“За него смъртта е непонятна, както и животът, който неочаквано се е променил…”

Из романа “Тяло под роклята” на Галин Никифоров, издателство Сиела.

“Продължават да пътуват; светът навън бяга край колата, безличен и мълчалив. Борис е само на седем, но усеща, че се отдалечава невъзвратимо от детството си, сбогува се с него и тъгата, подплатила това чувство, го задушава. Иска му се колата да спре и двамата с Бориса да слязат, да се хванат за ръце и да тръгнат обратно към тяхната си къща, към техния си двор на тихи игри, към техния си малък свят. Образът на това как майка му ще сложи масата за вечеря, щом се приберат, за миг преминава пред очите му – сякаш спомен от приказка, която отдавна не е чувал. За него смъртта е непонятна, както и животът, който неочаквано се е променил.

Размърдва се и се придърпва по седалката към Бориса. Усеща мириса на мляко, който винаги се разнася от нея – майка й винаги я къпеше с бебешки шампоан, а него с обикновен сапун. Затова и Бориса мирише винаги на хубаво, тя е момиче, малко цвете. Хваща ръката й – издърпва я изпод дупето й, докато тя, надигнала глава и несъзнателно отворила устичка в захлас, гледа навън през страничното стъкло. Пръстите й го усещат, напипват неговата длан и се сплитат с неговите – и спокойствието се завръща в уплашеното му сърце. Спомня си пак погребението, облечените в тъмни дрехи мъже и жени, които доближават ковчега в средата на малката гостна и се опитват да се държат така, сякаш всичко, което става, е в реда на нещата. Малката свещ между сплетените момичешки пръсти на майка им изглежда нелепо – като сложена върху торта. Опушените жълтеникави тапети, голата крушка на тавана, надрасканите плотове и витринки на шкафовете, провисналото легло – всичко това му се струва като декор от отминал живот, от отдавна изтекло време, което никога няма да се върне. Понечва да заплаче, но сълзите му ги няма този път. Сега пътуват с тази огромна прашна кола с мръсни прозорци, с огромен часовник на таблото отпред и с огромен волан.

Борис се оглежда сякаш не знае къде е, след това също като сестра си се надига, за да погледне навън. Голи дървета, бетонни стълбове с виснали жици между тях, разорани ниви и от време на време връхлитащи като чудовищни бръмбари коли, които вместо да се сплескат върху предното стъкло, профучават шумно покрай тях и изчезват.

Пътуват дълго, в пълно мълчание. Сякаш са в капсула на времето, която ги води наникъде. Борис все така държи ръката на сестра си, седнал плътно до нея, поглеждайки ту към масивния гръб на мъжа, ту навън през прозорците.

По едно време варшавата започва да се друса по-силно, а дърветата от двете страни на пътя се разреждат и укротяват своя бяг. Вдясно се движат неизмазани къщи с разкривени огради, вляво има ръждясали ламаринени халета и два ветрогенератора, застинали като колоси с разперени ръце. Следва оголяла кестенова гора, край която пътят се вие като река, после излизат на обширно поле. Пред каменисто възвишение в далечината сивеят двуетажна сграда и портал с метална арка. Колата дълго се клати по неравния път, докато накрая стига до портала и спира там.

Сградата е бивше военно поделение с ограда от радиаторни платна, заварени към вертикални железопътни релси. Високи проскубани борове стърчат в далечния край на огромния двор, има гимнастическа площадка, трап с пясък и няколко пейки, както и малък плац с напукан асфалт. Широка алея от разместени плочи води към парадния вход, който е остъклен и облепен с некролози. Двете крила на входната врата са подпрени с по един камък.

Мъжът натиска няколко пъти клаксона и въздъхва с облекчение. Вади смачкан пакет цигари и примирено си запалва една, загледан в сградата, която пустее като изоставена. Никой не се е разбързал да ги посрещне.

След малко от неугледния вход излиза висока жена, облечена в бяла престилка, със сестринска касинка, сложена между буклите на внушителната й тъмноруса коса. Устните й са свити, тънкият й дълъг нос виси над тях като ъгъл на стряха, две нелепи оранжеви петна руж играят по бузите й, без да прогонват мраморната белота на лицето й. Докато върви по алеята, хванала сковано ръце зад гърба си, вятърът засуква краищата на престилката й около възлестите й колене и разкрива нелепи бежови чорапи, хванати с жартиери над коляното. Прилича на травестит, облечен като медицинска сестра. Старомодните й сестрински обувки с изрязани предници подсилват това впечатление.

Мъжът излиза от колата и отваря задната врата.

– Хайде, деца, скачайте! – казва им бодро той и хвърля недопушената си цигара.

Близнаците слизат послушно и застават един до друг. В този миг двамата си приличат толкова много, че ако не са дрехите им, никой не би забелязал, че са от различен пол.

– Това са децата. – Мъжът протяга ръка към жената, за да се здрависа с нея. Тя обаче не подава своята.

– Да, виждам. Не е повод за голяма радост. – Гласът й е плътен и студен. – Вие кой сте? – Тя го оглежда безцеремонно, докато той смутено прибира ръката си.

– Познавах сестра Ви, живея на същата улица. Няколко пъти се наложи тя да се грижи за дъщеря ми, докато бях зает – отвръща неловко той. – Сега, така да се каже, й връщам услугата. Завчера беше погребението й.

– Да, знам. – Жълто-кафявите й очи продължават да го изучават.

– Вие вероятно сте била ангажирана, затова не сте могла да дойдете – казва мъжът и разбира, че тя сякаш го е предизвикала да бъде груб и да й напомни, че не е присъствала на погребението на сестра си.

– Не обичам погребенията. Освен това не съм й кръвна сестра и никога не сме били близки. А и тук десетина старци и безпомощни деца чакат да се грижа за тях, понеже Господ е забравил да го направи. – Погледът й се премества към близнаците и плътните й вежди се сключват като гъсеници, които се канят да слязат по носа й. – Къде е багажът им?

Мъжът изведнъж усеща, че единственото му желание е да си тръгне час по-скоро: от тая жена му настръхва косата. Вади двата очукани куфара на децата от колата и ги оставя в краката им. Надига се точно в мига, когато жената протяга дясната си ръка и започва грубо да рови из косата на Борис сякаш търси нещо. В същото време лявата й ръка щръква вдървено встрани с прегънат лакът. И той с изненада разбира, че това е протеза.

– Е, аз да тръгвам – казва смутено той, като опитва да намери в инвалидността й оправдание за хладното й отношение и отказа й да се ръкува с него. После очите им се срещат и лека ледена усмивка плъзва по лицето на жената – тя го е объркала, надхитрила го е и той с изумление разбира, че това е нейната извратена версия на постигнато превъзходство. Чува как колосаната й престилка проскърцва, докато тя извръща глава, и вижда как нелепият руж по лицето й сякаш за част от секундата остава във въздуха, после догонва мъртвешката й бледнина.

– Само да не ми напълните дома с въшки – промърморва тя сякаш на себе си и продължава да рови из косата на Борис, който не смее да помръдне.

Мъжът поглежда към небето – облаците в далечината приличат на огромни виолетово-сини бонбони, пълни с отровен пълнеж. Когато ръката на жената избутва Борис настрани и се спуска хищно към главата на Бориса, той се качва в колата и затръшва вратата. Пали нервно и сред облак от прах завива остро. Прикритата му безсилна ярост се усеща, когато настъпва газта и бързо се отдалечава по обратния път.

Жената спокойно довършва прегледа – косата на Бориса остава разчорлена сякаш е станала от сън.

– Приготвила съм ви една стая на втория етаж. Там ще живеете – казва тя. – След около три часа е вечерята, така че след половин час ви искам долу в кухнята. Готвачката е дебела и стара и има нужда от помощници. – И с по-сух тон добавя: – Вероятно знаете, че името ми е Елеонора, затова за вас ще съм леля Лео. Не леля Ели или леля Нора, а леля Лео. За всичко ще искате разрешение от мен.

Борис кимва послушно и поглежда към Бориса, която изведнъж се е разстроила и е готова да се разплаче. Долната й устничка потреперва едва видимо, ръчичката й несъзнателно се вдига към лицето и цялото й крехко телце сякаш започва да се смалява.

Леля Лео се обръща и тръгва по алеята, хванала ръка и протеза зад гърба си. Лека вихрушка от капризен вятър се завърта край нея, но нито един кичур от твърдата й лакирана коса не потрепва.

Борис прокарва длан по бузата на Бориса и лекичко погалва меката част на ухото й – знае, че това я успокоява. Тя го поглежда някак учудено, но устничката й спира да трепери, после двамата взимат по един куфар и с тихо пъшкане тръгват след леля Лео. Никога не са виждали тази жена, само са чували за нея, но вече знаят едно нещо със сигурност – че никога няма да сбъркат името й.”

 

Из романа “Тяло под роклята” на Галин Никифоров, издателство Сиела.

Още откъси от романа:

“Отдавна няма нещо, което да ме задържа в мъжа, който съм…”

 

Авторът на „Лисицата” се завръща с мащабен и неочакван роман за изкуплението.

Книгата напълно ще промени представата ви за социалните, езиковите и общочовешките граници. За лимитите, които човешкият дух може да надскочи в стремежа си към доброто.

„Тяло под роклята“ е провокативен, оголващ човешката психика до най-елементарните частици и същевременно жесток и мълчалив роман.

Борис е най-самотният човек на света. Човек, изгубил част от себе си и готов да подложи плътта си на страшна болка. Да заличи личността си, да я унищожи, за да пречисти душата си. Но може ли от смъртта да се роди нов живот?

„Тяло под роклята” е история за изкуплението. И за обичта между брат и сестра – близнаци, които се допълват един друг и всеки не е пълноценен без другия. До момента, в който връзката между тях не е болезнено прекъсната, а човешкото у всеки един от тях – поставено на карта.

Приказка за клетката на реалността, която всеки от нас изгражда с изборите си и за птицата на надеждата, която попада в клопката ѝ. Ще може ли любовта да я пусне отново на свобода или ще я остави да умре?

Галин Никифоров е роден през 1968 г. в Добрич, където завършва математическа гимназия. Има две висши образования: инженерно-химическо (Пловдив) и икономическо образование (Варна) и е работил като журналист във Варна. Автор е на седем романа – “Умерено нежно” (Корпорация Развитие, 2003) с награда “Развитие” за нов български роман 2003 г; “Добро момче” (Жанет-45, 2006), с който печели награда “Светлоструй” 2008 г; “Фотографът: Obscura Reperta” (Сиела, 2009); “Лятото на неудачниците” (Сиела, 2010), награден с награда “Български роман на годината” 2011 г. на Фонд “13 века България”; “Къщата на клоуните” (Сиела, 2011), с който печели наградата “Елиас Канети” 2011 г; “Лисицата” (Сиела, 2014) и “Тяло под роклята” (Сиела, 2018). По новелата му „Нощта на мечтите“ през 2011 г. е създаден едноименен пълнометражен филм.