„В моята кифла все липсваше мармаладът…“

Из сборника с разкази „Не беше тук и си отиде“ на Георги Томов, издателство Изток-Запад.

Карък

На белия свят се появих недоносен и, доколкото си спомням, докторът хвърли монета, за да реши дали ще ме бъде. Ези – да, тура – не. От радиото се носеше протяжен вопъл: „…искам да съм негър в щата Алабама…“, което ме наведе на мисълта, че съм сгрешил мястото. Ако зависеше от мен, щях да бия отбой, но… съдбата отреди да се падне „ези“ и оттогава ми тръгна на карък.

Когато проходих, в моя чест организираха тържество, на което трябваше да избера един от предметите, наредени върху постлан на пода излинял чаршаф. Вроденият ми усет подсказваше, че коженото нещо, пълно с шарени хартийки, ще да е хитът на вечерта. Засилих се към него, не се спънах, залитнах, направих няколко крачки встрани и се озовах в подножието на официално наредената маса. Вкопчих се в покривката, свлякох се на пода, а отгоре ми се сурнаха уникалните кристални чаши и безценният порцеланов сервиз – семейни реликви, оцелели през три войни и девет земетресения. Всичко стана на сол.

Детството ми беше белязано от същия крив късмет – в моята кифла все липсваше мармаладът, а в чашата ми с мляко винаги имаше тлъст каймак. Дядо Мраз редовно срещаше проблем с краснописа ми, а за рождените си дни получавах дузина еднакви книги. В колективните игри всеки отбор ме искаше в редовете на противника, а черните котки ми правеха път, намигайки ми съучастнически. Момичетата ме забелязаха един-единствен път – когато се опитах да играя с тях на ластик и едва не се удуших. Всичко това имаше и добри страни – научих се да не разчитам на случайността, бях педантичен и последователен. Как иначе – който урок не научавах, точно на него ме изпитваха.

Много обичах математиката – цифрите и числата научих преди буквите. С дядо ми си имахме традиция – всяка събота сутрин се разхождахме в парка. На отиване задължително минавахме през сладкарницата, а на връщане – през тото пункта. Години наред старецът бе пускал обикновен троен фиш с точно определени конфигурации от дванадесет „късметлийски“ числа и често печелеше тройки, а от време на време и някоя четворка. Сумите не бяха големи, но за тулумби и боза стигаха. Правеше го по-скоро заради тръпката – седяхме заедно пред телевизора и с много емоция участвахме в тегленето на тиража. След смъртта му – учех в гимназията, когато дядо почина, ревностно продължих традицията, но на мен никога не ми се случи да уцеля поне тройчица. Нещо повече – събереше ли се по-голям джакпот, дори и едно от дядовите числа не се падаше. Каръкът ми, макар и пословичен, със сигурност не беше наследствен.

Младежките ми години бяха кошмар. Тръгнах на шофьорски курс, но още на първото кормуване инструкторът ме накара да спра на паркинга до Народния театър, отвори прозореца и с треперещи ръце запали цигара. Устата му се кривеше странно:

– М-м-омче, ще ти върнем парите, само моля те – от-к-кажи се! Н-н-не може за цял час да не хванем п-п-оне веднъж зелен светофар, с-с-аксия да падне на предния капак и к-к-амион да отнесе стр-стра-аничното ни огледало, мамка му, откъм тро-тротоара!

Понечих да възразя, но в този момент трамвайна мотриса пресече градинката и удари челно учебната кола.

Записах се да следвам физика, но още през първия семестър стана ясно, че в мое присъствие се случват статистически малко вероятни събития. В персонален разговор ректорът ме посъветва да се прехвърля в някой по-безопасен факултет. Беше бащински добронамерен и след известни размишления решихме, че трябва да избера стопанско управление, защото в тази сфера така и така всичко е с краката нагоре. Слуховете за моята роля в разгарянето на световната криза считам за силно преувеличени. Не може от стажа ми в чужбина да има чак такива последици, а това, че ме върнаха в страната с резолюция на ООН и конвой, приемам по-скоро като презастраховане и бягство на международните институции от отговорност.

Завърших семестриално, но три поредни държавни изпитни комисии не успяха да ме дипломират – председателят на първата катастрофира (автомобилът му бил ударен от селскостопански самолет, кацнал аварийно на околовръстното); запали се сградата на факултета (кълбовидна мълния влетяла през незатворен прозорец); а третият път друсна земетресение и всички се разбягаха. Не беше нищо сериозно, но вече ми се носеше славата и хората се бяха наплашили.

Междувременно почти се бях отчаял, че някога ще успея да накарам жена да се влюби в мен, дори се притеснявах, че ще си остана девствен. Пробвах с една намахана госпожица, но тя също се оказа начинаеща, при това малолетна. Тъкмо платих и се появиха роднините й с трактори и подръчен селскостопански инвентар. Опитах се да посреднича за изглаждане на противоречията между тях и сутеньорите, но не се получи и разочарован си тръгнах. С Бърза помощ. Оказа се, че аз съм единственият пострадал – те после се споразумели, почерпили се и момичето останало в бранша. Парите не ми върнаха, а и услугата не позволиха да консумирам, когато след месец излязох от болницата – имало давност.

Дълго след този случай бях болезнено мнителен в контактите си с нежния пол, но от това разумно поведение не остана и следа, когато се откри възможност не само да направя зашеметяващ сексуален дебют, а направо да осъществя мечтата на всеки истински мъж. Госпожичките – сладки близначки с безукорна слава, завършваха блестящо „някаква икономика“ и, както можеше да се очаква, нямаха понятие за какво точно иде реч. Договорихме бартер – те да ме отърват от бремето на непорочността, а аз да им напиша дипломните работи. При дадените обстоятелства моята част от сделката ми отне точно седмица.

Една приятна петъчна вечер в началото на октомври слязох от таксито пред скъпарската им къща край града. „Татенцето“ бил от няколко дни на лов, а „маминка“ използвала случая да понапазарува в чужбина. Издокаран бях като италиански мафиот от нискобюджетен филм – тъмносин костюм на тънко тарикатско райе, черни чорапи с монограм, светлосиня риза с бяла яка и дискретна вратовръзка на жълти слънчогледи. Лъснатите ми до блясък чепици биха събудили професионална завист у всеки елитен ваксаджия. Освен резултатите от моя интелектуален труд, носех торта, добро уиски и цветя. За разлика от мен, сестричките подценяваха събитието и ме посрещнаха облечени семпло – секси шорти и ефирни потничета. Влязохме в просторната всекидневна, настаниха ме на огромното кожено канапе и изобщо не обърнаха внимание на плахите ми опити да им покажа разпечатките с таблици и графики. Вместо това се озовах само по бельо, а дрехите ми бяха разхвърляни из цялата стая. Затворих очи, стиснах палци и точно тогава през отворения прозорец се чу шум от спирачки и двете изпищяха: „Олеле! Джипът на тати!“

Катапултирах като руски летец-изпитател и за норматив навлякох ризата, панталона и сакото. Дори успях да се справя с вратовръзката, но в интерес на истината, не вярвам възелът да е бил перфектен. Зад остъклената врата се появи силует. Обувките се озоваха в ръцете ми – хвърлих ги през прозореца. В този момент зърнах чорапите си в средата на помещението. Докато дръжката на бравата стигне до долна мъртва точка, успях да стъпя върху тях с босите си крака. В суматохата, кой знае как и защо, бях грабнал букета. Стърчах нелепо, неподвижно и пребледнял, като восъчна фигура на незнайния смотаняк в музея на мадам Тюсо.

Когато видях грамадния, облечен в камуфлаж мъжага, си помислих, че този път положението направо топи асфалта. Сладураните се оказаха истински актриси – изтичаха покрай мен, гушнаха го през кръста и замъркаха: „Татинкооо, така ни липсвашеее!“ Той остави внимателно пушката до вратата и ги погали по косите, а мен изгледа с нескрит интерес. Почувствах се като нерез пред пусия.

– Какво става тук?

Гласът му рикошира в стените. Нямах никакво намерение да отговарям на въпроси, зададени с нелюбезен тон. Татенцето сведе очи към любимките си.

– Не знаееем – изчуруликаха едновременно, – той току-що дойдеее.

Мъжът отиде до барплота, погледна с одобрение бутилката, която бях донесъл, и удари яка глътка. Пресече помещението, затвори прозореца и се върна обратно. Тъй като съм добре възпитан, предпочитам да съм лице в лице със събеседника си и затова се въртях по оста си грациозно като простинал дископатик. Надявах се, че не изглеждам като човек, който си е стъпил на чорапите, но рано или късно биха могли да възникнат такива подозрения, затова се реших на рискована маневра. Опитах с леко подгънати колене и плъзгаща походка тип „робот-прислужник“ да достигна до канапето и незабелязано да пласирам под него двата обекта на притеснението ми. Татенцето явно разгада коварния замисъл, защото ми препречи пътя, понаведе се, за да ме погледне очи в очи, и каза с тон, от който получих лек тремор на долните крайници:

– Момче, това тук някаква игра ли е?

– Н-не, к-к-каква игра?

– Ти ще ми кажеш. Много си издокаран, да не си дошъл да искаш някоя от дъщерите ми за жена?

– Ъхъ!

– И коя по-точно?

– Ами… все тая, те са съвсем еднакви – изтърсвам. В този миг изобщо не се сещам за имената им. – Която ми е късметът!

– Аха, някаква „Невада“ с момичетата на късмета, а?

Тонът му е подигравателен. Кимам неопределено – не разбирам накъде бие.

– Добре, щом искаш да играем, нека играта започне сега!

Вдигна ръка и юмрукът му с размер на пъпеш почти докосна носа ми, трансформирайки се в добре позната нецензурна композиция с три пръста.

– Хайде да проверим кое от момичетата на късмета ще ти се падне. Мога да се обзаложа, че ще е това в средата!

– Ваше средно или мое средно? – казах по инерция и прехапах долната си устна. Той избухна в гръмогласен смях и това стопи напрежението.

След няколко часа уискито ни бе превърнало в двама много стари и много добри приятели, които кротко споделяха мъжките си тайни. Разказах му какъв ненадминат карък съм – за следването, за любовта, за тотото… Как въпреки всичко вярвам, че един прекрасен ден това ще свърши. Ще свърши, казва той, и пием на екс. После се оплака, че жена му го ревнувала от секретарките му без значение млади ли са, или стари, красиви или грозни. Затова си избирал все млади и хубави, така и така тя ще го тормози. Надявал се един прекрасен ден този кошмар да свърши. Ще свърши, казвам аз, и пак пием на екс.

Добрите приятели в нужда се познават. Той се обади на секретарката си, за да й каже какъв пич съм и колко щяла да ме хареса, гаранция. Докато пишеше адреса й на листче, между другото ме попита за онези дванадесет числа, с които играя тото. Извадих от джоба си фиша от миналата седмица и му го подадох, а той побутна адреса към мен. Пихме на екс за последно.

Шофьорът на таксито ме изгледа кисело – от устата ми излизаха само нечленоразделно мучене и бисерни лиги. Пресегна се, издърпа листчето от ръката ми и подкара с мръсна газ.

– Само да не ми повърнеш – вика, – че те убих!

Секретарката беше точно такава, каквато трябваше да бъде. И май ме хареса, защото ме прие с отворени топли обятия. Прекарахме в леглото не само нощта, но и целия уикенд, без изобщо да ни пука за света навън. За първи път от раждането си забравих, че животът ми е низ от каръщини.

Вечерта в неделя, тъкмо се прибирах у дома, мобилният ми телефон упорито зазвъня. Познах гласа на татенцето, в който недвусмислено се долавяше заплашителна нотка.

– Знаеш ли колко милиона беше джакпотът днес, а? А знаеш ли какви луди мангизи съм дал за пълно комбиниране, като изключим твоите каръшки числа? Ей сега свърши тегленето – не се падна нито едно число от комбинацията! Карък бил! Като гледам стария ти фиш, знаеш ли какво виждам бе, идиот такъв!? Виждам, че си късметлия – ще ми ставаш зет!

Телефонът падна от ръката ми.“

 

Из сборника с разкази „Не беше тук и си отиде“ на Георги Томов, издателство Изток-Запад.

Още разкази от сборника:

“Щеше да е друго, само да я бях видял на прозореца…”

Първата книга с разкази на Георги Томов е силен дебют, какъвто рядко се среща. С богат житейски опит зад гърба си, в „Не беше тук и си отиде“ той разгръща смайващa палитра от чудновати истории, дишащи, живи герои и сложни морални дилеми, които нямат лесно и вярно решение – всичко това гарнирано с чудесен, зрял стил на писане.

Сред тези страници има какво ли не – смях, тъга, щастие, има болка и сълзи , но най-вече дълбоко, проникновено разбиране за същността на човешкото в толкова различните му форми. Има ги хората, слаби и подвластни на страстите си, но и силни и помитащи всички прегради, когато си изяснят какво искат от този озъбен живот – и се пресягат да си го вземат. Много от героите са успели наглед, но са загубили човешкото – и тръгват спешно да наваксват пропуснатото.

Умът не забравя, сърцето не прощава, всичко е винаги тук и сега, дори и привидно куп сезони да са се изтъркаляли. И си плащаш за всичко, плащаш скъпо и прекомерно много, защото животът е най-големият лихвар. И често осъзнаваш твърде късно, че той не е бил тук… и вече си е отишъл.

Георги Томов е роден е на 22 февруари 1961 г. в София. Преподавател е в Техническия университет, специалност „Ергономия и екология“, дълги години успешно се занимава и с бизнес. Брат е на известния български писател Петър Далчев. Призванието си да бъде писател реализира в зряла възраст през 2013. Въпреки това бързо се превръща в популярно и обичано име сред критици и читатели, а някои го наричат и съвременен български класик. Автор е на сборника с разкази „Всичките дни“ и романите „Докато дишам“ и „Розариум“, а „Не беше тук и си отиде“ е дебютният му сборник с разкази.

Advertisements

One thought on “„В моята кифла все липсваше мармаладът…“

Add yours

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Create a website or blog at WordPress.com

Up ↑

%d bloggers like this: