„Искам да кажа, че не бях като сред равни…“

Из „Целунат от Бога“

1

„Сигурно ще ми се присмеете, но ще повторя – не знам дали има Бог, обаче има хора, които са целунати от него. Да, точно така. Ето, виждате ли? Този белег ми е от неговата целувка. Смейте се, смейте се… и белите ми коси са от него, говоря ви за белега обаче…

Чуйте и преценете сами.

Никога не съм бил вярващ, въпреки че съм влизал в църква, разбира се. Не съм и кръщаван. Не нося кръстчета и богородички, изображението на Исус не ме умилява ни най-малко. Все ми е тая. С другите религии е същото – не ме интересуват. За мен това са отживелици. Някога е имало нужда от тях, вършели са работа (както и поразии!), но днес не виждам смисъл в дълбоката религиозност. Залитанията в тази посока са опасни. Такива хора избягвам, за да не ме поучават и да влизам в безсмислени спорове. Не дай боже да попаднеш на фанатик! Ето, заради предното изречение ще отсъди веднага: „Не споменавай напразно името божие!“

Иначе се считам за добър човек, доколкото светът позволява да си такъв.

Когато се забърках с онези богаташи, нямах представа докъде ще ме доведе това. Просто си вършех работата. А тя беше графичен дизайн. Правех проекти за лого, фирмени шрифтове и всякакви най-стандартни табели, надписи за витрини… въобще – каквото поиска клиентът. Да, обичах да влагам по нещо от собствения си вкус, но да ви кажа, когато клиентът е решил, че нещо трябва да е червено, до него златно и преливащо към синьо-зелено – не се спори – няма смисъл. Правиш го, както иска той. Казано по друг начин: „Не споменавай напразно цветовата съвместимост!“ Нали ме разбирате? Като с онези, фанатиците – няма смисъл да с разправяш.

Първият богаташ се появи случайно, или поне така си мисля. Не се правеше, а му личеше, че разполага с пари. Поиска най-обикновена визитка. Разгледа мострите на картони, избра си, обясни как си представя, че ще изглежда и допълни:

– Вие сте специалистът, знам, че може да се бутне съвсем леко и да стане въздействащо, нищо че говорим за една малка визитка.

Ще си призная, много обичам така. Когато подходят като към специалист, клиентите получават такъв, а когато започнат да се държат като с обикновен изпълнител, който трябва да слуша и изпълнява – получават… ясно ви е какво. А този имаше и вкус. Не мога да знам колко време е мислел над визитката си, но определено имаше добра представа за вплитане на изкуство и финес в бизнес ежедневието.

Нахвърлих няколко варианта, харесваха ми всичките, но сам се увлякох и пожелах да направя визитката уникална. Не беше за парите, въпреки че той спомена за нещо отгоре. Прииска ми се да вложа от себе си. Ние, графичните дизайнери, сме малко артисти, нали разбирате…

Няма да ви занимавам с подробности, само ще кажа, че когато видя проектчето, човекът ме погледна, протегна ръка и стисна моята. Мъжко, добро стискане. Което казваше всичко.

На другия ден визитките му бяха отпечатани, а той ми поръча дизайн за продуктов каталог на фирмата му. От това по-добър знак, че е доволен, не можеше да има.

След месец вече бяха дошли няколко клиенти, очевидно също с добри финансови възможности, на които първият ме бе препоръчал.

Винаги съм казвал, че доволният клиент е най-добрата реклама. Скоро не можех да вдигна глава от работа, но вече за „правилните“ хора – нещата се обмисляха отдалеч, имаше достатъчно време за креативност и се чувствах част от екипа им, запазвайки собствената свобода да нямам шеф на главата. Изглежда, на тях това също им харесваше. Смятаха, че работят с истински талантлив дизайнер и това ме стимулираше да съм такъв. Стараех се и влагах всичко от себе си. Зарязах дребните поръчки тип глупави табелки за обедно меню и надписи за витрини с „невероятни промоции“. Забавлявах се истински, хрумваха ми нестандартни идеи, приемах предизвикателствата и освен че бях добре платен, това ми носеше удовлетворение. Усещах как се развивам и ставам все по-добър. Беше страхотно. Но не, още не се чувствах целунат от Бога.

 

2

Залата бе пълна с добре облечени мъже и жени. От богато изрисувания с преплитащи се библейски мотиви таван висеше внушителен полилей с безброй капковидни стъклени висулки, масивни сребърни свещници стърчаха по масите, които бяха отрупани с какво ли не, паркетът по пода лъщеше до нереалност, чашите искряха празнично, а музикалният квартет озвучаваше пространството с пасажи от класически произведения.

Гледах с интерес хората около мен – всички те бяха бизнесмени, придружени от съпругите или официалните си любовници. Част от тях бяха мои клиенти или партньори… или нещо средно – така си и останахме на едно особено междуличностно отношение. Аз работех за тях, но не бях техен служител. Доверяваха се за най-важното – имиджа на фирмите и марките им. Аз се стараех и то немалко. С времето бях израснал, съзнанието ми се бе отворило, бях станал наистина много добър. Показваха го резултатите.

Присъствах на подобен банкет за трети път. Бях поканен специално, тук случайни хора нямаше. Приемаха ме за техен човек и това, че бях тук, бе признанието им. Естествено, вече имах неголям офис и служители, но основната, креативна част извършвах аз самият. Искам да кажа, че не бях като сред равни – моят „бизнес“ бе незначителен пред мащабите, с които те работеха, но аз и не се чувствах бизнесмен. Чувствах се артист. И това, че бяха дали свобода на артиста в мен, че го бяха признали и поканили като специален гост, бе наистина вдъхновяващо.

Не че беше някакво тайно общество, но се бяха събрали хора, които възприемаха света по различен начин. Само се бях докоснал до тях, още не можех да формулирам добре това усещане и наблюдавах с интерес маниерите им – понякога малко превзети, но очевидно възприети в тяхното общуване. Въпреки очевидната им близост, всеки бе обграден с невидима преграда, която държи на разстояние и всява респект. Не се забелязваха бодигардове или каквато и да е охрана, но неприкосновеността им изпълваше залата.

Точно затова, когато влезе чужденецът, настъпи лек смут….“

 

Из разказа „Целунат от Бога“ от сборника „Целунат от Бога“ на Явор Цанев, издателство Изток-Запад.

 

Сборникът „Целунат от Бога“ предлага селекция от истории, които ще ви разходят из времето и пространството, за да изпитате удоволствие, страх, вълнение или да ви накарат да погледнете на хората и света под особен ъгъл. Ще прочетете разказ, вдъхновен от Стивън Кинг, Едгар По, Лъвкрафт и дори продължение на „Дървото на Вси Светии“ на Бредбъри. Ще попаднете на вампирски уестърн, на особено старо гробище, на тринадесет черни котки… Ще разберете тайната на най-четения писател и на наемателя на съмнителна квартира. Кои са пейнкилърите, какво прави песента на горещините, с какво се изхранват вампирите от предградието… и какъв белег остава след целувката на Бог.

 

Явор Цанев (р. 1971) е едно от ярките имена в жанровата ни литература, а разказите му често излизат от рамките на жанра и отвеждат читателя до неочакван край или идея. Многократно награждаван, номиниран за най-добър автор и гранд мастър, той e издател на списание „Дракус“, организатор на множество конкурси за фантастика и почетен председател на клуба на авторите на хорър „Lazarus“.

Advertisements

One thought on “„Искам да кажа, че не бях като сред равни…“

Add yours

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

w

Connecting to %s

Create a website or blog at WordPress.com

Up ↑

%d bloggers like this: