„Любов, камъчета, пропилян живот…“

Из сборника „Разкази с неочакван край“ на Емил Йотовски, издателство Изток-Запад.

Стара дървена кутия

Рудолф бързаше. Упорито газеше снега до къщата на Херман. Беше валяло преди два дни и сега под краката му хрупаше ледената кора. Стъпваше внимателно, но колкото и да внимаваше, краката му потъваха до средата на прасците.

Рудолф беше с плитки обувки. Ледените късове влизаха в обувките му и мокреха чорапите му. Не предполагаше, че неговият приятел Херман няма да е почистил снега пред къщата си. Как така? Подреденият, педантичен Херман да остави сняг пред дома си? Това беше необичайно.

Рудолф изпсува и се почувства глупаво. Беше отвикнал да псува. По-скоро, цял живот се беше старал да не го прави и ето че сега се бе изпуснал. След петдесет и пет години въздържание! Почувства се неудобно.

Но сега това нямаше значение. Рудолф се притесняваше, че никъде няма следи. Никой не беше влизал, нито излизал от къщата, откакто снегът бе навалял. Е, коминът пушеше, но това можеше да означава много неща и не беше причина да се бави.

Докосна звънеца и без да чака, натисна дръжката на входната врата.

Така бе свикнал да прави. Все пак това бе къщата на най-добрия му приятел. Познаваха се от двайсет и седем години. Работеха заедно, почиваха заедно, живееха заедно и винаги е било така. Когато затваряше вратата, Рудолф погледна назад. Видя в снега собствените си стъпки и се успокои. Сега не изглеждаше толкова пусто. Следите го доказваха.

Намери Херман в хола. Старецът седеше пред камината и пиеше бира. Рудолф веднага забеляза. Това наистина не беше редно. Рудолф жизнерадостно заговори:

– Херм? Да не си болен?

Херман отпи голяма глътка направо от бутилката. Почука шишето с пръст и без да го поглежда, промърмори:

– Ще изпиеш ли една? Знаеш откъде да си вземеш.

– Да не си болен? Навън снегът вече замръзва, а и колата ти е паркирана по средата… – Рудолф не очакваше такова посрещане. В подредения Херманов дом винаги всичко беше на място. И тогава забеляза.

– Ей, ти не си се бръснал!

– Знаеш ли? Омръзна ми да се бръсна. Пък и няма значение!

– Как да няма значение? – Рудолф не знаеше какво да каже. Явно приятелят му беше болен или се разболяваше от нещо. Можеше да има и температура, а на тези години това не беше добре. Нищо. Сега щеше да викне линейка и след няколко дни старият Херм щеше да си е пак същия. За да не го притеснява, Рудолф продължи да се държи все едно всичко си е на ред.

– Улицата е…

– Трябваше да стане по друг начин! И за всичко съм си виновен аз! Това е цената на страхливостта. Платих я. Не! Цял живот я плащам.

Рудолф онемя. Херман гледаше пламъка и все едно говореше на себе си.

– Обичах жена си. Тя беше добра жена. Грижеше се за мене, но никога не се засмя на нито една моя история. Иначе ме обичаше. И аз я обичах.

– Разбира се, че я обичаше. Всички знаем, че я обичаше.

Рудолф не разбираше. Никога не му се беше случвало да обяснява нещата на Херман. Те двамата си приличаха. Мислеха по един и същи начин. Дори с времето бяха свикнали да се разбират без думи. Рудолф преглътна и се почувства длъжен да продължи.

– Улицата, казвам ти, е тясна и… колата е по средата.

Херман все едно не го чу.

– Рудолф, аз смешен човек ли съм?

– Какво говориш? – Рудолф направи голяма пауза. Всъщност той никога не се беше замислял дали Херман е смешен човек. Херман си беше просто Херман. Неговият приятел. Колега. Човекът, с когото ходеха на риба, на лов.

Рудолф се ядоса. Защо не ме пита дали е горд човек? Щях да му отговоря, че е горд. Веднага щях да му отговоря. Херман беше скромен и горд. Дори веднъж, много отдавна, Херман имаше аквариум със сини рибки. Когато жената на Херман ги сварѝ с бързовара, без да иска, беше смешно, но това не правеше Херман смешен човек. Да имаш сини рибки не те прави смешен. Нали?

– Как така? Ти си Херман! Не си смешен човек! – продължи Рудолф.

Херман го изгледа студено. Рудолф се притесни.

– Херм! Не говори така. Притесняваш ме! Примерно, смешен човек е онзи по телевизията от токшоуто, което заедно гледахме. Как се казваше? Е, няма значение! Ти се сещаш!

Херман стоеше на стола пред вяло разпалената си камина и мълчеше. Беше бос, брадясал и с накриво закопчано копче на халата. И въобще, личеше, че той не беше човекът, който ще си спомни за смешния човек от телевизията.

Херман се усмихна насила. Потупа дървената кутия, която стоеше на коленете му. Рудолф чак сега я забеляза. Най-обикновена дървена кутия с пиринчена закопчалка. Приличаше на кутия за обувки, но от дърво.

– Виж какво си имам.

Рудолф кимна. Не знаеше какво да каже.

 – Хубава е! – отвърна той накрая.

– Искаш ли да ти покажа какво има вътре? Или не. По-добре ти я отвори и погледни. Така ще ти е по-интересно.

Рудолф не обичаше да му е интересно. Искаше да знае всичко и то веднага. Искаше да знае защо старият му приятел се държи странно. Защо не се бръсне и защо колата му не е в гаража. Искаше да знае и какво има в тази кутия. Ей така! Не му беше интересно, но искаше да знае. Само че го беше страх. Знаеше, че кутията няма да го ухапе, но не искаше да я пипа.

Като че ли Херман разбра. Откопча пиринчената закопчалка и я отвори. И кутията като че ли беше празна.

– Седни! Дръпни си стол и седни до мен. Искам да ти разкажа нещо!

Рудолф се подчини. Докато се наместваше на стола, видя, че в кутията има една снимка. Много стара. Пожълтяла и с намачкани ръбове. Имаше и камъче. Сиво и гладко.

Херман все снимката и му я подаде. Рудолф не искаше да я вземе, но все пак се озова в ръцете му. И странно. На снимката беше неговият приятел Херман, но с трийсет години по-млад. Беше прегърнал младо момиче през раменете. И двамата се смееха, но Херман бе малко по-сериозен.

– Смееше се – прекъсна мислите му Херман. – Ходеше боса. Много се смяхме двамата. И знаеш ли – спахме на пясъка.

– На палатка?

– Не бе! На пясъка.

– На пясъка не е ли студено?

– Това беше най-топлият пясък. Топлехме се, защото се прегръщахме. Всъщност може и да е било студено. Това, виж, не си спомням.

Рудолф гледаше снимката и не разбираше. Херман продължи:

– Помня босите й крака. Не искаше да носи обувки. Дори й предложих моите, а тя ги хвърли в морето. Казваше ми, че съм глупав.

– Кое е това момиче? – попита Рудолф.

– Не знам. Когато я питах как се казва, тя все се смееше. Казваше, че няма значение, защото аз съм чужденец.

– Херман, какво значи това? Някаква тайна любов?

– Преди много години и аз бях млад. Дори не си спомням защо бях в България. Май беше нещо по работа. За една седмица. Това беше моята една седмица под звездите. Запознах се с нея една вечер на морския бряг. Не си спомням защо бях излязъл, но тя се появи от тъмното, седна до мен и ме целуна. Ей така, без нищо. И това беше най-хубавата целувка в живота ми.

Рудолф непохватно остави снимката в кутията. В стаята беше тихо. Никой не смееше да наруши тишината. Ставаше все по-тъжно.

– Херман. Да отидем на лов?

Херман кимна.

– Може. Може и на лов! Всъщност вече няма значение. Животът ми мина като тъжна коледна песен. Получавах си подаръка редовно, но никога не му се зарадвах. Добре поработих. Имам къща. С жена ми живяхме… добре. Споделяхме уютния си дом… Накичен със сухи цветя.

– Нищо! Сега ще отидем на лов и ще ти мине!

– Не искам да ми минава. Това беше само една седмица. Най-хубавото лято, най-хубавото момиче.

Херман бръкна в кутията и му подаде сивото камъче.

– Какво е това? – попита Рудолф.

– Камъче!

– Виждам, че е камъче, но какво значи?

– Тя ми каза, че един ден ще се сетя за нея. За пясъка, морето, звездите… За най-хубавата седмица от моя живот. И ако реша, че искам да изживея живота си по друг начин, само трябва да го пожелая и да стисна камъчето в ръка.

– Това камъче ли? – попита учудено Рудолф.

– Да! Представяш ли си?

– Знаеш ли? Всичко това ми звучи малко странно. Любов, камъчета, пропилян живот…

– На моите години човек започва да вярва в странни неща.

– На нашите години! – поправи го Рудолф и стисна в шепа камъчето. Затвори очи и изчезна.

Херман се разтрепери. Повика приятеля си по име. Стана и обиколи стаята. От Рудолф нямаше и помен. Изведнъж погледът му попадна на старата снимка. Същата, пожълтяла от времето снимка, на която неговият приятел Рудолф, с трийсет години по-млад и широко усмихнат, прегръщаше с една ръка през кръста неговото момиче, а с другата махаше за поздрав…

– Гадно копеле! – изкрещя Херман. – Това беше за мен! Това трябваше да бъде моят живот! Моят!“

 

Из сборника „Разкази с неочакван край“ на Емил Йотовски, издателство Изток-Запад.

Още откъси от сборника:

“Няма да ти кажа числата от тотото. Ще ги надраскам с пирон. На бара ти!”

Има няколко вида разкази с неочакван край. Такива, които само така се наричат, но са предсказуеми и банални. Други, които искат да впечатлят с оригиналност, но никой не ги разбира (поне на автора му остава утехата, че това е сигурен белег за гениалност). И трети, които те оставят без дъх. Те обръщат перспективата надолу с главата и те карат да погледнеш на себе си и света под друг ъгъл. Именно това са историите, които се помнят.

В живота на човек има моменти, когато вдъхновението го връхлита просто така – рязко и безпричинно. Някаква невидима сила го кара да се чувства значим, щастлив и всеможещ. За съжаление, повечето хора приемат с доверие тази невидима сила и започват да творят. Някои започват да рисуват, други да пишат стихове. А трети пък се самозабравят дотам, че си въобразяват, че всичко, което правят, е правилно, уместно и дори симпатично.

Разказите на Емил Йотовски са страховити и забавни, смешни и тъжни, абсурдни и логични… Едно обаче е сигурно: те никога не са скучни. Ще се срещнете с ангели и с демони. Ще се потопите в други измерения и ще се пренесете в паралелни реалности. Ще се натъкнете на хора, които изглеждат като чудовища и чудовища, които изглеждат като хора. Ще се сблъскате със смъртта и ще преживеете последствията от личния избор. Но най-вече: ще надзърнете в бездната на собствената си душа.

Готови ли сте? Приключението започва…

Емил Йотовски е български сценарист, писател и журналист. Отскоро се занимава и с драматургия. Учил е медицина и психиатрия, но не практикува. Автор е на няколко книги, сред които „Жестоко“, „Нарочни приказки“ (в две части), „4 комедии“. В тях той залага на кратката форма и комуникативността.

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Create a website or blog at WordPress.com

Up ↑

%d блогъра харесват това: