“Кражбата от съученик е много сериозно нещо…”
Из романа “Камен и пиратите от 5 Г” на Елена Павлова, издателство Софтпрес.
“На козирката над входа на училището се бяха наредили цяло ято гълъби и наблюдаваха една котка. Котката на свой ред наблюдаваше охранителя, Стойчо Кюфтето, който пък закусваше джоб с кюфте.
– Късно идвате днеска, господин Иванов – преглътна си хапката той.
– Бях на зъболекар – обясни учителят. – Пък и чак от един часа имам консултации с Осми А.
Охранителят отчупи залче от питката на джоба и го хвърли на котката, но тя не благоволи да помръдне от мястото си. Маца, както бе известна в училището, имаше богат избор блюда, които й се сервираха постоянно и през целия ден. Хлябът за нея не влизаше в списъка с храни.
След малко няколко от гълъбите на козирката се осмелиха да изпърхат от местата си и като военновъздушна батарея се спуснаха върху залчето. Маца ги изгледа с умерен интерес, бавничко се завъртя на място, приведе гърди към земята… и един от гълъбите отлетя с хапка в клюна.
– Джаф! – възмути се чантата на г-н Иванов.
Маца подскочи и обидено се скри зад ъгъла.
Стойчо Кюфтето отхапа от сандвича си и промърмори с пълна уста:
– Да не ви задържам, нали. Лека работа значи!
Учителят още се подсмихваше, когато се качи на третия етаж. Вратата на медицинския кабинет се отвори и сестра Митева изпрати отвътре малка пациентка с лейкопласт на ръчичката.
– Добър… – понечи да поздрави сестрата и в този момент удари звънецът. Ятото гълъби излетя от козирката, юрна се право срещу прозореца, и зави чак в последния момент.
– Птици проклети! – сестра Митева се престори, че си плюе в пазвата. – Нарочно го правят!
Г-н Иванов размисли дали да сподели с нея прочетеното наскоро за интелигентността на гълъбите. Съвсем възможно беше сестрата да е права. Откъм стълбите обаче връхлетя Дидо с ниско сведена глава, а след него тичаше Камен и раницата на гърба му подскачаше като каубой на родео.
– Господине! Господине! – викаше Камен.
Дидо търчеше на сляпо и за малко да се препъне, но сестрата го хвана навреме.
– Ча… ча… ча… – хълцаше момчето.
– Какво е станало? – стисна го за раменете сестра Митева. – Някой се е порязал на счупена чаша в столовата ли?
– Ча… ча…
– Спънал се е на чакъла на двора и се е ударил лошо ли?
– Откраднаха на Дидо часовника! – извика Камен.
– Ча-съ… – закима Дидо трескаво и се помъчи да се освободи от хватката на сестрата. – Та-татко каза много да го пъ-пъ-пъ-пазя!
Още при споменаването на кражбата, чантата на г-н Иванов започна да шава и да се вълнува.
– Мисля – заяви доста припряно учителят, – че е най-добре всички ние да влезем в кабинета и да пием чай! – той вдигна пръст срещу сестра Митева. – Билков. Успокоителен! Той е много хигиеничен.
Тримата с момчетата смогнаха да се приберат в потопения в синя светлина кабинет тъкмо навреме: дъъъългата бяла муцунка вече беше успяла да размърда ципа и стремително се подаде от чантата, последвана от наперените ушета и любопитните очета. Г-н Иванов остави чантата на земята и Пират изскочи отвътре, втурна се към кутията си с играчки и донесе на Дидо синьото плюшено слонче. Момчето не посегна да го вземе и Пират настоятелно го тикна между пръстите му.
– Нъ-нъ-не го искам! Мъ-мъ-махни се! – изхлипа Дидо, свлече се на най-близкия до вратата стол и захлупи глава на масата.
Териерчето скокна на съседния стол, остави слончето и близна приятеля си по ухото.
Г-н Иванов изключи индиговосинята кана.
– Не знаех… какво да направя – Камен тръгна след него и седна на синия плот на първата маса от редичката до прозореца. – Той си го свали за часа по физическо и открихме, че го няма в джоба на раницата чак когато Стойчето попита къде е…
– Щом е налице кражба, трябва да кажеш на директорката и да извикаме полиция – въздъхна г-н Иванов.
– Но… – Камен задъвка долната си устна.
– Тъ-тъ-татко ще ме убие! – изхлипа Дидо. Пират го буташе с муцунка под лакътя и накрая успя да пропъхне глава до брадичката му и да се сгуши в него.
– Кражбата от съученик е много сериозно нещо. Вие трябва да сте приятели, да си имате доверие… – учителят поклати глава. – Нали ще пиеш чай? С истински домашен мед.
Дидо подсмръкна и кимна.
– Може би знаем кой е взел часовника… – Камен се загледа в кецовете си. – Тогава вече е наистина лошо.
Г-н Иванов му подаде чаша горещ чай и отнесе другата при Дидо. На Пират даде бисквитка и се загледа замислено в раницата на момчето.
– В предния джоб ли е бил? Защото целият шев е скъсан…
– Да е пъ-пъ-паднал ли? – Дидо си обърса лицето с опъкото на ръката и задърпа джоба. – Въ-въ-верно ли? Съ-съ-страхотно! – и се ухили само за миг. – Те… те… ъъъ, така де, тъ-тъ-татко пак ще ме убие де.
– Пират не може ли да го издири? – скочи от масата Камен. – Нали е ловно куче? Териер?
– Джаф! – предположи Пират. На носа си имаше троха от бисквитката. Протегна дъъъъълъг розов език и я облиза.
– А дали нямаш случайно снимка на часовника? – преведе от кучешки г-н Иванов. – Да го пуснем за издирване?
Дидо припряно извади телефона си и захвана да разлиства галерията.
– Ето! Тук съм го съ-съ-снимал и съм го пъ-пъ-пъ-постнал и имам дъ-дъ… двайсет и осем лайка! – той понечи да покаже снимката на учителя, но в този миг телефонът иззвънтя. – Къ-къ-кой пък ще ми пъ-пише в мъ-месинджъра?
– Джаф! – възкликна Пират.
– Много е странна тази работа с умните телефони, нали? – ухили се Камен на учителя. – До оня ден хората си пишеха писма и за да си видиш снимките, трябваше да чакаш с дни да ги проявят… то до оня ден имаше конски впрягове, а сега без кола не си човек…
– Чъ-чъ-чъ… – възбудено размаха телефона си Дидо. – Съ-съ-съ-спасен е!
Каменчо, г-н Иванов и изправения на задни лапички Пират скупчиха глави около екранчето.
Simeon Moni Asenov: Da si si gubil 4asovnika? V mene e.
“Да, да, да” – натрака трескаво Дидо. – “Къде го намери?”
Simeon Moni Asenov: Pod 4ina be6e. Idvam pri Lalvoa, tam si nali?
– Лалвоа̀? – вдигна вежди г-н Иванов. – Това някъде във Франция ли е?
Дидо се засмя.
– След часовете двамата с Мони са на логопед при г-жа Лалова – обясни Камен.
– Всичко е добре, когато завършва добре… – заключи г-н Иванов. – И излиза, че в класа ви май няма крадец, което е още по-добре, защото да нямаш доверие на приятелите си е страшна работа… – Той поклати глава.
– Ама там е работата… – Камен пак подъвка устната си. – Крадец има. Ама случаят не е като за полиция.
– Нъ-нъ-не баш – закима Дидо. – А и пъ-пъ-пъ-предателите…
– Никой не ги обича, ясно – въздъхна съчувствено г-н Иванов.”
Из романа “Камен и пиратите от 5 Г” на Елена Павлова, издателство Софтпрес.
Още откъси от романа:
Добре дошли в 5Г клас! Запознайте се с новия ученик Камен – любопитно и умно дете, което сякаш знае повече, отколкото показва. Неговата поява поставя началото на поредица от приключения, в които съучениците му ще научат много уроци за живота и приятелството. Неуморен спътник на момчетата и момичетата от класа е и рошавият Пират – симпатичен джак ръсел териер.
Романът пренася очарованието на класическите детски истории в дигиталната епоха и ще се хареса както на петокласници, така и на техните родители.
За да придобиете представа коя е Елена Павлова, ще ви кажем (без преувеличение, а само с мааалко закръгляне тук-там), че тя е един от малцината творци у нас, които могат да се похвалят със следните постижения: 10 книги, 30 книги-игри, 20 литературни награди, 50 преведени книги.
Ако през 90-те сте играли книги-игри, със сигурност познавате творчеството й и сте прекарали часове в световете, създадени от Върджил Дриймънд и Кристофър Макдоуел. Ако пък не сте – книгата за чудния Камен и забавните петокласници от новото му училище е чудесната първа стъпка към нейната необятна творческа вселена.
