Ния Йотова: Да излееш себе си в книга

Поради непредвидим ангажимент на премиерата на “Лара” бях на косъм да не отида, което щеше да ми се отрази емоционално много зле – очаквах събитието вече повече от месец и накрая нещо тривиално щеше да ме провали. Подчертавам, че на премиери ходя много рядко. Там никога не съм в ролята на фен или изпълнен с любопитство нов читател. Отивам, след като съм чела новото заглавие и вече съм с достатъчно въпроси по създаването му, там пък събирам още информация и се получава интервю. И този път бях чела книгата, и този път бях с куп въпроси, които гравитираха около защо-така-защо-не-иначе и които – както при работата ми с чуждоезични автори – можех и да изпратя по имейл. Но трябваше физически да бъда там, просто при мен за първи път се очертаваше да бъде важна среща. Една такава – по-особена, литературно воайорска. Исках да видя Ния и да я сравня с представата за нея от романа й, където тя, разказваща в трето лице, се подвизава като главен герой, единствена с име при това.

Ния напълно се покрива с художествения си образ. Елегантна, магнетична, със самочувствие – веднага става ясно, че достоверността на Лара от историята идва от стабилен прототип. Образът на омъжената жена с две деца, с афинитет към роклите и любовта, представен в един откровен до крайност разказ за детството й, живота в Австралия и България, връзките, семейството и многобройните й грешки. Човекът Лара, която иска да е неотразимата жена, перфектна майка и доказан професионалист, но някога нещата не се получават. Необичаен е романът – и като структура, и като съдържание, като тон и гледна точка. Необичайна е и героинята – твърде противоречива и небалансирана, която някои читатели със сигурност ще ненавиждат, други ще решат, че заслужава да им бъде образец. Романът, който върви леко, но често не знаеш накъде. Роман, повдигащ множество въпроси – възможно ли е Лара да е положителният пример за колежката, съпругата и майката; какво иска да ни каже авторката с това…

Като малка Ния Йотова вярва, че ще стане художник или писател. Днес работи в IT сферата и, въпреки корпоративната среда, казва, че работата ѝ носи голямо удоволствие точно защото голяма част от нея е свързана с текст. За фрустрацията от живота като вдъхновяващ механизъм, за разликите между истина и фикция, за избора на гледна точка и персонажите с роли, но без имена, за Лошите в автобиографичните сюжети и за вземането на писателски решения въобще говорим с Ния Йотова, като се надявам да отговорим и на всичките въпроси, които са възниквали при вас, докато сте чели “Лара”.

 

Ния Йотова: Имам тенденция да пиша дълги и увъртени изречения, мисълта ми прескача от едно място на друго. Затова съдбата ми изпрати страхотен редактор, който коригира книгата по най-добрия начин.

Интервю на Валентина Мизийска

Снимка: Георги Казаков

 

На премиерата на книгата каза, че си била “фрустрирана” и че си имала “вътрешна нужда да се освободя от нещата, които мисля”. Беше по повод на това дали винаги си искала да напишеш роман. И все пак кое събитие изигра ключова роля за мотивацията ти да седнеш със съзнанието, че ще пишеш, за да се освободиш от нещо?

Ключов момент беше не събитие, а период в живота ми. Бях си сменила работата с такава в голяма корпорация, за която имах много високи очаквания. След няколко месеца работа в корпорацията се оказа, че работата там не ми носи удоволствие – изпълнявах си задълженията, но не намирах радост в тях. Отговорностите ми там ми се виждаха ограничени и някак си неприложими в света извън корпорацията. Мога да кажа само най-добри неща за корпорацията, но просто работата там не беше за мен. Тогава, за да започна да правя нещо, което ми дава радост и емоция в ежедневието, започнах да пиша книга за себе си и за това какво ме кара да взимам често неправилни решения.

Добър съветник ли е фрустрацията? Имаше ли писането на романа терапевтичен ефект?

Фрустрацията е част от живота и е двигател за личностното ни развитие. От нас зависи как да се справим с нея, аз избрах да я използвам креативно. Желанието ми беше, пишейки, да бъда искрена пред самата себе си. Най-трудно е човек да си признае, че е разочарован от себе си – и признавайки си това, да не търси оправдания в другите или в обстоятелствата. Оправданията ти помагат единствено да останеш в миналото.

Какъв беше творческия ти процес? Всеки ден ли писа?

Пишех вечер, както и уикендите. Беше ми изключително интересно и приятно. Помня как веднъж, едва чаках да се прибера вкъщи, за да започна да пиша (беше петък вечер) и съпругът ми звънна да ми каже, че се е разбрал да излизаме на пиано бар с приятели. По принцип съм силно социална и посещението на пиано бар винаги е било голямо удоволствие, но в този конкретен ден се разочаровах – точно тогава за мен беше по-приятно и много по-важно да седя вкъщи и да пиша.

Романът ти звучи биографично – започваш с доста ранни детски спомени, преминаваш през ключови събития като образование, работа, семейство, деца, но въпреки всичко си разделила съдържанието тематично на Любов, Семейство, Вдъхновение. Как и кога ти хрумна структурата на романа? В този ред ли писа ръкописа или първо събираше материала, а в последствие препращаше елементите към съответните раздели?

Разделила съм я на важните за мен части от живота ми, на които съм посветила времето си. Опитала съм се да анализирам всяка от тях поотделно, въпреки че на моменти любов, семейство и вдъхновение се преплитат. Създала съм ръкописа в този ред.

Що за жанр е това? Донякъде звучи като чиклит, но подходът е като за хумористичен разказ или есе. За да го отнеса към мемоар, ми липсва темата, около която се “върти”, но и автобиография не е съвсем. Дневник? Хроника? Ти как го определяш?

За мен “Лара” е книга.

Не знам що за жанр е ???? Когато създавах “Лара” на ниво “ръкопис”, не съм се замисляла за това какъв жанр е, просто пишех и се оставях да бъда водена от думите. Преди малко попаднах на един цитат на любимия ми Фреди Меркюри, който казва: “Ние не се съобразяваме с правилата. Нечувано е някой да комбинира рок с опера.” Този твой въпрос ме накара да се върна и да прочета този цитат пак, и пак, и пак. В никакъв случай не се сравнявам с онзи титан Фреди, но съм съгласна с него – човекът е имал мелодия в главата, седнал е и я е написал. Пишейки Лара, съм се съобразявала с вътрешния си глас, а не с жанрови изисквания. За мен беше важно да излея съдържанието, което напираше да излезе навън, и не съм мислила за формата, в която го обличам.

Нямам претенции към това към какъв жанр да бъде отнесена книгата, единствено ми се иска да не е окачествена като “чиклит”. Да, и “Лара”, и чиклит книгите се четат леко, и са насочени към женската аудитория. Но в чиклита всичко е захаросано и обикновено с щастлив край (под “щастлив край” обикновено се разбира “годеж” или “сватба”). “Лара” е с неясен край, и в нея нищо, ама нищо не е захаросано.

Поправи ме, ако греша: в романа ти няма художествена измислица. Или има? Не ти ли се искаше на моменти да му придадеш художествена стойност като си доизмислиш нещо, като придадеш по-голяма драма на някое събитие?

В романа няма измислени герои. Всички герои са истински и всеки от тях се е отразил на Лара по начина, по който е описан. Обаче някои обстоятелства са променени. Фактологически, несъответствията с моя живот са следните: Първо, не съм се омъжвала за Съквартиранта (да, живеех с този човек 4 години, но не е имало брак). Второ, аферите, които Лара има по време на брака, всъщност са мои стари гаджета, които в живота съм срещнала преди да се омъжа. Но и двамата са ми подействали по начина, по който съм ги описала, и двамата са били важни за мен. Докато пишех, не знаех защо съм избрала Лара да има извънбрачна афера точно с тези двама души – предполагам, че подсъзнателно съм искала да ги използвам като контра-пункт на връзката на Лара с Мъжа. Докато с Мъжа, въпреки скандалите и разочарованията, любовта е взаимна, при аферите на Лара любовта не е взаимна – в единия случай тя е “по-обичаната”, в другия – тя е “по-обичащата”. На трето място, аферите, които съм приписала на Мъжа, всъщност са две случки, в които видях как той харесва “чужда” жена – нищо повече. И в двете случки е имало само начален интерес и някакъв флирт, без да има истински афери. Но и двете случки ме наведоха на мисълта, че всички ние можем много лесно да се “подхлъзнем”, да ни е интересна компанията на други хора и че това е човешко. Просто не ми е било приятно да съм свидетел на това.

Съпругът ти се пошегува на премиерата с теб по повод на списъка ти със сготвени ястия у дома в една от сцените. Признай създавала ли си изкуствено житейски ситуации, за да ги опишеш после в книгата?

Не, не съм. Смисълът на цялата книга е в това да съм искрена със себе си. Не искам да се изкарвам по-работна, по-готвеща или по-организирана, отколкото съм. Тогава книгата не би имала стойност за самата мен.

А как реши каква част от биографията си да разкриеш, кое е важно да се каже в тази книга, кои събития да пропуснеш?

Избрах тези събития, които са били важни за мен. Търсех да намеря причините защо в дадени моменти се държа неадекватно, защо в дадени моменти не мога да отстоявам правата си, а защо в други моменти се боря за страшно маловажни неща. Знам кристално ясно какви са ми комплексите и слабите страни, но не знам защо ги имам. Също така не знам и как да ги превъзмогна, но поне ми олекна, когато ги извадих от себе си през Лара. Затова реших да опиша тези моменти, които първо ми дойдат наум – предположих, че подсъзнателно ще избера тези ситуации, които са ме “оформили”.

Отдалечавайки се във времето и поглеждайки назад, не съжаляваш ли за нещо лично, което в момент на сантименталност или откровеност си включила в романа?

Не, не съжалявам ???? Както казах и преди малко, романът нямаше да има никаква стойност за мен, а предполагам и за читателките ми, ако не беше откровен. И под “откровен” имам предвид откровеност за себе си, пред самата себе си.

Защо се спря на разказвач тип “трето лице”? Защо не разказа историята от първо лице?

Искаше ми се историята да бъде все едно да е разказана от някой, който може да види в душата ми, гледа ме отстрани и разказва от мое име. Не исках Лара да звучи назидателно и не исках тя да натрапва гледната си точка за правилна. Целта ми беше тя да сподели гледната си точка, без претенции за правилност и правдивост. А реших, че разказ от първо лице предразполага към по-широко поле за изява на праведност на собствената гледна точка и “размахване на пръст” – нещо, което много исках да избегна.

Освен главната ти героиня, всички останали персонажи в романа ти са без имена, обозначени са с нарицателни – Мъжа, Съквартиранта, Шотландеца, Синеокия, Изрусената, Ниската, Малкия, Предателката. Честно казано, като читател щях да се чувствам по-комфортно с този избор, ако се бе спряла на разказвач от първо лице, защото заявяваш личното си отношение към тях. Наказваш ли ги с нещо, с какво не заслужиха дори едни измислени имена?

Не, не ги наказвам. Напротив – всеки един персонаж в книгата е избран, защото много го обичам или много съм го обичала (освен съвсем периферни образи като Изрусената, която не съм обичала J). Но тази книга е за гледната точка на Лара и затова само тя има име. В тази книга не съм представила гледните точки на другите герои, просто защото не съм “в техните глави”. Не знам какви сили бълбукат в тях и ги карат да действат по един или друг начин. В никакъв случай не казвам, че Лара е права – но това е нейното виждане и нейното светоусещане и затова само тя има име.

В същото време на мен ми “намирисва”, че Mama_na_Marti и Tanyu6a са реални имена от Форума. Можеха да бъдат Форумката и Злобарката. Случайна ли е подобна “прилика с лица и събития”?

И Mama_na_Marti, и Tanyu6a са измислени от мен имена, но ми звучаха адски правдоподобно за активистки по майчинските форуми. Не бих използвала Злобарката, защото, въпреки че на мен към дадения момент ми е изглеждала злобна, тази майка просто е споделяла своята гледна точка и е защитавала своя личен избор. Когато си майка, седиш вкъщи с бебе, което не спи денонощно, и е нормално да станеш изключително чувствителна към изборите, които си направила. Може би тази дама ми е давала наставления с най-добри чувства. На нея предполагам, че аз съм изглеждала нахална или безотговорна.

На премиерата сподели, че твои познати вече са коментирали книгата ти и според тях – така описана – майка ти има основание да ти се сърди, докато ти беше убедена, че си я описала с голяма любов. Аз пък получих същото усещане за Мъжа. Откъде мислиш, че идва това недоразумение?

Ооо, аз много обичам Мъжа и също съм го описала с голяма любов. Това, че не съм го представила за перфектен или че не съм представила отношенията ни за перфектни, не означава липса на любов – напротив. А “перфектен” е въпрос на интерпретация – в един момент го попитах дали иска да променя фокуса на образа му като наблегна повече на моментите, в които той е бил зад мен, в които ми е показвал и с думи, и с действия, че винаги ще е до мен и е най-добрият ми приятел. Попитах го, понеже с приятелки си бяхме говорили, че от женска гледна точка ще е по-добре да наблегна на тези моменти. Той ми отговори, че иска да го оставя такъв, какъвто съм го описала – мачо, който контролира нещата ????

Но в романа ти е обрисуван един, меко казано, не много завиден семеен живот – с чести скандали, изневери, неуважително отношение на Мъжа към Лара; нещо, което се крепи единствено на страхотния секс. От Играта с публиката по време на представянето пък излезе, че прототипът е по-добър в живота, отколкото в книгата. Кажи честно, не ти ли е съвестно, че си представила един реален човек в по-тъмни краски от заслужените, заради един роман?

На мнение съм, че брака на Лара и Мъжа е “жив” – в него има много чувства, много обич и желание двамата герои да прекарват времето си заедно. От друга страна, има сблъсък между мирогледите, възпитанието и ценностите на партньорите. Имат много хубави и много трудни моменти заедно. Тоест, както почти всеки, който е бил женен повече от десет години, ще потвърди – един напълно нормален, истински брак. Всяка двойка си има силни страни, и всяка двойка си има проблеми. Може и да има двойки с перфектни взаимоотношения, но аз лично не ги познавам.

Сигурна съм, че ако всички решим да бъдем искрени, ама много искрени, ще извадим много случаи, в които действията на партньора ни са ни обидили, когато сме плакали и сме се чувствали наранени. Просто истината е, че не признаваме тези неща публично. А тук целта ми е била преди всичко да си направя автотерапия, тоест е трябвало да бъда искрена, особено за трудните моменти.

А отношението на Мъжа към Лара в никакъв случай не е неуважително, то е плод на неговите разбирания за това “какво обществото очаква от един мъж”. Това го разбрах с течение на времето, ние сме заедно вече 12 години. И за това време сме се приближавали много един към друг, търсели сме се, опитвали сме се да се разберем. Бракът е процес на непрекъснато откриване и преоткриване на партньора. Най-ценното качество на Емо (ето, използвам истинското му име ????), е че е винаги като стена зад гърба ми, подкрепя ме във всичко, дори и в начинания, които са против неговите същност и разбирания. Също така търси близостта ми във всяко едно отношение, което по някаква причина е изключително важно за мен. Искам да се чувствам търсена, обичана и желана и той ми дава това.

Във връзка с други интервюта с автори в последните месеци доста ми се налагаше да чета статии със съвети за писане на мемоари и там се обръща специално внимание на изграждането на Лошите герои, като с цел да не бъдат съвсем злепоставени от връзката си с историята се препоръчва поне промяна на името, понякога – на връзката с главния герой, на професията. “Да не хвърляме хора под автобуса”, се споменаваше на едно място. С какво щеше да се ощети историята ти, ако някои Лоши неща или Лоши образи ги беше спестила?

В “Лара” няма лоши герои. Всички герои са добри, нормални хора, които се борят с живота, борят се със себе си, докато търсят най-доброто си “аз” и в определени моменти се борят и с Лара. Сблъсъкът на два светогледа не прави единия лош, а другия – добър. По скоро означава, че и двата светогледа се развиват ????

Това, че някой не отговаря на очакванията на Лара, не го прави лош човек. Както и обратното. Да, Лара реагира изключително емоционално в определени ситуации, но това е неин проблем, това е нейната лична битка със себе си – да не бъде толкова първосигнална, първична и да не се оставя емоциите да я помитат.

Коя сцена от книгата ти костваше най-големи емоционални писателски усилия?

Няма определена сцена, която да ми е коствала усилия. Получих емоционално удоволствие, изливайки себе си в книгата. Трудната част за мен беше да пиша кратки изречения, трудно ми беше да пиша сбито и стегнато. Имам тенденция да пиша дълги и увъртени изречения, мисълта ми прескача от едно място на друго. Затова съдбата ми изпрати страхотен редактор, който коригира книгата по най-добрия начин.

За редактора – след малко. Ползва ли бета-читатели? Дойдоха ли отнякъде ценни коментари?

Да, ползвах бета-читатели – приятелките ми и близките ми. Ясно ми беше, че те, бидейки мои приятелки, принадлежат към строго определен профил, който те валидираха, харесвайки “Лара”. Нямах друга валидация, освен тази, а съм наясно, че читателските профили са разнообразни – “жени” е много общо понятие.

Доколко вярваш на обратната връзка за книгата? Всеизвестен факт е, че близки и приятели имат тенденцията да “виждат” само хубавото, защото те обичат. Кой е най-критичният ти читател, на чие мнение разчиташ за най-голяма обективност?

Вече съм се сблъскала с най-разнообразна обратна връзка. Измежду тези, които са се свързали с мен (изключвам познатите ми), преобладава положителната обратна връзка. Логично е обаче: ако някоя непозната ми пише във фейсбук например, да ми пише, защото е харесала “Лара”. Невъзможно е всички да те харесват поради простата причина, че ние хората не само сме различни, а сме и на различни етапи от развитието си. Може човек, който не е харесал книгата сега, да я хареса след 5 години, както и обратното. Ако целта ми беше всички да ме харесат, нямаше никога да издам “Лара” – ясно ми е, че тя е силно противоречив образ. Целите ми бяха: първо, да си направя автотерапия, и второ – “Лара” да достигне до правилните за нея читатели.

С колко издателства се свърза, как се спря на Софт-прес?

Свързах се единствено със Софтпрес и чаках търпеливо, докато не склониха да ме издадат ????

Как приемаше редакцията на собствения си текст? Имаше ли коментари от страна на редактора, които те караха да преосмисляш изграждането на някой герой, разказването на някое събитие, показването на ефект от друго?

Знаех, че моят текст има въпиюща нужда от редакция. Много съм благодарна, че се намерихме с правилния за мен редактор – Виктория, която видя потенциала на “Лара” и се съгласи да помогне романът да стигне до читателите в най-добрата си версия. Редакцията на Вики е осезаема и претвори “Лара” в най-добрия смисъл. Нейната намеса беше основно в изграждането на структурата на книгата, оправянето на изреченията, на изказа, тя нареди съдържанието в глави, както и ги преподреди хронологично. Също така Вики посмекчи образа на Лара.

На представянето на книгата ти една твоя приятелка ти пожела “преиздаване на книгата, за да излезе корицата, която аз харесвах”. Правя си извода, че активно си участвала в работата по визията на романа си – предложенията за корица са стигали не само теб, а си ги споделяла и с приятели. Корицата ти е разкошна, между другото! Доколко имаше думата по нея? Колко предложения видя? Разкажи нещо интересно от този период. През какви корици минахте? “Твоята” корица ли е тази?

Да, това е категорично моята корица.

Издателството отначало ми предложи 4 варианта, от които аз харесах един, който се оказа “непродаваем”. Направих бета-проучване за кориците сред много голяма част от приятелите ми и 90% от тях категорично харесаха корица, в която въобще не можех да се припозная. “Моята” корица си я харесвах само аз ????

Дойде моментът да изберем корица и в крайна сметка, импровизирано, заедно с целия екип на Софтпрес, застанахме зад бюрото на дизайнера Ради и експериментирахме с различни визии, докато не се получи сегашната (тя е резултат от комбинация на два от първите 4 варианта).

Щом стигнахме до сегашния вариант на корицата, я “познах” и знаех, че искам само и единствено нея. Благодаря на Мила от Софтпрес, която “настъпи” в полза на “моята” корица. В крайна сметка се спряхме на тази корица – може да не е от най-“продаваемите”, но отразява в най-голяма степен същността на Лара. Държа да похваля издателството, че се съобрази с това дали корицата отговаря на вътрешния свят на героинята, а не предпочете да използва “продаваемата” корица. Много се радвам, че ти е харесала и на теб, Валя.

Колкото и да е странно, днес дори големите в световен мащаб имена активно участват не само в представянето на книгите си, но работят здраво по PR-а, срещат се с читатели, пишат в социалните мрежи – едно име вече не е достатъчно, за да вървят продажбите. И аз с респект забелязвам усилията ти да участваш в този процес. За какво трябва да е готов днес БГ писателят, който се бори за място на един страшно малък пазар? Какво могат да очакват като “задължение” бъдещите дебютанти?

В моя случай не мога да разчитам на “име”, тъй като нямам такова – не съм писател. Затова беше задължително да вложа усилия за това книгата да придобие разпознаваемост. А същевременно с това много, много искам “Лара” да стигне до правилните за нея читатели. Това няма как да стане, ако аз самата не съм про-активна. Подобно е на това да отгледаш дете – само да го родиш не е достатъчно, не те прави майка. Майчинството е процес. И животът на книгата е процес – самото ѝ написване не гарантира, че читателите ще се заинтересуват от нея. Ако не се грижиш за нея на всеки един етап от развитието ѝ, няма как нещата да се получат. А аз искам нещата да се получат.

На премиерата сподели, че единствената ти двойка в училище е била по литература, заради конфликт с преподавателката на тема “Какво е искал да каже авторът?” в едно стихотворение на Вазов. Тъй като вече самата ти си автор, ще се възползвам от този разговор, за да ти задам същия въпрос, с което да предотвратим нечии евентуални двойки по интерпретиране на текста: Какво искаш да кажеш на читателите си? Какво е посланието, което се надяваш да си им предала?

Както казах и на премиерата, “Какво е искал да каже авторът?” не ми е любим въпрос. В идеалния за мен вариант всеки читател би се припознал в дадена част от книгата и би я изживял през неговата призма, би достигнал до неговите собствени изводи за собствения му живот.

А това, което научих за себе си, пишейки “Лара”, са следните неща: Първо, недей да съдиш другите, освен ако не си бил в точно в тяхната позиция и не си реагирал по-благородно от тях; второ, никога не казвай “никога”; и трето: Бъди най-добрата версия на себе си – вярвам, че на всеки от нас му е дадено да постига неща в определен диапазон. И че само ограниченията, които сами си налагаме, ни карат да имаме постижения в ниската част на диапазона. Това важи за всички сфери на живота ни.

В романа ти има няколко твои стари стихотворения/поеми. Пишеш ли такива още? След като вече имаш и роман, какво би казала, че предпочиташ – лириката или прозата?

Не, не пиша поеми. В различните етапи на живота си съм изливала душата си под различна форма. Към момента предпочитам проза, но не се знае какво ще предпочитам след 1, 3 или 5 години.

Как минава денят ти, с какво се занимаваш и остава ли ти време за писане?

Денят ми преминава стандартно – ставам, оставям децата на училище (винаги сме на ръба да закъснеем), след това отивам на работа. В офиса си правя списък с нещата, които трябва да свърша за деня и в добър за мен ден успявам да отметна около 40% от задачките, за които съм си напомнила сутринта. Записвам си останалите за следващия ден – не защото искам да отлагам, а защото не ми стига времето. В обедната почивка отивам да тичам в парка. След работа пазарувам и се прибирам вкъщи. Мъжа води синовете ни на борба и към 21:00 всички сме вкъщи – вечеряме, споделяме си как ни е минал денят и си лягаме. Понякога вечер излизам и се виждам с приятелки, имам нужда от това, особено след като написах “Лара”. В момента не пиша.

На премиерата каза, че пишеш само, когато се “фрустрираш достатъчно”. Все пак очертава ли се нова книга в близко бъдеще? Обмисляш ли нещо в момента?

В момента нямам нужда да пиша и не обмислям нищо.

Какво обичаш да четеш и на кои съвременни БГ автори се възхищаваш?

Предпочитам да чета художествена литература, въпреки че като по-млада се увличах по биографии и автобиографии. Напоследък книгите, които са ми направили впечатление, са: “Резервен живот” на Лидия Димковска (македонска писателка), всичко на Виктор Пасков, особено “Балада за Георг Хених”, “Отклонение” на Блага Димитрова, “Възвишение” на Милен Русков (“Чамкория” не ми хареса чак толкова), “18 % сиво” на Захари Карабашлиев, както и “Медальонът” на Галина Златарева. Докато четях “Медальонът”, понеже съм си емоционална, почти се влюбих в Георги Бенковски ???? Сега искам да прочета и романа на Яна Язова, посветен на Бенковски. Яна Язова ми е изключително интересна като личност, но си признавам, че още не съм чела нищо от нея, освен поезията ѝ – ще поправя този си пропуск.

Твоят съвет към начинаещите български писатели, които четат bgstoryteller?

Аз самата не се смятам за писател, затова не държа да давам съвети по темата. Но ако някой чувства, че има какво да каже, ако има нещо, което не му дава мира и иска да “излезе” от него – моят съвет е да го напише. И после да се постарае творбата му да стигне до публиката – според мен няма автор (съзнателно разграничавам “автор” от “писател”), който да не иска да види произведението си публикувано. А от опита ми досега мога да кажа, че това е много по-трудно от писането – да намериш издател, или да се издадеш сам, да се постараеш възможно най-много хора да разберат за книгата ти и накрая – да не приемаш лично негативните отзиви. Целият процес е едно приключение, за което съм изключително благодарна.