„С всеки от умиращите си синове и дъщери беше изпратил по едно родителско очакване…“

Из романа „Балканска рапсодия“ на Мария Касимова-Моасе, издателство Колибри:

„Не беше като другите това дете, не беше. Гледаше я право в очите и не примигваше. Рядко плачеше – след онова проплакване, когато за първи път си чу името, плачът й сам си избираше за какво да се излее. Държеше се, сякаш всичко й беше познато. Не се страхуваше от нищо и никого. Всеки новодошъл разглеждаше спокойно и задълбочено, като че просто й трябваше малко време, за да си го спомни. Понякога лежеше в леглото си и водеше дълги бебешки разговори с някого. Теотица мълчаливо я оставяше да гука и да се смее в празното – не се плашеше току-така Теотица, а и сама знаеше, че някои очи виждат през чуждата слепота.

На шестия й рожден ден у дома дойдоха някакви хора с униформи и конфискуваха семейния кон Арап. Животното, което баща й беше купил като младо конче, трябваше да отиде на война. Арап беше раснал заедно с Мия и покорно приемаше всичките й детски игри, необяснимите й странности и моментите на дълго мълчание. Мириам не се беше учила да язди – просто един ден се покатери по краката му, възседна го и тръгна. Когато разбра за това, Василико, попската жена, сбърчи вежди и отсъди: „Не върви единствено по тая земя това момиче, казвам ви. На четири години и да язди Арап… дяволия си е това, дяволия!“…

Много плака Мия за коня. Никой не й беше обяснявал какво е война, но като чу, че мобилизират Арап, ревна с цяло гърло. Баща й Тодор се опита да я успокои, заведе я на следващия ден на площада пред църквата, където се събираха провизиите за войниците, и заедно с нея мина през всички набързо построени мобилни обори за събраните животни. Арап стоеше завързан за една каруца, на гърба му някой беше сложил окъсано одеяло, а добрата му топла глава пръхтеше неспокойно от време на време и преживяше сламки от струпаната под носа му малка копа избеляла трева. Мириам го съзря, изсули се от раменете на баща си и хукна към него. Седна по турски под муцуната му и както често правеше с най-различни хора и животни, просто се вторачи в очите му и млъкна. Тодор познаваше странностите на дъщеря си, но предпочиташе да не търси обяснение за тях. С всеки от умиращите си синове и дъщери беше изпратил по едно родителско очакване, затова се беше научил да приема децата като самостоятелни хора, за чието порастване е отговорен. Примири се, че няма как да обрамчва с време момиче като Мириам, приседна на един камък няколко метра встрани от коня и се приготви да чака. Сам не знаеше колко време е прекарал така, но се окопити тогава, когато някой го докосна по ръката. „Теотица, Теа му – беше промълвил на жена си, – Мия си говори с Арап, чакам я, като свърши…“ Теотица дума не беше казала. Оправи му шала около врата, прокара опакото на ръката си през лицето му в опит да го погали, сви се в плетената си жилетка и се обърна. Стопи се в тълпата и потъна. В другия свят, където знаеше, че Мириам ще се върне тогава, когато сама потърси пътя.

Вечерта около масата Мириам беше усмихната и весела, както обикновено. Всъщност през повечето време от детския си живот тя беше забавно и щастливо хлапе. Измисляше най-смешните игри, задяваше се с всеки у дома и ръсеше незлобливи пакости. Нямаше много приятели – децата не страняха от нея, но родителите им се плашеха от безстрашието й и онова нейно парещо втренчване в очите им ги стягаше за гърлото. Случваше се от време на време да се забърка в някоя беля с Борис и Пенчо, но и те предпочитаха да я оставят да бъде просто малката им сестричка – повече им идваха и чувството й за хумор, и въображението, и спонтанните възрастни думи, които изпадаха от устата й и зазвучаваха като пророчества.

Тази вечер, ден след шестия си рожден ден и час, след като беше прекарала почти целия следобед под влажната муцуна на Арап, Мия взе в ръце парчето хляб, което й се полагаше, и го раздели на три. Подреди залъците в една линия над чинията си, огледа ги за около минута и после започна да се храни. Това, че никой не я попита какво прави, не я учуди – майка й, така или иначе, знаеше, баща предпочиташе много да не знае, а момчетата толкова бяха свикнали със странностите й, че вече дори не се подсмихваха, когато правеше нещо необичайно. Пък и тази вечер всички бяха особено предпазливи и снизходителни към нейните чудатости, защото заминаването на Ара…

– Арап ще се върне!

Мириам произнесе ясно това изречение, а то се завъртя между всички на масата и седна в средата й.

– Арап ще се върне след три години. Аз ще съм на девет. Ще го посрещнем аз и татко. Мама ще е вкъщи със сестра ми. Тя ще се роди някъде тогава.

Лъжицата, упътила се към устата на Тодор, спря във въздуха. Теотица се пресегна, нежно я измъкна от ръката му и я положи до пълната му чиния. Погледна синовете си. Видя само острите коси на наведените им над масата глави. Остави встрани ножа, с който току-що беше отрязала хляб за всички, и бавно изгреба с шепата си трохите. Стисна ги в юмрук, стана, отвори прозореца и ги пусна да се разлетят навън. Трепна от студа, промушил се в кухнята, и се сгуши за малко в жилетката си, преди да затвори. Направи няколко крачки до бюфета, отвори скрибуцащата му вратичка и измъкна оттам още една чиния. Прозрачните й ръце разместиха спокойно нещата на масата и отвориха място между Мириам и братята й. Бялата празна чиния се приземи там.

– За сестра ти – каза Теотица. – Щом си я видяла, значи, вече е тука, може да е гладна. За Арап чиния няма да слагам – той се оправя и без нея, нали е кон.

* * *

Мила се роди точно осем години, единайсет месеца и две седмици след раждането на Мириам. Между нея и сестра й бяха се зачевали, раждали и умирали още деца на Тодор и Теотица. Някои дори не успяваха да проплачат от тази страна на света – тръгваха си от утробата на майка си рано, сякаш напускаха място, което не могат да понесат. Когато я зачена, Теотица преваляше трийсет и осем и беше започнала да се подготвя за женската си презрялост. Възрастта не я плашеше – безвремието, в което й беше определено да живее, я държеше извън общоприетите категории за пространство и последователност. Преминаваше границите леко, защото, също като дъщеря си Мириам, знаеше, че не съществуват. След онази вечер, когато мобилизираха Арап, стана неочаквано спокойна. Правеше обичайните неща с все същото усърдие, прането й се вееше по опънатите въжета в двора и понякога издутите от морски вятър бели чаршафи я караха да мечтае. Едрите им бременни кореми се полюшваха тромаво, а когато вятърът ги оставяше на мира, отпускаха краищата си на милиметри от земята и се замисляха.

И Теотица беше така. Бременностите й я изтощаваха физически, но всяка нова съживяваше душата й. Очакваше търпеливо онази, която Миа беше видяла, и в последните три години абсолютно всеки ден сместваше шестата чиния между останалите на масата.

„Теа му, не й се закачай толкова на приказките на Мириам! – беше й казал веднъж Тодор, мъжът й. – На нея в главата й цяло великденско хоро се вие, нали знаеш. Понякога и тя не знае какво говори, детски работи са това, фантазии…“

„Може и така да е“ – беше му отговорила Теотица, след което беше разкъсала на три филията хляб за Мириам и беше подредила залъците в права линия над чинията й.

Престана оттогава Тодор да говори за това. Гледаше ежедневно жена си, своята любима Теа, как излиза с металния си леген на двора, как изпод ръцете й пранетата се кълчат и висват покрай къщата им, изстискани от всяка мръсотия. Харесваше му как се веят безметежно на вятъра и понякога си позволяваше през издутите им платна да тръгне мислено нанякъде. Земята обаче бързо го привикваше обратно. И Тодор ритуално обличаше ухаещата си на домашен сапун престилка, без да бърза, я завързваше отзад, както беше направил в деня на раждането на Мириам, и тръгваше на работа. Дните в бакалията му минаваха еднообразно, хората дори вече не обсъждаха странностите на жена му и дъщеря му и предпочитаха просто безопасно да съчувстват за злокобните детски загуби в семейството им. Съчувствието беше най-безопасният начин да надзъртат от време на време в света на това прокълнато семейство, което неописуемо ги привличаше. И в което обаче не искаха да остават.

По едно време около дома на Тодор се усукваха разни несретници и градски клюкарки, решили, че Теотица и Мириам, тези твърде специални майка и дъщеря, могат да предсказват бъдещето. На няколко пъти Тодор ги молеше да ги оставят на мира, заплашваше ги, а веднъж съвсем наистина ги подгони с брадвата. По тоя повод Василикото, попската жена, започна демонстративно да заобикаля къщата им и да ходи по чуждите дворове наоколо, за да разправя, че Мириам е дяволско дете и че прави така от време на време някой от дома им да пощурява. Никой обаче не повярва на думите й – какъв дявол можеше да се крие в най-веселото и слънчево момиче, което можеше да сдобри и най-върлите врагове, да превърне в шега и най-тягостната караница и без нищо да прави, просто така, с присъствието си, да създава някакво библейско спокойствие у всички. Тукашна си беше за тях Мириам, щуретината, тяхна си беше.

А пък за Теотица… за Теотица Василикото не смееше нищо да каже. Страшна й се струваше тази жена, плашеше я. И с вярата си я плашеше. Носеше я в гръцката си кръв, без да говори за нея. Прекръстваше се само тогава, когато искаше, нищо че попът все нея подканяше, когато я зърнеше на служба. Служеше й по своя си начин, делнично. Не ходеше всеки ден на църква, но нито ден не пропускаше да нахрани гълъбите на площада пред нея. По някое време на обяд се появяваше откъм дома си с вечния си леген, подпрян на кръста, заставаше на метър от вратите на храма и разхвърляше наоколо накиснатия сух хляб. Не издаваше звук. Всъщност от вдървеното тяло на Теотица се откъртваха възклицания само когато правеше любов, раждаше или погребваше деца. Както и когато си спомняше за тях чрез малките доказателства за съществуването им, скътани в сандъка й. Пипаше горещо с голи ръце и дори когато на изгорелите й от огъня пръсти избиваха огнени мехури, мълчеше. Другаде й бяха разговорите на Теотица. И Мириам най-добре ги чуваше.

* * *

Мила се роди лесно. Изсипа се от вътрешността на майка си в ръцете на вездесъщата Василико и проплака веднага. Мириам стоеше пред спалнята – тази родилна и погребална зала в дома им – и чакаше. Когато викът на новороденото се разнесе над студената октомврийска вечер, каза на баща си: „Сестра ми е тук“, и някакво неусещано досега спокойствие се разля в душата на Тодор. Няколко минути по-късно той целуваше по челото Теотица, а Мириам разглеждаше пръстчетата на сестра си и вдъхваше дълбоко бебешкия аромат.

Десетина дена след раждането на Мила се появи и онази рисунка на оградата на къщата. На Мия не й беше за първи път да рисува някакви неща, които не разбира, но това ни най-малко не я стряскаше. Беше, като да е жадна, като да й се пишка – имаше нужда да го направи и не осъзнаваше стремежа си към него като неестествен, опасен или плашещ. Тогава, докато стоеше до главата на малката Мила и внимателно наблюдаваше как сънят полека я поваля, погледът й случайно се отмести към прозореца, а от него се опря в бялата, опъната като гладените чаршафи на Теотица ограда. Какво се беше случило след това, не си спомняше добре. Само знаеше, че парчето червена тухла в ръката й се изчегъртваше под грапавата повърхност на стената, а на нея сами се изписваха лица, къщи, кръстове, луни, пътища, улици, цял град, незнаен, с море и джамии… Накрая всичко спря така, както беше започнало – изведнъж и изневиделица. Мия не съзнаваше какво точно е нарисувала, но някак познаваше лицата, беше минавала по улиците, знаеше тайните истории зад образите и малките потайности на вълшебния свят, който се роди изпод парченцето й червена тухла. Когато го завърши, застана срещу него и се загледа. После се появи Тодор, след него братята й Борис и Пенчо. И Теотица. Съзря отдалече надрасканата с червено ограда и като омагьосана тръгна към нея. Върху повърхността й видя изрисувано всичко онова, което се беше случило. И което, както вътрешно знаеше, предстоеше да се случи.

Седмица по-късно площадът пред църквата „Св. Св. Кирил и Методий“ се напъни с войници и животни, които се прибираха по домовете си след края на войната. Сред тях беше и Арап.“

 

Из романа „Балканска рапсодия“ на Мария Касимова-Моасе, издателство Колибри:

Още откъси от романа:

(публикацията предстои)

Балканският полуостров през първите десетилетия на миналия век – съдбите на героите се срещат в свят, изпълнен с религиозни табута, суеверия и вкаменени морални норми, между бежанските пътища на Албания, неукрепналата все още България и модерна Турция на Кемал Ататюрк. Едновременно с този драматичен сюжет, пронизан от болка, но осветен от свободата да обичаш и да бъдеш обичан, една съвременна жена води вътрешен диалог с предците си, за да си обясни емоционалните, етичните и личностните решения на онези, чиято кръв тече във вените й. Така, споена от два паралелни сюжета, свързани един с друг, но отдалечени във времето, на страниците на тази книга се разказва една магична балканска история, в която единствено важно остава това, което духът иска да сподели.

МАРИЯ КАСИМОВА-МОАСЕ завършва българска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Кариерата й на журналист започва във в. „Стандарт“, където пише за театър, кино и музика. Била е сътрудник на всекидневниците „24 часа“, „Сега“, „Демокрация“. Заемала е отговорни редакторски позиции в лайфстайл списанията „Едно“, ELLE, в „Капитал LIGHT” и е един от основателите на сп. НЕЯR. В момента работи на свободна практика за различни медии, както и в сайтовете Ploshtadslaveikov.com, webcafe.bg , Sofialive и др. Първата книга на Мария е „Близки срещи със смесени чувства“, а „Балканска рапсодия“ е първият й роман.

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Create a website or blog at WordPress.com

Up ↑

%d блогъра харесват това: