския клуб, че може да се забави само за още едно питие, оставаше за цели три. После скачаше в чакащата карета, профучаваше през града, изтичваше по знаменитите стъпала и също като този младеж се вмъкваше през позлатените врати. Докато балерините танцуваха грациозно по сцената, графът шепнеше извинения и се промъкваше към обичайното си място на двайсетия ред с привилегирован изглед към дамите в ложите.

Да пристигаш късно, помисли си графът с въздишка. Какъв разкош на младостта.

После рязко се завъртя на пети и започна да обикаля стаите. Най-напред се възхити на просторния салон и двата му полилея. Възхити се на живописта по панелите на малката трапезария и сложния месингов механизъм, който позволяваше да се заключват двойните врати на спалнята. Казано накратко, огледа интериора досущ като потенциален купувач, който вижда стаите за първи път. След като влезе в спалнята, графът се позабави пред масата с мраморен плот, отрупана с всевъзможни дреболии. Измежду тях избра чифт ножици, които бе харесвала сестра му. Изработени във формата на чапла, като дългите сребърни остриета изобразяваха клюна на птицата, а златното винтче в средата бе нейното око, ножиците бяха толкова деликатни, че той едва можеше да вмъкне палец и показалец в халките им.

Оглеждайки апартамента от край до край, графът набързо прецени какво щеше да изостави. Всичките лични вещи, мебели и произведения на изкуството, които беше донесъл в този апартамент преди четири години, още по онова време бяха плод на усилен подбор. Защото когато чу вестта за разстрела на царя, графът незабавно напусна Париж. За двайсет дни мина през шест нации и се размина с осем армии, воюващи под пет различни знамена, докато най-сетне на седми август 1918 г. пристигна в „Спокоен час“ само с една раница на гърба си. Макар да завари областта на ръба на бунта и имението в бедствено състояние, баба му, графинята, беше невъзмутима както винаги.

– Саша – каза тя без да става от стола си, – колко мило, че дойде. Сигурно си прегладнял. Ела да пием чай.

Когато той й обясни необходимостта да напусне страната и описа как е подготвил пътуването, графинята разбра, че няма алтернатива. Разбра, че макар всичките й слуги да бяха готови да я придружат, трябва да пътува само с двама. Разбра също защо нейният внук и единствен наследник, когото бе отгледала от десетгодишна възраст, няма да дойде с нея.

Когато графът бе едва седемгодишен, едно съседско момче го победи тъй жестоко на шашки, че според свидетели имало сълзи, проклятия и мятане на фигурите по пода. Тази липса на спортен дух доведе до строго порицание от бащата на графа и отпращане в леглото без вечеря. Но докато се вкопчваше страдалчески в завивката, младият граф бе посетен от баба си. Сядайки на ръба на леглото, графинята изрази сдържано съчувствие:

– В загубата няма нищо приятно – започна тя, – а момчето на Оболенски не е стока. Но Саша, скъпи, защо, за Бога, ще му доставяш удоволствие?

Точно в същия дух двамата с баба му се разделиха без сълзи на кея на Петерхоф. После графът се върна в родовото имение, за да надзирава закриването му. В бърза последователност бе проведено почистване на комините, изпразване на килерите и покриване на мебелите. Сякаш семейството се връщаше в Санкт Петербург до следващия сезон, само че кучетата бяха освободени от кучкарниците, конете от конюшните и слугите от задълженията им. После, като напълни един вагон с най-хубавите мебели на Ростови, графът заключи вратите и потегли за Москва.

Смешна работа, помисли си графът, докато стоеше, готов да напусне апартамента. От най-ранна възраст ни учат да се сбогуваме с приятели и роднини. Изпращаме на гарата родители, братя и сестри; гостуваме на братовчеди, ходим на училище, постъпваме в армията; женим се или пътуваме в чужбина. Част от житейския опит е непрестанно да хващаме някой добър човек за раменете и да му желаем всичко най-хубаво, като се утешаваме с идеята, че скоро ще имаме вести от него. Но същият този опит рядко ни учи как да се сбогуваме с най-скъпите си придобивки. А ако ни се наложи? Е, урокът няма да ни хареса. Защото в крайна сметка ние държим повече на скъпите си вещи, отколкото на приятелите. Пренасяме ги от място на място, често с цената на значителни разходи и неудобства; бършем ги и ги лъскаме, караме се на децата, ако си играят твърде палаво около тях – и през цялото време позволяваме на спомените да им придават все по-голяма важност. Този гардероб, който сме склонни да си припомняме, е същият, в който се криехме като деца; тези сребърни свещници красяха празничната ни маса на Бъдни вечер; а с тази кърпичка тя веднъж избърса сълзите си и тъй нататък, и тъй нататък. Докато си въобразяваме, че тези грижливо пазени притежания могат да ни дадат истинска утеха за загубата на близък човек.

Но, разбира се, вещите са си просто вещи.

И тъй, като прибра в джоба си сестрините ножици, графът огледа още веднъж останалите реликви и после ги изтръгна завинаги от сърцето си.“

 

Из романа „Един аристократ в Москва“ на ЕймърТауълс, издателство Изток-Запад. Превод – Любомир Николов – Нарви.

Още откъси от романа:

(публикацията предстои)

1922 г. Граф Александър Ростов е изправен пред болшевишки трибунал и осъден да не напуска хотел „Метропол“, в противен случай ще бъде разстрелян. Принуден да замени просторния си апартамент с тъмна таванска стаичка, графът трябва да избере – да открие нов смисъл в съществуването си или да се признае за победен и да напусне сцената на живота. Ерудиран и начетен, с отлични маниери и изтънчен вкус, графът е наясно: ако човек не стане господар на обстоятелствата, обречен е да бъде поробен от тях.

Съдбата, както добре знаем, е капризна и непредвидима. Ростов ще открие приятелство, където най-малко очаква – в лицето на едно деветгодишно момиченце. Именно то ще му отвори вратите на непознат за него свят. Любовта също чака скрита в сенките, трябва само да се откаже от предразсъдъците. В ограниченията на своето съществуване графът прави немислимото – разширява вътрешните си хоризонти, превръщайки недостатъците на положението си в предимства. Така се оказва баща на красива дъщеря, без да е биологичният й родител, любим – без да е женен, доверен приятел – без да има правилния произход и уважаван професионалист – без съответната подготовка. В крайна сметка граф Ростов вероятно ще се окаже най-щастливият човек в Съветския съюз. Въпреки ограниченията.

Или може би точно заради тях.

Роден и отраснал в района на Бостън, Еймър Тауълс завършва колежа „Йейл“ и получава магистърска степен по английски език от университета в Станфорд. Първият му роман е бестселър на „Ню Йорк Таймс“ и е наречен от „Уол Стрийт Джърнал“ „една от най-добрите книги за 2011 г.“. Книгата е преведена на повече от 15 езика. Вторият роман на г-н Тауълс, „Един аристократ в Москва“, е публикуван през 2016 г. и е в списъка на най-продаваните заглавия за повече от четиридесет седмици, като е обявен за една от най-добрите книги на 2016 г. от няколко известни американски медии. Книгата се превежда на над двадесет езика, включително и на руски. По него се предвижда и минисериал.

След като работи като инвестиционен специалист повече от двадесет години, Тауълс решава да се посвети изцяло на писането. Живее в Манхатън със съпругата си и двете си деца.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Create a website or blog at WordPress.com

Up ↑

%d bloggers like this: