„за да осветя мрака на дните им…“

Из романа „Роман за името“ на Людмила Миндова, издателство Изток-Запад.

„Кръстили ме Ажар. Името означава „светъл, сияещ, блестящ“. Като бях малък, майка ми обичаше да повтаря, че съм дошъл в живота им, за да осветя мрака на дните им. Събудил съм се за тях като един от седмината спящи в пещерата от сурата „Ал-Кахф“. Аллах, но и силната им вяра в Него, свято да е името Му, ги запазили спящи 309 години, за да избегнат стрелите на безбожниците и – още по-страшно – смъртта в ада на неверието. Спали непробудно точно 309 години, или точно колкото Всемогъщият бил наредил, за да се събудят една сутрин и да кажат, че вчера, събота, се скрили тук, в пещерата, за да пренощуват на сигурно място, и ето днес, неделя, продължават пътя си нататък, през дни и пустини, през долини и тревоги, през низини и страх, но и вяра, светла вяра, жизнерадост въпреки всичко и любов, най-вече любов. А кучето им през цялото това време спяло заедно с тях като предана спяща нощна стража. О, колко голямо било то и дори кучетата скитници се страхували да припарят до него, макар че спяло напълно непробудно и само огледало, сложено точно пред муцуната му, можело да издаде, че не смърт е това, а дълбок, много дълбок като кладенец в пустиня, сън, защото нали огледалата трябва да отразяват нещата и като ги сложиш пред лице, да показват лице, пред муцуна – муцуна, пред живота – живот, пред смъртта – смърт, пред съня – сън. А по какво може да се различи смъртта от съня – по това, че сънят излъчва дъх, също като живота, понеже и сънят е живот, друг живот, докато смъртта дъх няма, тя е нищо. Само че кой щял да посмее да сложи огледало пред муцуната на това куче, което дори спящо изглеждало огромно и страшно, макар иначе да било така благо, че човек трудно можел да си го представи да хапе. Не че не хапело, не, о, в какъв бой се хвърляло даже, когато се налагало, за да защити стопаните си, но иначе било по-кротко от овца…

Та дошъл съм, значи, казваше майка ми, за да осветя мрака на дните им. Бил съм на три години и половина, когато ме осиновили. Млади били още майка ми и баща ми, но не можели да имат деца. Мама Йълдъз била на двайсет и осем, татко Емин – на трийсет и шест. Никога не са криели от мен, че са ме осиновили. Не помня кога ми казаха най-напред, но трябва да съм бил съвсем малък, преди да тръгна на училище, защото нито някой от съседите, нито в училище можеха да ме изненадат с това, че съм хранениче. „Хранениче съм и какво от това? Зная го и по-рано от вас, защото моите родители не лъжат, не клеветят и злото другиму не желаят. А вие сега какво, искахте да ме разплачете, нали? И щеше ли на вас да ви стане по-хубаво от това…“ Бях свикнал да отговарям така, макар че никой не ме беше учил. Майка ми и баща ми живееха тихо и не говореха прекалено много. То и колко ли време им оставаше да се виждат. Татко се връщаше след залез, а излизаше за работа, преди да съмне, обличаше аботническите си дрехи, целуваше ме по челото – аз се правех, че спя, но чувах въздишката му, когато се обръщаше, за да погали майка ми по косата, а после чувах как на прага майка ми му казва да се пази и после заключва след него входната врата.

Като бях малък, мама не ходеше на работа, та преди да тръгна на училище, аз се въртях по цял ден на двора край нея или играех с комшийските деца. Макар че в общи линии бях доста затворен и най-често предпочитах да се усамотявам под някое дърво и да си мисля или да се мотая край майка си и да я наблюдавам, докато върти къщната работа. Понякога ми се подиграваха, че съм лигльо, но лигльо никога не съм бил. Никога не съм плакал, когато ме биеха, никога не съм оставил да бият пред мен някого. В такъв момент сякаш излизах от кожата си и скачах, с каквото и да бях зает в момента – четях ли, мислех ли, пишех ли, задачи ли решавах, чуех ли някой да плаче, скачах веднага като ужилен и зад мен се разхвърчаваха моливи, писалки и листове, които после на връщане трябваше да се мъча да сглобя като разпръсната мозайка.

Тогава живеехме в къща с кухня и стая в покрайнините на Две могили, но вече знаех, че мама и татко не са от там. Татко бил от София, а мама от Златоград. Срещнали се на някаква сватба и много скоро дошъл редът и на тяхната. Решили да живеят в София. Родителите на татко били богати хора, къщата им била достатъчно голяма, за да живеят няколко семейства в нея, така че там били на първия етаж старите, а на горните два – младите. Чичо и жена му били на втория етаж, а за мама и татко останал третият. Разбирали се добре и рядко имали поводи да си повишат тон или още повече да си разменят лоша дума, та затова така и през цялото си детство не можех да разбера какво се е случило, та да се разделят така ненадейно, за да не се видят после никога повече. Знаех, че войната е била тежка за всички, но не подозирах, че за някои не по-малко тежък е бил и нейният край.

Знам, че чичо и жена му тогава имали две деца, така че двама братовчеди трябва да имам със сигурност, но къде са, какво правят, знаят ли за мен, това до ден днешен не ми е ясно. Е, вярно, че не са ми братовчеди по кръв, но какво значение има, след като са ми роднини чрез хората, чийто син съм по сърце и душа.

Аз съм Ажар и съм роден през 1943 г., но точната дата на раждането ми не знае никой. Или поне майка ми и баща ми не знаеха със сигурност, защото, когато им позволили да ме осиновят, служителите в сиропиталището им казали, че това хубаво розовобузо дете през зимата на 1945 г. било оставено в кошница на входната врата без никакви документи, така че можело само да се гадае под каква звезда съм роден. Времената били толкова объркани, че преди осиновяването дори документи не ми издали.

Татко почина, когато бях на десет. Него ден котката ни беше изчезнала от сутринта и я търсихме къде ли не, докато най-неочаквано, ни лук яла, ни лук мирисала, не се появи заедно с пощальона, който донесе вестта за смъртта на баща ми. Помня, че мама извика, хвана се за гърдите и се строполи на земята, а пощальонът ме прати да донеса вода от чешмата. „Бягай бе, хлапак, бягай донес вода, че жената бере душа. Ох, каква трагедия!“, викаше пощальонът, а аз плетях крака, но успях все пак някак да стигна до кухнята, имах чувството, че разстоянието беше не няколко крачки, а поне колкото до училището отвъд баира и обратно, пуснах с треперещи ръце водата, грабнах канчето, което ми се изпречи пред очите, и хукнах обратно. Мама тъкмо беше започнала да се свестява и с изпръхнали устни повтаряше: „Не можа да издържи милият, не можа, смазаха го, силиците му изсмукаха…“

Аз съм Ажар и нямам възраст. Веднъж съм на двайсет и пет, друг път на десет, трети път на деветдесет, а най-често – новородено. Казват, че така се случва с хората, които за кратко преживяват твърде много, най-вече мъчителни неща, или имат вътрешен живот, далеч по-богат и смислен от външния.“

 

Из романа „Роман за името“ на Людмила Миндова, издателство Изток-Запад.

„Роман за името“ ни среща с няколко поколения герои, чиито съдби са определени не само от техния произход, религия и етнос, но също и от етичните избори, които правят. В него се разглеждат темите за спасението на българските евреи, за бомбардировките над София през Втората световна война, за комунистическия терор и концлагери, за така наречения „възродителен процес“, както и за продължението на всичко това в съвременността.

„Колко късо е разстоянието от подвига до мерзостта; от полета на духа до падението.

Аз, потомък и на българи, и на евреи, се питам: един и същи народ ли спасява и преследва?

Грозотата на потисничеството преобразува възвисените в унизени. Не за преследваните, за преследвачите е низостта. За това разказва този роман. И за имената, които Людмила Миндова връща на изконните им места – и лица. На теб, читателю, остава да ги предадеш нататък.“

Роберт Леви

Людмила Миндова е родена през 1974 г. в Русе. През 1998 г. завършва славянска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, а през 2005 г. защитава дисертация върху хърватската барокова литература. Автор е на монографията „Гласът на барока. Иван Гундулич и хърватската барокова норма“ (2011) и на поетичните книги „Блус по никое време“ (2009), „Тамбос“ (2014) и „Животът без музика“ (2016). В неин превод са публикувани книги на Данило Киш, Дубравка Угрешич, Йосип Ости, Симо Мраович, Миро Гавран, Алеш Дебеляк и др. Поезията й е превеждана на хърватски, турски и английски език. Един от основателите на сайта „Открита литература“.

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Create a website or blog at WordPress.com

Up ↑

%d блогъра харесват това: