Явор Цанев: Ако писането не ви носи радост, то едва ли ще ви донесе нещо друго

Ако стилът на писане на Явор Цанев все още не е сред фаворитите ви, значи малко фантастика и хорър разкази сте чели. А ако не сте го срещали сред жанровата БГ литература, значи не сте чели почти нищо от родните четива. Защото онзи, който е попадал някога на нещо, писано от него, помни. И най-активно търси още. А Явор има много да предложи.

Явор Цанев пише като абсолютен майстор в жанра, но го подозирам, че успешно ще напише и роман, и разказ “без магия”, стига да се вдъхнови или да се загледа в нещо и да си зададе въпроса: “дали си няма своя тайна”. Повествованието му увлича – написано на изключително съвременен език, то върви чисто, леко, гладко, както в първо, така и в трето лице. Интригата е стегната, а напрежението му е налице. Вдъхновението е овладяно като от майстор разказвач – тук няма парадиране с уменията, няма излишъци от думи. Или е премерено в последствие, или така си му върви – от интервюто предстои да разберем на какво му се дължи стилът. А за началото на разказите му? Началото е просто ударно – и понеже това не е роман и няма нито място, нито време да лови внимание и да разгръща в разхищение сюжета, първите му изречения играят ролята на супер зареден магнит.

Явор Цанев е роден през 1971 г в Русе и е поет, издател и автор на разкази в жанровете фантастика и хорър. Многократно номиниран и награждаван, той е създател на издателство “Гаяна”, издател на периодичното списание “Дракус” и поредицата “Колекция Дракус”, а конкурсите, които провежда за разкази, вдъхновени от Стивън Кинг, Рей Бредбъри, Едгар Алън По и Х. Ф. Лъвкрафт завършват с изключително качествени сборници на отличените разкази. Явор е почетен председател на Клуба на авторите на хорър “Лазарус” и вече има 6 сборника с разкази и 4 стихосбирки, последната от които е с допълнени издания.

За първите опити с писането, за вдъхновението и съдържанието на хубавия разказ, за редактирането и клишетата, за разликата между искането да разкажеш нещо и ѝмането на история за казване, както и за оцеляването на жанровите издателства и автори, разменяме мисли с Явор в един спокоен диалог, който, вярвам, че освен приятен, ни се получи и много полезен. В компанията ни има още много място. Заповядайте!

 

Явор Цанев: Собствените ми критерии са простички. Да ми харесва написаното. Да отлежи и пак да ми хареса. Да ми се стори, че става за препрочитане.

Интервю на Валентина Мизийска

 

Как и кога се запали по писането?

Понякога и аз си задавам този въпрос. И нямам точен отговор. Предполагам, че от четенето и защото като деца под формата на игра си измисляхме и пишехме истории. Помня как в началното училище няколко души от нашия клас бяхме започнали фантастични романи, основно повлияни от “Междузвездни войни”. Май само моят не беше за империи и бунтовници, а за планета с динозаври, което също не беше особено оригинално. В междучасията си ги четяхме един на друг.

Може би важен момент бе, че имаше пишеща машина у дома. Е, при това положение, на изкушението можеш само да се отдадеш.

Написал си толкова много разкази до тук. Това са десетки истории и светове. Не ти ли се пише роман?

Пишат ми се и романи. Но за тях е необходимо повече време и малко по-друга нагласа. Докато един разказ може да бъде написан за часове, с по-дългите истории нещата не стоят по същия начин. Иначе първият ми детски роман ще се появи в края на годината и по моя преценка ще е приятно четиво не само за деца. Нарича се “Злостории” и е… страшничък. С нетърпение очаквам да видя илюстрациите към него и как ще го реализира издателство “Горната земя”.

В кой жанр обичаш най-много да пишеш?

Обичам да сменям жанровете и темите, за да ми е интересно. Като се замисля, до момента изглежда имам най-много фантастични разкази – в различните дялове на фантастиката, като там обикновено включват и хоръра. Имам обаче и немалко истории, които показват истинския живот, без грам магия. Той също може да изглежда почти нереално, благодарение на думите. Такива са може би половината разкази в сборника ми “Вино за мъртвите”. Подобни има и в “Слънчогледите”, и в “Целунат от Бога”. Харесвам също разкази с неочакван край. Освен това ми е интересно и приятно да смесвам жанровете, обичам подправки като магически реализъм или вмъкване на поезия в прозата.

Голяма част от нежанровите писатели се вдъхновяват от живота – дали ще пресъздадат напълно дадена житейска ситуация или ще се вдъхновят само от образ и ще доизмислят подходяща фабула, и ето – разказът е налице. Но как се вдъхновяват авторите на фантастика? Теб какви искри те палят да седнеш и да пишеш?

Понякога си записвам идеи, за които ще ми трябва определено настроение и те си го чакат.

Иначе наистина всичко може да вдъхновява. Случвало се е да ми се пише, да се огледам и да избера предмет, за който да бъде разказът – нещо, което да измисля в момента. Например: “Хм, нямам разказ за ключ…” – и се захващам. Друг път се заглеждам в няколко празни буркана и се запитвам дали си нямат своя тайна история.

За сборника “Вой” на Клуба на авторите на хорър “Лазарус” бях подготвил разказ, но когато видях корицата на Петър Станимиров, реших, че е задължително в книгата да присъства изобразената сцена и ето как се появи нова история.

Сигурен съм, че много автори се вдъхновяват от различни творби – било то музика, кино, литература и т.н. Всъщност добрите образци имат точно тази способност – да вдъхновяват. Важи не само за изкуството, а и за хората.

А измисляш ли предварително целия сюжет или сядаш с “искрата” и оставяш историята да се разгърне от само себе си? Коя яснота – относно идея, послание или финал – ти е по-важна при вдъхновението, за да си сигурен, че от дадена идея ще излезе хубава история?

Когато говорим за кратки разкази, историята няма много време да се разгърне, затова мисля, че въпросната искра е наистина важна. Ако идеята се появи заедно с настроението за писане – нещата се случват почти веднага, стига да отделиш нужното време. Често разказите идват именно с финала си и трябва да ги изграждаш подобно на вицовете – да поведеш отнякъде читателя, за да го заведеш до изречението в края. Друг път се появява чудесно първо изречение, за което ти се струва, че ще е тъжно да си няма разказ. И му дописваш един. Понякога, докато пишеш историята, съвсем странично послание решава да се вмъкне в нея. Бръмчи като муха, настоява и току виж успяло да се намести между редовете. Можеш да го прогониш само ако напишеш друг разказ – специално за него. А дали от дадена идея може да излезе хубава история е добре да усетиш още отначало – въпросът е по-скоро дали това е “твоя” история, дали си пасвате към момента.

Кое прави един жанров разказ хубав? Какво трябва да съдържа? Има ли “печеливша” структура например, или някакви задължителни и пожелателни елементи?

Което прави всеки друг разказ хубав – езикът, интересните герои, увличащият сюжет. Някои читатели обичат да бъдат изненадвани, други са доволни, ако предвидят края. Не можеш да спечелиш всички сърца наведнъж. Интересното заглавие и първите изречения помагат да се привлече вниманието към разказа, а финалът обикновено е “виновен” да бъде запомнен. По средата е добре читателят да бъде погълнат от историята или да се забавлява с нея, ако щете да забрави за момент реалността. Или пък обратното – да заработят асоциации със собственото му ежедневие и да почувства близки героите или ситуациите. Дори в най-фантастичните истории това, което ни докосва най-силно, обикновено е човешкото – във всичките му измерения.

Да не пропуснем да споменем и клишетата – как се бяга от тях? Ти лично имаш ли си собствени критерии, които следваш?

Относно клишетата – понякога авторите могат да се възползват от тях и от едно клише да се направи наистина добра история. А ако говорим за клишетата в самите текстове – оригиналните автори откриват свои метафори, свои изразни средства, които са подходящи за историята, героите, обстановката, и точно това е част от удоволствието да ги четеш.

Собствените ми критерии са простички: Да ми харесва написаното. Да отлежи и пак да ми хареса. Да ми се стори, че става за препрочитане.

Тъй като си активно пишещ и издаващ човек, ще те попитам следното: Понеже при разказите от жанр фантастика, фентъзи и хорър писателят “създава” нови светове, но, независимо от степента на “фантасмагорията”, има такива, на които читателят започва веднага да вярва, и други – които му звучат плоско и фалшиво до финала. Какво оказва такова влияние върху доверието на читателя?

Има един тип писане, което е някак “истинско” и вярвам, че читателите го усещат. Разликата е като между “имам история за разказване” и “искам да разкажа история”. Е, искаш, но имаш ли? Когато усещаш, че авторът е като у дома си, докато пише, му се доверяваш лесно, колкото и шантава история да ти разказва. Ако усещаш, че се е забавлявал – започваш да се забавляваш и ти. Но ако се е измъчил… доста вероятно е да измъчи и читателя.

Иначе е ясно, че дяволът е в детайлите. Подходящ детайл или малък щрих може да са много по-убедителни от купища описания на залези, които са в унисон с настроението на героя.

Имаш издателство. На колко години стана “Гаяна”? Погрешно ли е предположението ми, че е създадено и с мисия – да вдъхновява, открива, издава и подкрепя български автори на жанрова литература? А може би и за да задоволява в най-пълна степен търсенето на читателите? Какво би добавил?

“Гаяна” съществува от 1996-а година – фирмата е вписана с издателска дейност, но с такава започна да се занимава няколко години по-късно.

От 2012-а издаваме списание “Дракус”, с което опитахме да раздвижим малко и пишещите, и четящите родна жанрова литература. Направихме последователно конкурси за фантастичен, фентъзи, хорър и криминален разказ, а по-късно започнахме поредицата конкурси “Вдъхновени от…”. Така излязоха сборниците “Вдъхновени от Краля”, “451 градуса по Бредбъри”, “ПО крилете на гарвана” и “Зовът на Лъвкрафт”. Вярвам, че всеки, който ги е чел, вече е убеден, че в България има добри жанрови автори. Създадохме и поредицата “Колекция Дракус”, за която в момента подготвяме 25-ото заглавие.

Но българският пазар е малък, а жанровата литература като че ли разчита на доста нисък процент от продажбите на художествената литература в България въобще. Тиражите не могат да бъдат големи. Ти самият си автор. Как оцеляват автори и издателства с този жанр?

Предполагам, че оцеляват най-вече с любов и инат. Любов към това, което правят, и инат да продължават да го правят въпреки ситуацията. Всички автори си имат друга професия, дори при част от тях тя да е свързана с книгите – редактор, преводач и т.н. Не мисля, че тиражите на останалата художествена литература са много по-големи – това се отнася по-скоро за отделни заглавия, маркетирани като хитови.

Сигурно през по-голямата част от времето си ангажиран с издателски задачи по “Гаяна” и “Дракус”. Кога намираш време за писане на лични проекти?

Всеки е ангажиран с нещо и не ми се иска да използвам работата като оправдание – донякъде тя дори ме поддържа във форма, ако мога така да се изразя. Времето за писане се постига с лична организация, за която си признавам, че при мен не е на нужното ниво към момента.

Имаш ли си рутина на писане?

Може би е добре да си изградя рутина, но засега нямам. Струва ми се нужна за споменатите по-обемни текстове. Иначе от доста време пиша почти само на лаптоп, което веднага означава, че не е на определено място. Понякога оставям една и съща песен да звучи, за да ми поддържа необходимото за историята настроение – засега това сякаш работи.

По колко пъти редактираш? Бързо ли оставаш доволен от себе си или винаги намираш как да кажеш нещо по по-добър начин?

Задължително оставям текста да отлежи, защото тогава се отдалечаваш от него и виждаш много по-ясно пропуските си. Понякога се получава учудващо добре от първия път и има съвсем малко за изглаждане, друг път си е работа – като всяка работа. Наясно съм, че авторът обикновено е въодушевен при завършването на разказа и му трябва малко време за трезва преценка – когато историята вече съвсем е излязла от главата му и пред него е само текстът.

А хората, които те редактират, как подхождат към теб и написаното? Имаш ли усещането за безпристрастност или понякога се притесняваш, че ги респектираш с опита си на писател и издател?

Надявам се, че редакторите са пристрастни към текста, в смисъл че имат желание да стане по-добър. Също се надявам, че когато се запъна като магаре, те са наясно, че го правя със същата цел.

Какво четеш? Кои са авторите, изиграли роля във формирането ти като писател?

На въпроса “Какво четеш?” преди време отговарях: “Работя в библиотека – чета всичко”. Когато ми се дочете, си намирам четиво според настроението или моментния интерес. Не се ограничавам жанрово. Понякога започвам 2-3-5 книги и накрая прочитам тази, която в момента ми “тръгне”. Обичам да препрочитам отделни произведения. Понеже стана въпрос за фантастика и разкази – Бредбъри и Шекли, ако не са повлияли, то поне са ме накарали да заобичам кратките фантастични форми. Също обичам да чета поезия – в нея понякога идеите и образите са в такъв концентриран вид, че един стих може да запълни нужната дневна доза литература.

Имаш ли любими БГ писатели?

По-скоро имам любими произведения. Страхувам се, че ще пропусна някого, ако започна да изброявам имена, и после ще ме е яд. Има немалко талантливи български писатели и съм щастлив, че съм работил с някои от тях – те са включени в “Колекция Дракус”.

Извън жанровата литература последно ме впечатли Валери Стефанов с “Любовни истории от Вавилонската библиотека”.

По какво работиш в момента?

Каня се да събера разказите за следващия си сборник, да ги прегледам и побутна. Май е време и за нова стихосбирка. Предполагам, че и двете издания могат да се появят догодина. Започнал съм още един детски роман. Споменатите “Злостории” пък е редно да си имат продължение. Другите планове ще премълча, да не разсмиваме излишно боговете.

Твоят съвет към начинаещите български писатели, които четат bgstoryteller?

Ако писането не ви носи радост, то едва ли ще ви донесе нещо друго. Така че опитайте да извлечете колкото може повече удоволствие в самия процес на писане. Всичко останало ще е бонус към него.