Златина Бахова: Не си падам по парадирането нито в живота, нито в писането

Помня участието на Златина в „Ръкописът“. Тогава тя за мен не бе Златина, а Учителката по литература, която бе написала роман и с ръкописа си се бореше с конкуренти, за да сбъдне своята мечта да го види публикуван. Впечатли ме с културата си, с дисциплината, с желанието за победа. Не успя да се пребори. И, признавам, бързо я забравих след това.

Две години и половина по-късно романът й попадна в ръцете ми. Търсех си българско четиво, търсех си дебютант с добра история, а резюмето на корицата ме заинтригува – юрист разследва смъртта на български писател, което се оказва най-голямата му грешка и коства живота му. Очертаваше се сериозен текст, при това – от финалист в реалити форма̀та „Ръкописът“. Аз ли си търсех книга или тя се спря на мен?

„Огледало за сънища“ е от онези книги, които още в началото приятно изненадват, в средата си шокират с дълбочина, а към края силата им те зашеметява. Книги, върху които мислиш дълго след това. Започва смело. Стилът е толкова шлифован, че в един момент се улових, че търся име на редактор, към когото да го отнеса като заслуга, но такъв (за жалост?) не открих в информацията за издателския колектив. По-късно си припомних, че Златина е учител по литература. Чела е много, запозната е с безкрайно много примери за хубава литература – едно съществено условие по пътя на изграждане на уникален глас. При това, забележете – глас, лишен от „пози“, без излишества в картини. Само щрихи и емоция, скрепени с динамика и собствен стил.

Признавам, бях в шок при появата на вампира. Обърнах корицата, за да прочета отново някаква препратка към сюжета, но не намерих нещо, което да го е загатвало. Тук няма да се впускам в анализи защо и кой налага жанровата чистота – само ще вметна, че и аз съм минала през чуденето по каква причина трябва всички автори да се съобразяват с нея, вместо да подхождат интуитивно и иновативно към неща от този род, но и като читател съм се сблъсквала с достатъчно подвеждащи сюжети. Подобна изненада може да коства край на четенето както в началото, така и в средата, също и към края на романа – и нито едно от тях не е мечта на който и да е автор по света. Та тук продължих единствено защото писането адски ми харесваше. Вампирът бързо се „разми“ в разказ, нетипичен за вампири. Да, вампир в роман, който бях взела за криминален, сериозен и добре направен, но в миг обрат в решение на героинята изостри, задълба историята. Достигна Белене. Изпълнено със страхопочитание вълнение – респект към автора! – ме тласна пак към проверка на последната корица. Знаете ли колко много хора биха пропуснали като литература тази книга, биха я подминали, защото не загатва за така сериозен и богат сюжет, а той е много, много повече! Няколко гледни точки; един невероятно силен (и за моя радост, доста дълъг) разказ от първо лице на силен мъжки персонаж; разследване; тук-там вампирските истории, страхотен стил. С един, оставен на „разследване“ и „Белене“, сюжет той би достигнал толкова читатели, би отишъл толкова далеч!

Още мисля за романа, а мина повече от месец – героите са още живи в главата ми, езикът все така звучи, историята е силна. Издирих Златина, запознахме се, заприказвахме се с нея. Един страшно ерудиран, истински човек е тя! Какво за нея по-подробно? Родена е през 1968 г. През 1995 г. завършва Софийски университет „Св. Климент Охридски“ със специалности „Българска филология“ и „Журналистика“ и започва да се занимава с журналистика като работи във вестник „Бургас днес“ (сега „Компас“) и телевизия „Скат“. От 1998 г. започва работа като преподавател по български език и литература: първо в бургаското училище „Димчо Дебелянов“, а от края на 2014 до днес – в несебърското училище „Любен Каравелов“, където факултативно преподава и журналистика. Нейни разкази и стихотворения са публикувани в периодичния печат, предимно в списание „Море“, а през 2017 г печели първа награда за проза в Х Национален конкурс „От учителя с любов“ с разказа „Прощъпулник“. През 2015 г. Златина взема участие в стартиралия по БНТ литературен формат „Ръкописът“ по лиценз на италианския „Masterpiece“ и е един от 12-те финалисти в първия етап. Романът, с който участва там, е издаден през 2017 от издателство Монт под заглавието „Огледало за сънища“.

Щастлива съм, че романът на Златина ме намери, че я открих като човек, че поговорихме за толкова неща – за емоцията да участваш в реалити формат за български писатели, за жанровите предразсъдъци и за парадирането с език, за избора на гледни точки, за вдъхновението, проучванията и писането на сериозна литература. Желая ви приятно четене и много се надявам разговорът да ви впечатли достатъчно, за да потърсите романа й, защото той наистина заслужава да се срещне с много повече читателски очи.

 

Златина Бахова: Възприемането на писаното слово е строго индивидуално и зависи наистина от комплексни фактори: интелект, възпитание, образование, интереси, темперамент, моментно емоционално състояние и т.н.

Интервю на Валентина Мизийска

 

Беше участник в единственото към момента реалити състезание за начинаещи писатели – „Ръкописът“ по БНТ през 2015 г. Разкажи нещо за емоцията да си част от подобен формат.

Това е уникална среща със събратя по перо – както тъкмо прохождащи в съответното поприще, така и вече опитни и утвърдени в него. Невероятни хора, които са останали в съзнанието и в сърцето ми. Сравняваш часовника си, проверяваш себе си (примерно, можеш ли да твориш под напрежение – аз разбрах, че мога) и не на последно място: много се забавляваш. За мен това беше триумф на живота, особено след всичко, което съвсем наскоро ми се беше случило.

Въпреки, че напусна форма̀та преди финала, вярвам, че си си тръгнала с повече знания за писането, отколкото когато си се записвала за участие. Какво научи като писател от това изживяване?

На първо място – да не се главозамайвам; че имам да уча, да уча, да уча, докато съм жива, по неизбродните пътеки на писането. На второ – да повярвам все пак в себе си. На трето – че редакцията на едно произведение е изключително важна, не чак колкото самото произведение, ама почти. Една несполучлива редакция може да провали творба. Обратно, сполучливата може да извади на преден план най-доброто от творбата.

При отпадането си след последния кръг – онова прословуто представяне на романа пред издател в рамките на една минута в един асансьор – казваш, че си очаквала това да се случи, тъй като никога не си се чувствала силна в разказването на романа си и че считаш, че „романът не трябва да се разказва, трябва да се прочете“. Тук бих искала изцяло да се съглася с теб – писателят говори за своето изкуство най-добре чрез произведенията си. Но предполагам, че от тогава много пъти си се замисляла как би представила романа си по друг начин, ако имаше този шанс. Вероятно вече имаш и достатъчна обратна връзка от читатели, за да знаеш какво ги вълнува най-много в историята. Сега как би представила сюжета, така че да заинтригуваш новите си читатели?

Ако трябва да бъда честна, ще отговоря, че не бих променила нещо кой знае какво в представянето. Може би най-накрая дойде моментът да разкажа какво точно се случи. От „Ръкописът“ изминаха 3 години и ми се струва, че малко прозрачност няма да навреди на никого. След заснемането на сцената в асансьора, което приключи около час преди полунощ, „нашият“ – с Поли Велева – издател ни покани да седнем в едно денонощно заведение на „Витошка“, за да му разкажем по-подробно за романите си. Всъщност, чест му прави тази постъпка, опитваше се наистина да придобие по-пълна представа, за да бъде колкото е възможно по-обективен. Нямам сведения някой от другите „асансьорни“ арбитри да си е дал подобен труд. Ние разказвахме една след друга съдържанието на произведенията си (един безкрайно досаден за мен процес, още повече, че очите ми вече се затваряха) и в един момент той каза, че трябва да изпратим на имейла му някаква част от романите си. Дори и не допуснах, че това трябва да се свърши тази нощ, мислех, че става въпрос за близкото бъдеще, защото регламентът забраняваше предоставянето на ръкописите или части от тях на други издателства, освен на „Сиела“. Нямам представа дали е включвал издатели-участници в предаването, това никой не обясни. И понеже моята даскалска природа ме подтиква да действам по регламент, и през ум не ми минава да изпратя тази нощ имейл с част от романа си. Поли обаче не е даскалица и го праща. Така че издателят прави своя избор, като е чел значителна част от единия ръкопис и нито една буква от другия. Доста неравностойни условия. Да не кажа – некоректни. Аз, разбира се, можех да оспоря този избор, ала не го направих. Първо, много харесвам Поли, която е наборка на дъщеря ми (дори си викахме на шега „маме“ и „дъще“) и исках тя да продължи. Второ, бях смъртно уморена: „Ръкописът“ започна почти веднага след приключването на лъчетерапията ми и радиацията беше оставила своя унищожителен печат не само върху раковите клетки, но в костите и мускулите ми, в цялото ми тяло. Сякаш нямаше власт само над съзнанието ми, което продължаваше да упорства и да се бори. И накрая физиологията си каза своето. Така че това се случи и аз не съжалявам за нито един аспект от своето представяне.

Благодаря ти за откровеността и респект за проявената сила и спортсменското отношение! Иска ми се да обсъдим залавието на романа ти. Работното заглавие на „Огледало за сънища“ е „Огледалото на вампира“. Въпреки че то не е толкова поетично, смятам, че до известна степен намеква на читателя с елементи на какъв сюжет му предстои да се запознае. Лично за мен – и след резюмето на последната корица – участието на вампир под твоето окончателно заглавие дойде като огромна изненада. Накрая на книгата даже се замислих, че в по-голямата си част разказът е от първо лице и като че ли спокойно, наред с използването на няколкото гледни точки, можеше да се избегне фентъзи елементът. Ето – имаш темата за Белене, имаш и криминалната нишка в сюжета. Питам се, ако някой редактор се беше „запънал“, щеше ли да се откажеш от идеята за вампира?

Темата за вампира е поднесена с намигване – и фигуративно, и даже буквално в края на романа. Образно казано, това е „вампирясването“ на една цяла страна, вследствие на водената от нея политика, чиято жертва са обикновените хора. Който редактор не може да „вдене“ това, поради „жанрови“ предразсъдъци или някакви други скрупули, си е негов проблем. Един критик, наред с всичките си похвали за романа, го беше нарекъл все пак „жанрово писане“, което за пореден път доказва абсолютното невникване в същината му. Преплитането на жанрове е нещо, което харесвам и което съм приложила на практика в това произведение. Но нещото, объркващо всички критици (те обичат чистите жанрови форми, няма какво да се лъжем – така по-лесно критикуват), е неспазването на отделните жанрови правила в творбата и това неспазване е напълно съзнателно. Жанровете са преобърнати „с хастара навън“ и се самоиронизират, „саморазобличават“. Така че дали бих премахнала вампира? С 90%-ва сигурност – вероятно не.

И въпреки всичко, наред с всеизвестните неща, лично аз научих много за вампирите. Ти откъде знаеш всички тези интересни „факти“ за това как се става вампир, как се „гони“ и т.н.?

Оо, тези неща ги знам още от студентските си години. Като първокурсничка в Софийския университет много се интересувах от фолклорна митология, от етнография, много четях, но и много обикалях и изследвах, особено в нашия, Странджанския регион около родното село на баща ми. Даже написах курсова работа на тази тема.

А какво те вдъхнови да напишеш тази история?

Първоизточникът на вдъхновението ми е указан доста точно в романа: автобиографията на моя дядо, доктор Димитър Петров Стефанов, бивш беленски лагерист, успял да излезе жив оттам. Той е и прототип на един от главните герои – Доктора. Почина, когато бях 9-годишна. Обожавах го и винаги съм искала да направя нещо в негова памет, но наистина и през ум не ми е минавало, че това ще е роман.

Трябва да призная, че бях поразена от дълбочината и сериозността на историята, за това, че ме отведе до Белене. Какви проучвания се наложи да направиш във връзка със сюжета? Какви информационни източници използва?

Автобиографията на дядо ми беше безценен документ, който се бях научила да чета и между редовете. Нормално, писана е по комунистическо време. Ала аз съм човек, който може да пише добре само за неща, които познава, затова – както обикновено правя – отидох на място. Предполагам, от всеки ред на романа ми личи, че съм била там и съм видяла с очите си. Направих, както винаги, купища снимки. В случай, че забравя някой детайл, да погледна и да си припомня. Което непрекъснато правех, даже и да не бях забравила. Имах непрекъсната нужда да виждам и да си припомням. Такава нужда трябва да има цялото ни общество.

Справила си се чудесно. Наистина имах усещането, че разказвачът на историята е бил там. Но и за друго бих искала да те поздравя: Изказът ти е изчистен, невероятно увлекателен, да не говоря, че липсва онова парадиране с виртуозни писателски способности, което често се среща сред дебютантите днес – идеален пример след твърдението ти, че един роман не бива да се разказва, а трябва да се прочете! Кое ти помогна да изградиш този писателски глас?

Безкрайно благодаря за тези думи. За пишещия човек (да видим през коя петилетка ще посмея да се нарека писател) по-важно от това няма: от признанието на читателя. А пък когато става дума за просветен, занимаващ се с литература читател, какво да говорим повече.

Писателският глас се изгражда невероятно бавно и невероятно трудно. Кое ли ми е помогнало да го изградя? Адски труден въпрос. Отговорът е нееднозначен – едно ли е, две ли са нещата… Винаги съм чела много. Ала не за да заприличам на онова, което чета, а по-скоро обратното: да се разгранича, да се оразлича от прочетеното. Не си падам по парадирането нито в живота, нито в писането, може би заради това не ме забелязват толкова, пък и аз винаги съм предпочитала един вид „анонимна популярност“ (това е мой термин), произведението ми да говори за мен.

Голяма част от романа ти е разказ от първо лице и гледната точка е на мъж. Трябва да ти кажа, че си се справила прекрасно! Истината е, че от момента, в който осъзнах, че романът ме е завладял, прелистих напред да проверя докъде ще се говори от първо лице, защото просто не исках да се връщаме към дистанцирания разказвач в трето лице. Как се спря на решението да имаш няколко гледни точки в романа?

Отново благодаря. Обичам полифонията не само в музиката, но и в едно литературно произведение. Различните гледни точки обогатяват повествованието и често то става доста по-интересно, отколкото ако го води само един „всевиждащ“ разказвач. Разбира се, никак не е лесно да се влезе под кожата на противоположния пол, да се говори с неговия глас. Твърдението ти, че съм се справила, е огромно признание за мен!

Кажи ми, беше ли наясно със структурата на историята преди да започнеш да пишеш? Имаше ли план на романа? Знаеше ли как ще завърши?

Със структурата не точно. Тя се изграждаше в процеса на самото писане. Обаче някакъв план, макар и незавършен, имах. Кой епизод след кой следва. Разбира се, него също го допълвах в процеса на писането. Краят винаги ми е бил ясен. Още в началото. Не ми беше известно само как ще стигна до този край. Но постепенно и поетапно и това се изясни.

Колко време писа романа? В каква степен беше готова историята, преди участието ти в „Ръкописът“?

Идеята за цялото това нещо се зароди преди четвърт век. Честно казано, изпитвам леко потресение от този факт – той показва колко съм остаряла. В бележките си, свързани с книгата, съм записала като начало: „март 1992“. Това е един месец преди да забременея с второто си дете. Изобщо съм заченала идеята за тази книга почти едновременно с него. Обаче ако от отглеждането и грижата за сина си нито можех, нито исках да се измъкна, то от писането на тази книга се измъквах, при това – за изключително дълги периоди. Моите отношения с нея приличат в голяма степен на една продължителна и противоречива любовна история: тя започва, естествено,с вдъхновение и страст, следва уталожване на емоцията и рутина, раздяла за поне 5 години (и през тези 5 години действително не написах нито ред), после завръщане като към любим човек, без когото наистина не можеш, и писане, писане, писане, затъване в празнота, отново раздяла: за около 2 години, пак събиране, пак писане, после пак раздяла за години, докато най-сетне разбрах, че ще завърша това нещо, но не (както си мисли един от моите герои), за да го отметна с кръстче, а като кръст, който не мога да отхвърля. Разбира се, далеч не храня илюзията, че книгата е напълно завършен продукт, че няма още какво да се пипне. Ако можех, ей сега съм готова да отворя файла и да започна да прекроявам – не основното, а някакви детайли, но не мога да наруша красивата цялост, създадена от издателство „Монт“, на базата на онова, което написах. И тук е моментът да благодаря на тези страхотни професионалисти за това, че дадоха на моите идеи този чудесен външен облик, че кипяха от предложения и варианти и то дотам, че на моменти бях затруднена какво да избирам. Последните глави на тази история написах преди 3 години и половина в една софийска частна болница, където се наложи да постъпя, за да ме оперират от рак на маточната шийка. И досега вярвам, че всичко, което се случва във връзка с тази книга, включително и това в момента, по някакъв начин ми помага в борбата срещу болестта. Обаче преди операцията лежах в болничното легло и си мислех, че ако случайно взема да не се събудя от упойката, последните глави още не са написани, историята ще остане недовършена и това ще е доста безславен край на един дългогодишен труд. Но животът всъщност не е особено славно нещо, по-голямата му част минава в борба с ежедневието, много често в борба със собственото тяло, което се оказва, че има съвсем различни намерения от съзнанието. И когато в тая борба човек успее да извърши някакъв пробив в ежедневието, понякога дори да превъзмогне изискванията на тялото си, това си е една малка победа. Затова, преди да ме приспят за операцията, аз писах. След като ме разрязаха, извадиха поредица от органи и закърпиха, продължих да пиша (да живеят модерните технологии, защото ако нямаше смартфони, това нямаше да е възможно за прясно опериран човек, който не може да седи и едва-едва успява да мърда пръстите си върху виртуалната клавиатура). А това, което ме мотивираше да бързам да завърша книгата, беше не само страхът от смъртта (който определя цялостното ни човешко поведение), но и желанието да участвам в „Ръкописът“ – новия литературен формат на БНТ по лиценз на италианския Masterpiece. По някакво чудо успях да изпратя завършения си роман в предпоследния ден от крайния срок и да премина през всичките етапи на ситото за участие, да съчетая лъчетерапията си с явяване на кастинги и успешното им преминаване и всичко това, заедно с участието ми във формата, беше изключително ползотворно за мен и като човек, и като творец.

Това е още едно доказателство какъв терапевтичен ефект може да има писането – то ти е давало тази сила на духа! Показа ли на някого ръкописа, преди да го пратиш към „Ръкописът“?

Отделни части от ръкописа бяха чели няколко души, но целия текст – не.

На кого имаш най-голямо доверие, че ще бъде обективен с теб?

На всеки непредубеден читател имам доверие. Естествено, че никой няма да бъде обективен. В човешката ни природа е да бъдем субективни, не можем да се избавим от това. Възприемането на писаното слово е строго индивидуално и зависи наистина от комплексни фактори: интелект, възпитание, образование, интереси, темперамент, моментно емоционално състояние и т.н. Имам огромно доверие на дъщеря си, млада и талантлива поетеса, която издаде първата си стихосбирка няколко месеца след моя роман.

Освен няколкото коментара в излъчените по телевизията епизоди на реалити форма̀та, получи ли други полезни съвети от ментори, редактори, автори за редакцията на ръкописа си?

Съвети за конкретното произведение – не точно. Но съвети за писането по принцип – много и изключително полезни. Категорично мога да кажа, че именно в „Ръкописът“ разбрах колко е важна редакцията на творбата и колко отговорна е ролята на редактора.

Как реагираха учениците и колегите ти на участието ти в „Ръкописът“? Успя ли да запалиш учениците си, станаха ли им по-интересни часовете по литература след като в твое лице вече виждат писател?

Безусловна, тотална подкрепа. От страна на ученици, колеги, ръководство на училището. Ние в Несебър сме един чудесен колектив: обичаме да си помагаме в учебно време, да се забавляваме в извънучебно време, да подкрепяме взаимно творческите си инициативи, а такива има не една и две. Учениците ми бяха изключително ентусиазирани, непрекъснато ме разпитваха за подробности, свързани както с книгата ми, така и с форма̀та. Часовете ни по литература почти винаги са били интересни и доста емоционални, но сега емоциите бяха директно от кухнята, така да се каже, от врящия казан на творчеството. Една от моите колеги, също литератор, ме покани да гостувам в един от нейните иновативни часове, където учениците да се срещнат с „жив“ писател. Доста време след срещата не спирахме да се шегуваме с този „жив писател“.

И така, стигаме до момента, в който напускаш „Ръкописът“. Издателство „Сиела“ щеше да издаде само романа победител, а после стана ясно, че ще публикува и подгласника му. Но ти си още по-уверена, че творбата ти трябва да види бял свят. Как се спря на издателство? До колко издателства изпрати ръкописа си, колко от тях въобще ти отговориха, какви предложения получи?

Слава Богу, не съм имала тежката одисея ръкописът ми да обикаля от издателство на издателство и да бъде отхвърлян. Бях се информирала, че „Жанет-45“ не работят с участници в „Ръкописът“ (политика на издателството) и изобщо не съм им изпращала ръкопис. „Сиела“ вече имаха романа ми, затова се свързах с тях. Утвърдителният отговор пристигна веднага, но впоследствие се разбра, че всичките им редактори са ангажирани и то за дълго време напред. Захари Карабашлиев, който ми беше жури в „Ръкописът“, се намираше извън страната и не успях да се свържа с него, пък и нямаше смисъл – на мен просто не ми се чакаше повече. Свързах се с издателство „Монт“, които ми обясниха, че романът ми първо трябва да бъде разгледан на редакционен съвет, за да се установи дали има необходимите качества да бъде публикуван. Ако има такива, тогава вече се обсъждат схемите за издаване. Романът беше одобрен и започна нелеката процедура по неговата редакция и предпечатна подготовка.

Доколкото ми е известно, издателство „Монт“ издава български автори само по схемата на самофинансирането от страна на писателите. Колко приемлив финансово беше този вариант за теб? Не спирам да мисля, че ти си учител, а не човек, който се чуди какво да прави с парите си.

О, в никакъв случай не съм човек, който се чуди какво да прави с парите си. Ала за мен вариантът на самофинансиране винаги е бил единственият приемлив вариант, защото така запазвам своята независимост като творец. Бях отделила пари настрана от продажбата на недвижим имот и не съм имала никакви съмнения за какво точно ще ги похарча.

Какво получава като пакет услуги писателят от издателството, избирайки опцията да самофинансира публикуването на романа си?

Зависи какъв договор ще реши да сключи. Аз избрах да сключа два договора: за издаване и разпространение. Още преди да ми ги изпратят, издателите ме предупредиха съвсем коректно, че условията по разпространение не са особено изгодни, но аз вече знаех това, тъй като бях проверявала как стоят нещата в различни вериги книжарници, така че не бях изненадана – нещата на българския книжен пазар са такива.

Нямам намерение да навлизам в цифрова конкретика. Договорът за издаване включва цялата предпечатна подготовка (в случая без редактирането), дизайн на кориците, отпечатване в съответните количества. Договорът за разпространение – разпространение на книгата в почти всички големи вериги книжарници, както в областни центрове, така и в по-малки градове, а също и в редица интернет сайтове. Мрежата на разпространение е наистина голяма, друг е въпросът къде и как книжарниците излагат книгата. Сигурно вече не един и двама са чели отвореното писмо на Калин Терзийски по тази тема, само ще добавя, че е абсолютно прав.

Разкажи за работата по корицата – дизайна на първа корица и информацията на четвърта. Колко ангажирана беше с тези детайли? Получи предложения от издателството или сама имаше идеи за визията?

Нито един детайл от кориците не беше прибавян или премахван без моето одобрение. Нямах идеи за визията и изцяло се доверих на издателите. Опитът показа, че има защо. Предложиха ми 21 варианта, всеки от които – интересен, красив, изпълнен със символика от книгата. Просто се видях в чудо кой да избера. Сформира се един консултативен съвет, съставен от приятели и членове на семейството ми. Почна се един подбор, едни елиминации, най-вече на маса… Съжалявам, че не съм записала някои от дебатите, толкова бяха забавни. Имах си една тройка фаворити от всичките предложения, но не ги споделях с близките, чието мнение бях поискала, за да не им влияя. Начело на тройката беше вариантът, който стана действителна корица на книгата. Оказа се, че той събра най-много гласове и от останалите. Имаше интересни варианти с огледало в предметния му облик. Ала в крайна сметка аз реших, че предпочитам най-голямото огледало в мирозданието: морето и тази изящна женска фигура, която сънува под повърхността му. За информацията на четвърта корица трябваше аз да напиша нещо, но точно тогава ми откриха някакво образувание в черния дроб и се наложи спешно да замина за Варна на РЕТ скенер с контраст, така че просто нямах никакво време и издателите свършиха това вместо мен. Слава Богу, образуванието не се оказа метастаза от заболяването ми, беше доброкачествено.

Още един въпрос по книгоиздаването – на информационната страница след края на романа липсва име на редактор. Как се вземат решения за пропускането на такъв важен елемент от процеса на работата по едно заглавие?

Аз съм редакторът. За съжаление обаче, някои от поправките ми не бяха взети под внимание. По-дребните, пунктуационни, чисто графични.

Сблъска ли се с критика до тук?

Ако става въпрос за критика с елемент на отрицание – с нищо сериозно и задълбочено. Не знам дали е за съжаление или за щастие.

Как се държи на пазара твоят роман? Каква информация имаш до тук за продажбите и коментарите на читателите? Достатъчно вдъхновяващи ли са, за да продължиш да пишеш?

В края на миналата година издателите ме поздравиха, че книгата ми е една от добре продаващите се в тази изключително силна конкуренция на българския пазар. Имам обратна връзка, както за продажбите, така и с читатели. Не съм и сънувала, че ще прочета такива неща за романа си – невероятно вълнуващи и вдъхновяващи са. Само ако съм мъртва, ще спра да пиша. И пак, последното не е съвсем сигурно (виж „Огледало за сънища“).

Нека те върна малко назад във времето до първите ти писателски опити. Кога прописа? Вярваше ли някога, че ще станеш писател?

Прописах още като дете. Създавах си разни сценки с измислени герои, но преминах през влечението към други професии, докато най-сетне разбрах, че най-много обичам да правя това: да създавам светове. И вече нямах съмнение, че ще направя всичко възможно, за да бъда писател.

Много хора живеят със заблудата, че учителската професия се радва на страшно много свободно време „с тази работа на половин работен ден“, но не знаят колко време отнема на един учител да се подготви за занятията дори за предмет, който преподава от години. Как минава един твой ден и кога намираш време за писане?

Много се радвам, че още въпросът информира читателите, че за никакъв „половин работен ден“ не може и да става дума. А при мен се удължава още повече поради обстоятелството, че живея в Бургас, а работя в Несебър. Всеки ден 2 часа път до работното място и обратно. И понеже пътувам с автобус, аз задължително уплътнявам времето, проверявайки класни, контролни и тестове (нашите по български език и литература са доста по-обемни от другите и съответно проверката отнема повече време), понякога чета или пиша. Убедила съм се, че мога да пиша навсякъде, само да имам телефон или таблет подръка. Отвикнала съм да пиша на ръка.

Нямам точно определено време за писане, всичко зависи от работните ми смени. Когато съм първа смяна, ставам в 5 и половина, за да пристигна навреме в Несебър, и рано в автобуса още не съм се разсънила напълно, за да пропиша, затова го правя в късните следобедни часове. Обожавам да пиша по кафенета като „Сартр“. „Огледало за сънища“ съм завършила в едно кафене в Борисовата градинка в Бургас. Когато пиша, почти нищо не е в състояние да ме разсее. Писала съм сред компания от приятели, с чаша вино до лаптопа и е трябвало десетина пъти да ми извикат: „Наздраве!“, докато осъзная, че говорят на мен.

Какво четеш? Кои са твоите любими български автори?

В момента завършвам „Хавра“ от Захари Карабашлиев. Впечатлена съм от тази книга. След нея смятам да започна „Възвишение“ от Милен Русков. Любими са ми Антон Дончев, Николай Хайтов, Павел Вежинов, Емилиян Станев, Димитър Димов. Миналата година, докато бях в Лондон, открих един млад български разказвач – Мирослав Пенков, чрез неговия сборник „На изток от Запада“.

Разкажи ми малко за новия си писателски проект. В онзи наш предварителен разговор спомена, че си правила проучвания за него чак в Непал!

Да, вече пиша втория си роман и работата около него толкова ме беше погълнала, че почти не се сещах за първия, за обстоятелствата около него, както и за неговото популяризиране. Което не е много хубаво, разбира се. Много се радвам, че bgstoryteller ми припомни по този изключително приятен начин. Новият ми роман се нарича „Крилете на пингвина“ и това не е работно заглавие. Действието се развива на различни места по света, като основната му част е, естествено, в родния Бургас, но също и в Непал. От предишните отговори сигурно е станал ясен един от основните ми принципи на работа, който може доста точно да бъде изразен чрез фразеологизма „Око да види, ръка да пипне“. А когато става въпрос за такава невероятно самобитна култура, каквато е непалската, напълно различна не само от нашата, но и от всички останали национални култури по цялото земно кълбо, този принцип е валиден повече от всякога. Категорично мога да заявя, че в света няма такава симбиоза от религии и етническо разнообразие. Дори в огромната Индия, големия брат от юг, не е чак така. Наистина се потопих в нещо уникално. Видях живата богиня Кумари. Ами че тя е една от героините в романа ми! Посетих всички места, където се развива действието в романа ми, и неизбежно… поправките започнаха още там. Много неща бях уловила в България и това предизвика изумлението на непалците, с които разговарях, обаче и много неща просто трябва да се прекроят. Ето затова проучвания се правят на място!

Кой е твоят съвет към начинаещите български писатели, които четат bgstoryteller?

Четете, четете, четете! Но дори и да не ви се чете толкова – пишете, пишете, пишете! Знам, че не е лесно. Писането е изключително аскетично, самотно занимание. Нужно е действително себеотрицание и постоянство. Живият свят наоколо съблазнява с безброй неща. Ала нека не забравяме, че онзи свят, който сътворяваме в книгите си, е не по-малко жив. Той си струва труда и усилията, вложени в него. Не споменах думата „вдъхновение“ ли? Сега ще стигна и до него. То съществува. Обаче е непостоянно и често ни напуска. Понякога ни иде да извикаме като Исус на кръста: „Или, или, лама савахтани?“. Само че, както Отецът не е изоставил своя Син, така и вдъхновението далеч не ни е изоставило окончателно. То просто си почива. Но вие – не! Вие трябва да седнете пред пишещото си устройство и да го пришпорите! Да го събудите. Отново и отново! Само така се изгражда едно литературно произведение. Особено ако е по-обемно. А може би така се изгражда самият живот. Може би животът е точно това: начин да събудим вдъхновението си.

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Create a website or blog at WordPress.com

Up ↑

%d блогъра харесват това: