“Тук самата аз се превърнах в атракция на белокожото великолепие…”
Из романа “Деветте кръга” на Диана Петрова, издателство Софтпрес.
“Започнах с Червения плаж в Североизточен Китай. Беше към края на лятото и началото на септември, когато пристигнах в провинция Лиаонинг и щом захвърлих нещата си в малката къща, където отседнах, тръгнах към нашумялата забележителност. Красивата местност се намираше на около четирийсет километра югозападно от центъра на град Панджин. Мястото беше облагородено и снабдено с дървени пътеки, издигнати над море от червенина. Описанията в блоговете не бяха преувеличени. Наистина, докъдето поглед се простираше, всичко беше червено. Имах усещането, че стъпя ли на пътеката, сякаш стъпвам върху специална инсталация и се готвя да се разходя по повърхността на Марс. Ако не бяха множеството туристи, може би щях съвсем да се изгубя в цвета. Не беше обикновено червено, а наситено до болка, сякаш пращеше, запалено от необозримото безобразие на морето. Цветът пареше и ме увличаше да се самопогубя всред множеството му алени ръце – ръце, чието място не беше в морето, ръце, чието място не беше на тази планета. Помислих си, че се чувствам по същия начин и в себе си – запалена от събитията, необичайна, извънземна.
Трябваше да избера между няколко възможности – да се разходя по пътеката навътре в червеното море или да се повозя в лодка през проправените водни улеи сред червените тръстики. Реших първо да поснимам множеството птици, които тръстиките привличаха и които изпъкваха с красивите си разноцветни пера на фона на червенината. Когато се изморих, наех лодкар и най-сетне се отпуснах в малката дървена лодка. Навлязохме навътре по водните завои. Отделихме се от глъчта на туристите и вече можех да чувам тихото шумолене на червените цветя. Беше като еликсир за измъчената ми глава, беше като мехлем за сетивата. Притворих очи. Лава – това виждах, когато се вглеждах навътре в себе си, това виждах и когато поглеждах навън през ресниците си. Мислех, че необичайното червено море ще успее да ме откъсне за малко от предишния ми живот и да ме захвърли в съвсем друга реалност. Но не беше толкова лесно да избягам от мислите си.
Все още продължавах да сънувам кошмари и това допълнително ме изтощаваше. Споменът за скалата и начина, по който Самуил рискува живота ми без причина, не ми даваше мира. Макар да се опитвах да се убедя, че всичко е свършило, аз, в крайна сметка, още носех обеците и още сънувах кошмари.
Посетих и каменната гора Шилин в провинция Юнан. Трудно ми беше да си представя, че карстовите образувания пред очите ми са на повече от двеста и седемдесет милиона години. Вятърът и водата бяха изваяли гигантски каменни възвишения, които приличаха на шприцирани рози от престоял шоколад. Разходих се с лодка през лабиринтите, разбира се, с водач. Беше немислимо да го направя сама и още след първите няколко завоя имах усещането, че сме се изгубили. Снимах като полудяла каменните гори, пещерите, водопадите, езерцата. Слушах разваления английски на водача, който разказваше за Ашима, девойката, избягала в гората и превърната в камък, след като ѝ забранили да се омъжи за своя любим. Ашима – жената от камък. Ашима – това бях аз! Направих си няколко селфита, в които сянката ми падаше по такъв начин, че самата аз приличах на камък. Исках да преглеждам отново и отново тези снимки, за да ми напомнят за момента, в който бях на едно от най-красивите места в света в един от най-нещастните мигове на живота си. Този контраст може би щеше да ми помогне да почувствам болката до самия ѝ край, да прегоря и да изляза нова – със зараснала рана.
През цялото време не спирах да наслагвам всичко, което виждах, върху събитията от живота си, извличах, анализирах, реконструирах, изчислявах вероятности. Бях се превърнала в малък математик със самоизмислена геометрия на отминалите житейски събития.
Имаше и хубави, светли дни, дни, в които дори съумявах да се разсмея. Случваше се най-вече с надписите на английски език – табелата Fuck Vegetables на щанда със сушени зеленчуци, например или разтворимата супа за такива като мен – Soup for Sluts. Китай беше територия, в която английският бе като китайския за българите.
Реших да посетя Шанхай – не заради забележителностите, а заради храната. Беше безумно пикантна и аз нарочно си поръчвах най-лютите ястия. Исках да ми люти, за да изгоря спомените, преди те да изгорят мен. Снимах непрекъснато и за известно време блогът ми се превърна в кулинарна обиколка. Някъде там посещаемостта му нарасна неимоверно. Така и не успях да преценя каква бе причината да се харесат повече снимките на ястията, отколкото тези на Червеното море или на Каменната гора. Може и да бях достигнала онази повратна точка на отчаянието, която привлича, защото хората надушват в думите на писателите нещо тъмно и долно, нещо унищожително за психиката, от което няма връщане назад.
Тук самата аз се превърнах в атракция на белокожото великолепие. Много китайци ме молеха да се снимат с мен – бях като експонат, пуснат на разходка по алеите на зоологическа градина. Оказа се, че бялата ми кожа наистина ми придава аристократичен вид, вид на ходеща находка, вид на принцеса. При тази мисъл се усмихвах с ирония. Нали исках да съм принцеса. Е, сега бях, и то нещастна!
Движех се в супербързите китайски влакове, прекосявах хиляди километри за по-малко от ден и си представях, че това е земя, където няма любов. А ако някъде видех целуващи се двойки, фантазирах, че любовта им е пожълтена и смалена като тях самите, така че да е управляема, така че да боли по-малко. Където и да идех, нямаше лице, което да ми харесва, или тяло, което да сметна за секси. Това ме успокояваше. Можех да се превърна в асекусално същество, което не се вълнува истински от половете, не се вълнува истински от нищо.
Понякога дори си измислях предизвикателства и когато ги описвах в блога, аудиторията ми се увеличаваше трикратно. Веднъж написах статия за размера на членовете на китайците – тема, която обсъждах с някои по-разкрепостени китайки. Друг път направих проучване дали дамите от тази страна са склонни да приемат в леглото си европейка. Помня как ме оглеждаха подозрително, а аз стопявах подозренията им с искрения си смях. Трети път опитах да проникна в къща, където се предлагаха услуги на елитни проститутки, но въпреки парите и молбите ми не ме допуснаха. В крайна сметка успях да интервюирам едно от момичетата, на което платих за разкритията, но така и не получих подробности за личния му живот. Снимах различни китайци и се опитвах да опиша нещо привлекателно в тях – безуспешно. Изтривах статиите и публикувах в блога само снимките.
Фактът, че не харесвах нищо и никого, ме накара да осъзная, че съм взела всичко, което Китай може да ми даде. Бях извън собствения си свят, но пак копнеех по неслученото.
Стегнах куфара си и заминах за един истински мегаполис – място, което не просто трябваше да ме изнесе от мислите ми, а да ги преформатира в дълбочина.”
Из романа “Деветте кръга” на Диана Петрова, издателство Софтпрес.
Още откъси от романа:
“Бях между два звяра с отделни територии и обща кръв…”
“Обикновено хората, затворени в багажник, умираха…”
“Срещу мен стоеше мъжът скала, мъжът, който единствен можеше да ми е равен, под чиято сянка единствено можех да се сниша… Загубих миналото. Остана само частица от миг. Не бях никоя и започвах отначало.”
След няколко години във Франция Габриела е на прага на нов живот в София, когато неочакваната среща със Самуил преобръща света й. Привличането е мигновено, отвъд здравия разум и законите на логиката. Когато са заедно, границите на реалността се размиват в приказна фантазия, която скоро се превръща в кошмар. Милионите от IT бизнеса на Самуил привличат врагове и завистници, които насочват стрелите си към Габриела. Но по-отровни са тайните от миналото, определяли живота им до днес. За да продължат напред, и двамата ще се изправят пред собствените си демони. И ще се изкачат по спиралата на деветте кръга, които ще преплетат съдбите им завинаги.
От небостъргачите на София до върховете на Пирин, от бреговете на Марсилия до тесните канали на Венеция, новият роман на Диана Петрова събира противоположни светове и чертае страстния път към пълното сливане с другия.
„Диана Петрова безспорно е един от най-провокативните и смели гласове в съвременната българска литература.“ Габриела Кожухарова, главен редактор на „Аз чета“
Романът е предназначен за аудитория 18+.
Диана Петрова е родена през 1978 г. в гр. Свищов. Пише есета и стихове от ученическите си години и завършва магистратура „Литература – творческо писане“ в СУ „Св. Климент Охридски“. Занимава се с приказкотерапия от 2010 година и приказките й се четат в детски центрове за работа с деца, организации за психологическа подкрепа и само за забавление. Автор е на бестселърите „Мъдри приказки за деца и родители“, „Приказки за цялото семейство“ и на първата книга с български приказки за осиновени деца „Двойната планета“, като също така пише приказки за подарък на любими хора (www.podarimiprikazka.com) – отново първата по рода си услуга в България. Издала е 4 романа – дебютния „Ана“ (2013), с който печели първото място за жена автор в поредицата „Гравитация“ на издателство „Изток-Запад“, „Синестезия“ (2014), който попада в челната десетка на анонимния конкурс за нов БГ роман на издателство „Сиела“ същата година, „Лилит“ (2016), а “Деветте кръга” (2018) е четвъртият й роман.
