“Ако не ти харесва, прав ти път, Раневска!”

Из романа “Призракът на Небесния Йерусалим” на Даря Дезомбре, издателство Изток-Запад. Превод – Ася Григорова.

“Маша

Маша се събуди няколко минути преди будилника и известно време лежа с отворени очи, загледана в насрещната стена. На стената, покрита с любимия турски килим на баща ѝ, бе застинал квадрат слънчева светлина, от което цветът на половината килим изглеждаше по-ярък и пламенеещ, а другата му половина си оставаше в наситено тъмночервено с черен орнамент и щипка светлосиньо.

Над килима имаше полица с детски книги, с които Маша все не искаше да се раздели, и от време на време, тайно от майка си, прочиташе по пет-десет странички, като измъкваше наслуки някое от овехтелите томчета и го отваряше на произволна страница. Понякога това беше сър Конан Дойл, друг път Джейн Остин или някоя от сестрите Бронте. Да си почете от милите ѝ страници, които знаеше почти наизуст, за Маша беше същото, каквото за друг е да прелисти с носталгична усмивка албума с детските си снимки. Но пък тя хич не обичаше да гледа албуми. Беше ѝ тежко. Снимките до дванайсетгодишната ѝ възраст – защото на тях беше татко ѝ. Снимките след дванайсет и нататък – защото на тях татко ѝ го нямаше.

Зад стената се чу шумолене и дишане и Маша, както винаги, инстинктивно се дръпна от нея. Отвращаваше я близостта – макар и през стената – с действието, което майка ѝ, винаги намираща точните определения за всичко и всички, наричаше с някакъв сладникав фалш „спасение от самотата“. Доколкото Маша можеше да чуе – уф, тези тънки стени!, – при мама процесът на спасението от самотата протичаше два пъти седмично. И в тези моменти Маша се чувстваше не абсолвентка с червена диплома, не умна и почти красива, а изоставено на перона момиченце, изпращащо с уплашен поглед отдалечаващия се влак.

Беше много неприятно и унизително чувство. Но беше глупаво да обвинява чуждия човек, който се къпеше в банята им и правеше кафе в кухнята по собствена, специална рецепта, че той е – какво? Че е заел мястото на баща ѝ? Или че просто не е баща ѝ. Да, точно така е. НЕЕТАТЕ. Неетате усещаше, че Маша не го приема, и като медик и дипломиран психолог все ѝ намираше оправдания пред майка ѝ, не се ровеше в душата ѝ, подаряваше ѝ идиотски подаръци: например този будилник, повтарящ всяка сутрин по няколко такта от джазова композиция на Глен Милър.

Будилникът засвири тържествуващо и оптимистично и Маша отмъстително му позволи да си изкара мотива докрай. В настъпилата тишина секна и шумоленето в съседната стая. Маша се подсмихна и се протегна: и Глен Милър е като Неетате. Великолепен джазмен, но да не го чуваш всяка сутрин! Маша си прибра часовника от масичката до леглото, кимна по навик на снимката на стената – на мъжа с издължено, фино лице, иронично присвити очи и едва започнало оплешивяване, което правеше челото му още по-високо.

„Добро утро, татенце – каза Маша. – Защо им позволи да те убият?“

 

Андрей

В първия миг Андрей едва не се развика от страх, докато не фокусира погледа си и не разбра, че огромната рошава и смрадлива муцуна не беше звяр от страшните му сънища, а обектът на обзелата го снощи недостойна жалост.

Към единайсет вечерта се прибираше, както обикновено, от Петровка, самият той уморен като куче, и спря да си купи хляб от денонощния магазин във вилната зона. Онова псе седеше пред магазина и стръвно се чешеше. Докато Андрей пиеше от честно заслужената след трудовия ден бутилка „Балтика“, той си побъбри с песа. С две думи, му обрисува живота си, аналогичен на кучешкия. Суровата си мъжка самота, общото им презрение към „мацките“ (не подбираше думите си пред кучето, което и без това знаеше как се наричат особите от женски пол), работата до скъсване и хапването по закусвални… Сподели и геройския си кулинарен подвиг от снощи – изпържи си десетина купени полуготови кюфтета, от които и днес можеше да си стопли в микровълновата…

И точно това се оказа фаталната му грешка. Песът не беше глупав: изслуша с разбиране и достойнство тирадата за мъжката съдба, но виж, кюфтетата… Кюфтетата го прекършиха: очите му заблестяха крайно жалостиво в летния здрач, опашката му затупа по напукания асфалт, и омекналият след „Балтиката“ Андрей сам го покани – реши да пожертва едно кюфте за несретника. Мъжете трябва да си помагат, нали така!

Да бе, да. Песът не споделяше плановете му, а просто се намъкна подире му в кухнята – тъмна стаичка зад верандата – и не откъсна от него погледа си на кръгъл сирак чак докато не изяде цели пет кюфтета. При това, представете си, дори не ги дъвчеше, като всяко възпитано куче, а просто ги гълташе цели с гърлен звук.

– Трябва да се дъвчат – поучаваше го Андрей, докато му подаваше поредното кюфте. – Иначе няма да усвоиш нищо от тях (така му говореше майка му, докато все още го наглеждаше как се храни).

Но не – ритъмът беше неизменен: жален поглед – подхвърлена ХРАНА – гърлен звук – отново жален поглед. Наложи се Андрей да изгълта почти цели останалите кюфтета, за да не отидат и те при хитрия дръглив шмекер, който свиреше на жалостивата струна.

– Ама и ти си един артист калпав – рече Андрей, докато пиеше чай: щом кучето схвана, че няма повече месо, а липтънът¹ явно беше извън компетенциите му, жалният блясък в очите му угасна и то легна пред стария, продънен диван. – Хич и не си го помисляй – няма да спиш при мен. – И Андрей понечи да издърпа кучето за врата. Но то му се изплъзваше, а когато се опита да избута нахалника с крак, моментално се появи познатият страдалчески поглед. Андрей се предаде, плю и с думите: „Да те вземат мътните, скапана Раневска“, затвори вратата към верандата и легна да спи.

А на сутринта „Раневска“ очевидно бе успял да си отвори вратата с лапа. Андрей изруга, излезе пред къщата и се изми на висящия там умивалник. По инерция свали окачената на пирона до него вафлена кърпа и тутакси я закачи обратно. Беше придобила такъв сиво-черен цвят, че не беше възможно да се ползва повече. Андрей строго си заръча да изпере в най-скоро време натрупаното бельо и седна на верандата, като включи чайника. Докато заври, той взе вчерашната чаена чаша, сипа в нея мляно кафе, сложи две бучки захар, наряза си хляб… и се натъкна на кучешкия поглед. „Доста бедно живеете!“, му казваше той.

– Ако не ти харесва, прав ти път, Раневска! – изджавка Андрей. Тази сутрин настроението му никакво го нямаше, а сега се сети и че снощи, заради приказките с пустия му пес, беше забравил да купи кашкавал за закуска.

Джиесемът му иззвъня. Андрей го изслуша и тихо изруга. Още от сутринта, както вече споменахме, настроението му беше под нулата. И можеше да се каже, че очертаващият се ден едва ли ще допринесе за оправянето му.

 

–––––––––––––––

¹ Липтън – английска марка чай. – Б.р.”

Из романа “Призракът на Небесния Йерусалим” на Даря Дезомбре, издателство Изток-Запад. Превод – Ася Григорова.

Още откъси от романа:

“Но внезапно усети как го лъхна отвъден студ…”

“Започвам да си мисля, че тук в Москва, където и да плюеш, все е Небесният Йерусалим!”

 

Мъртвец изплува от река Москва; друг е положен на древната стена на кулата „Кутафя“; трети, разфасован на четири – на пейка в Коломенское… Нещастниците са убити с брутални средновековни методи, а каква е вината им, знае само убиецът. Той оставя кървави знаци в центъра на руската столица, сякаш подрежда ужасяващ пъзел. По страшната следа върви двойка от „Петровка“: стажантка-връзкарка, абсолвентка в Московския държавен университет, пристрастена от дете към темата за серийните убийци, и опитен детектив, завършил милиционерска школа в провинцията. Маша Каравай е интелигентна и напориста, но без практически опит, а Андрей Яковлев е врял и кипял в полицейската работа, но му липсва острият ум и широките познания на Маша. Двамата не могат да се търпят, но в работата се допълват идеално. Само те могат да разшифроват съставения от убиеца ребус, чиито корени стигат до древната Москва, до забравените текстове на старообрядците и символиката на Светото писание.

Детективски роман, пълен с неочаквани поврати, който ни потапя в атмосферата на шумния мегаполис, където жесток убиец измъква на повърхността древните пороци на столицата. Запознайте се с Москва, каквато никога досега не сте я виждали – със страшните й тайни и мистична символика, зашифрована в хаотично преплетените старинни булеварди, улички и площади…

Даря Дезомбре е завършила Училището по изкуства към Ермитажа. Има магистърска степен по английска и испанска литература от Санктпетербургския университет, а също и по моден мениджмънт от Института по мода в Париж. Автор е на поредица от детективски романи за мистерии в историята и изкуството.