“Бог да потърси алиби”
Из романа “Хванеш ли самовила” на Христо Буковски, издателство Изток-Запад.
“Опитах, Бога ми, с нещо пак да отвлека поне за малко своето внимание, но то неизменно зацепва в ужасния спомен от онова априлско утро на 2010-а, когато ми позвъниха от болницата, че открили Вила в несвяс.
Едва беше развиделяло. Още бях в парка с кучето. На бегом го завлякох вкъщи.
Когато отидох в „Токуда”, едва се добрах до стаята ѝ от лекари. Наоколо мъкнеха апаратура, разнасяха пособия. Още не беше се съвзела – дишаше трудно, с кислородна маска, лицето ѝ беше демонично изкривено и имаше гърчове…
Казаха ми, че всеки миг можели да я изгубят.
Те ли?! Не. Знаеха кой щеше да я изгуби…
Но ме изтикаха в коридора и ме държаха вън. Бог знае колко време. Мнозина минаваха насам-натам, но рядко някой ме заговаряше. Мисля, че главно ставаше дума за други близки – в случай, че искам да извикам още някого…
Нани беше с театъра си на турне във Варна. Щом чу пред какво ме държаха, започна да ми звъни час по час и трескаво питаше да отменят ли представленията. Каза ми, че и за двете били продадени всичките билети в най-голямата зала на Фестивалния конгресен център, но това нямало значение, ако…
Не исках да ги отменят. И лекарят, който обгрижваше жена ми, смяташе така. Ако той бил на мястото ми, казваше, щял да предпочете детето да играе, вместо да трепери тук. Вярваше, че дори майка ѝ – ако можеше – щяла да избере това.
Бяха трудни разговори. До часове може да свърши, казваха от екипа. Сърцето ѝ било изместено. Снимаха дробовете ѝ и умуваха какво ли имаше в тях.
Нани продължаваше да проверява ужасно често дали майка ѝ се подобряваше. По-скоро я лъжех – от екипа се съмняваха, че щеше да я завари жива, дори и веднага да тръгнеше за София. А аз я уверявах, че ще издържи.
Накрая един от лекарите каза, че ще сложи на жена ми назогастрална сонда с персистиращо мизерере.
И това я спаси – по маркуча, който вкараха през носа ѝ до стомаха, буйно потече гъст зелен сок и щом го изпразни, това позволи на белите ѝ дробове да се върнат на мястото си, та отпуснаха сърцето да пулсира нормално…
Когато тежко разплете мигли, не бях сигурен дали се пробуди или просто отвори очи за истината, че беше още тук. Май нямаше представа през какво бе преминала, защото машинално посегна към прозрачната пластмасова коруба на кислородната маска, която прихлупваше носа и устните ѝ. Така напипа маркуча в ноздрата си и той ужасно я огорчи.
Отначало нямах търпение да проговори. Време мина, докато безметежно отпуснатите ѝ гледци се раздвижиха и ме откриха да седя редом. Миг след това обаче клепките ѝ рухнаха. Лицето ѝ леко пови към възглавницата и щом опря маската о нея, замря.
Този ден беше като дъвка – ту ужасно пространно се разтягаше, ту нажвакан се смачкваше, а май нито усилното ѝ пробуждане, нито припадничавото ѝ заспиване имаха отношение към това. Сякаш тя самата едва-едва балансираше по острието, което отсичаше от нашия свят обречените като нея.
Следобед обаче наистина взе да се съвзема. Дори повдигаше кислородната си маска да ме попита точно какво се беше случило и слушаше много внимателно – очевидно да долови и каквото опитвах да скрия зад моите отговори.
Но помня и по-лошо от нейното изпитателно взиране в лицето ми – когато погледът ѝ загубваше опори и сякаш погасваше между нейните зауспоредени зеници.
Най-страшно ставаше обаче щом замреше – не знаех спеше ли или нямаше сили да повдигне клепачи, след като смазаните ѝ плоски гърди едва-едва помръдваха, сякаш в сетни издихания. Изглеждаше отвратителен начин да изчезне пред очите ми както бавно се свличаше от дебелите възглавници, докато само мехурът на нейната маска вече назярквах вместо лицето ѝ, а за нея подсказваха единствено маркучите, които от разни места проникваха под завивката…
Накрая лекарят и сестрите ме изгониха, защото започнаха преднощните процедури. И слава Богу – бях закъснял с часове за вечерното извеждане на Нари.
Сутринта Вила изглеждаше по-добре. И лекарите ми се сториха успокоени, когато ме изпратиха да вървя в редакцията – казаха, че те я поемали.
Знаех, че Нани ще ме изпревари следобед, та след работа не се налагаше да тичам към болницата.
– Мамо, ще мина през черквата – да запаля ли свещ и от тебе? – попита тя на излизане от стаята, когато стигнах вечерта до леглото на страдалката ни.
Не знам какво бяха говорили двете, но щом влязох, тя си тръгна.
– Не! – застигна я на вратата отговорът на Вила. Много категоричен. С обяснението: – Аз съм Му сърдита!
Не знаех кой кого пръв беше предал, но така жена ми започна пряко да надборва Бога.“
Из романа “Хванеш ли самовила” на Христо Буковски, издателство Изток-Запад.
Още откъси от романа:
“Внезапните проявления на любовта…”
“Имам един амулет с разпятие, но с Орфей на кръста. Реплика е на пръстен печат от около III век, намерен в нашите земи. Обичах го, а жена ми се боеше от него. Когато страшното я сполетя, май реши, че ми бе даден за оброк. Струваше ми се смешно – подари ми го издател. Бяха жестоките години на прехода към кошмара на разсипията, политическата наглост, бедността, а той единствен тогава ми плати добре за книга, която сам издаде.
Но тя се поболя. “Носи го, носи… – започна да ми натяква за амулета, – че току-виж се наложи и ти да слизаш в ада за мен!”
Писал съм за тайнствата на Орфей. От много години изследвам подходите към магичните преходи на посветените извън земния триизмерен свят. Добре се продават няколко мои книги за мистерии. Но първо дебнах дълго по границата между нашия свят и измерения, засмукали ненадживени изпитания в миналото ми. Те бяха свързани с жена ми, а тя в един безотраден ден от нейното убийствено лечение ме закле… по мой начин да я върна… после. Как ли очакваше да изживеем вече неосмисленото ни преди щастие в брачно повседневната си обич?!
Какво преживяхме ще научите от тази книга. Тя се чете като роман, защото повествователното чародейство беше задължително условие да се получи резултатът. Много неща ще видите, но дано обърнете внимание, че живеете щастливо, когато осъзнавате прелестта на мига, а не със спомена за него.
Останалото е изпитание за волята, находчивостта и издържливостта.”
Христо Буковски е писател, редактор, журналист, изследовател и историк. Повечето му публикации са по теми от българската история, християнския духовен живот на българите, Богомилското учение и неговото място в духовната култура на България, а богато илюстрираните му исторически очерци “България” и “София” са издадени в луксозни томове на английски, немски, френски, испански, италиански и руски език. Автор е на романите “Буенец за братовчеди”, “Да пукне вещерът, горкият”, “Чия игра играхте, Оббов”, “Версия кивот”, “Обсебени”, а “Хванеш ли самовила” е автобиографичният му роман.
