“Обикновено хората, затворени в багажник, умираха…”
Из романа “Деветте кръга” на Диана Петрова, издателство Софтпрес.
“Неусетно съм заспала дълбоко. Събуди ме леко боцване в ръката, обърнах се, все още усмихната, все едно не бяха направили опит да ме залеят с киселина съвсем скоро. Мярнах сянка от лице. После всичко се превърна в гъста, миризлива, хлъзгава тъмнина. Миришеше. Миришеше на животински изпражнения, а после резливата воня се смеси с уханието на шипкови храсти. Чувах шумоленето на листа и тихите методични усилия на автомобил, който преодоляваше неравен път. Едва тогава леко отворих очи. Беше тъмно и виждах единствено тънка линийка, през която се процеждаше светлина.
Отне ми време, преди да разбера къде се намирам. Странното беше, че още не се страхувах, сякаш знаех, че всичко е наред. Размърдах ръце и установих, че са извити към гърба. Бяха вързани. Едва тогава ужасът ме погълна като лавина – бавно, сигурно, безнадеждно.
Изведнъж всичко се разтресе и аз леко се повдигнах от удара. Бях в багажник! Бях в багажник! Светкавична мисъл за изхода от всичко това премина през главата ми и аз се опитах да не мисля за очевидното. Не слагаха хора в багажник, за да ги заведат на бал. Обикновено хората, затворени в багажник, умираха. Опитах се да изтрия тази мисъл и да я заменя с друга. Беше ли възможно това да е някаква нелепа изненада? После сълзите ми бликнаха и аз започнах да плача без глас от страх да не би да ме чуят незнайните похитители и да ми сторят нещо лошо по-рано, отколкото бяха предвидили.
Нямах телефон, нямах нищо у себе си. Все още бях с нощницата от болницата и вече усещах хладния въздух, който навлизаше през процепите. Нямах представа колко време е минало – десет минути или час, но изведнъж колата спря и пулсът ми се ускори. Багажникът се отвори и ме заля слънчева светлина.
Слънцето напичаше, но въздухът беше хладен. Примижах и се опитах да различа чертите на лицето, което се беше надвесило над мен. Първо видях ръцете му – ръце на здравеняк, стори ми се нисък и набит, а главата му беше удължена като правоъгълник. Веднага до него се появиха руси къдрици. Усетих аромата на парфюм, който ми напомняше нещо. В миг през цялото ми тяло премина хладно предчувствие. Познах я. Беше Севда, облечена в синьо яке и със златна огърлица на врата.
– Извадете я – нареди тя и посочи с дългия си червен маникюр към мен.
– Моля те, недей! Ще се махна завинаги от него. Точно това имах намерение да направя. Даже вече си бях поръчала фалшив паспорт, с който да замина – започнах да нареждам с треперещ глас.
– Закъсня, Габриела. Сега и заедно да поискаме, той няма да се отдели от теб.
– Но защо! – проплаках. – Защо?! Мога да направя нещо наистина ужасно, мога да спя с друг мъж пред него, мога да убия майка му, каквото кажеш, това ще направя – молех се позорно за живота си.
Смехът на Севда дрънна като шепа камъни, хвърлени по гол склон.
– С майка му имаме договор. Ще получа Самуил срещу трийсет процента от полагащата ми се част от неговото богатство, в случай че се омъжа за него. Така някой ден с моя помощ тя ще притежава по-голямата част от компанията му и ще може да се изправи срещу сина си. – Сега Севда изкриви грозно лицето си. Фон дьо тенът ѝ очерта порите и ги уголеми. Лицето ѝ сякаш се покри с хиляди замаскирани отвори към вътрешността ѝ. – Докато дъртата кранта обаче мисли да му отмъщава за смъртта на Момчил, аз възнамерявам да спечеля още повече от борбата между майка и син. Виж, за това „софийската аристократка“ дори не подозира. Мисли си, че като съм от Карнобат, паса трева. Смята, видиш ли, че нямам очи за големите кинти.
– Какво? – гледах я аз от калта, в която ме бяха стоварили, а зъбите ми тракаха – дали от страх или от студа, който бързо се просмукваше в полуголото ми тяло. Значи Соня се беше оказала права, че Евдокия и Севда се познават. Защо не повярвах на приятелката си! Защо?! Но сега не можех да мисля за кроежите на Севда. Бях потресена от майчиното предателство, бях съсипана от факта, че жената, която трябваше да е най-близо до Самуил, не просто говореше, а правеше всичко, за да го съсипе. Евдокия беше чудовище. Устата ми сама се разтвори и аз продължих да пелтеча несвързано: – Не мога… не искам да повярвам. Защо ѝ е да унищожава сина си?
– Ти наистина си много глупаво момиче. Още от самото начало не показваше особени признаци на интелигентност. Не разбираш ли, ако не съм аз с моите трийсет процента, ще е някоя, която ще иска петдесет или още по-зле – някоя принципна кокошка като теб, която ще поиска дори повече!
– Не ме вълнуват парите му – хълцах и плюех слюнка по земята.
Цялата се тресях, а умът ми прехвърляше трескаво възможните пътища, по които да се измъкна. Измъкване обаче нямаше. От колата изскочи още един мъж, който приличаше на маймуна. Хванаха ме от двете страни за ръцете и тръгнахме. Бях боса и в краката ми се забиваха камъчета. Опитах се да викам за помощ, но скоро спрях, защото осъзнах, че наблизо няма и следа от човешко присъствие. Мислех за майка ми, за баща ми, за Самуил, мислех за Соня и Андре – различни картини препускаха пред очите ми. В един момент си наложих да се успокоя. Не исках да умирам като страхливка.
Исках да запомня всичко и да го взема със себе си, ако мога – уханието на въздуха, листата, облаците, човешкото в мен, чувствата, настръхналите ми косъмчета, студа и топлината, които нямаше вече да чувствам. И живота, задължително живота! Но каквото и да правех, имаше нещо по-силно от мен, което предпочиташе шанса за живота, извоюван с недостойни молби, вместо мълчаливото посрещане на смъртта с достойнство.
– Не искам да умирам – плачех и едва произнасях думите през пристъпи на хълцане.
Сякаш нещо беше заседнало на гърлото ми.
– Няма да умираш… – изсмя се Севда, а после добави с отмъстителна жестокост: – … бързо.
– Нямаш ли капчица милост? – крещях извън себе си, докато мъжете овързваха кръста ми с въжета. – Ще те прокълна, ще те прокълна да ме последваш – не бях на себе си и изричах злобни думи, без да знам какво говоря.
Развързаха ръцете ми и ме повлякоха към дълбока дупка в скалите. Погледнах надолу – под мен зееше черна пропаст. Вдигнах глава към Севда. Бях обляна в сълзи, но не свалях очи от нея. Дращех по камъните, борех се да развържа кръста си.
– Спрете – нареди тя накрая. Краката ми вече висяха в дупката – разранени и вкочанени от студ.
Севда отвори чантата си и извади някакви хапчета. Дойде до мен, разтвори треперещия ми юмрук и ги пъхна в ръката ми.
– Дръж! Да не кажеш, че съм жестока! Ако ги глътнеш всичките, ще умреш бързо. Правя го в името на това, че и двете сме от провинцията.
Гледах я и стисках юмруци. Бях обезумяла от гняв. Замахнах с другата си ръка и се вкопчих в нея. Започнах да дращя по лицето ѝ. Тя се разпищя като гумена играчка, а мъжете бързо ме отскубнаха от нея. Набутаха ме в цепнатината и започнаха да ме спускат с въжето. Огледах се – вътре беше тъмно и влажно, отвсякъде стърчаха остри скали. Приближавах се към един камък. Още малко и щях да стъпя върху него. Изведнъж срязаха въжето и аз се строполих долу, без да изпускам хапчетата.
– Проклета да си, Севда, проклета да си завинаги! – изкрещях за последно.”
Из романа “Деветте кръга” на Диана Петрова, издателство Софтпрес.
Още откъси от романа:
“Бях между два звяра с отделни територии и обща кръв…”
“Тук самата аз се превърнах в атракция на белокожото великолепие…”
“Срещу мен стоеше мъжът скала, мъжът, който единствен можеше да ми е равен, под чиято сянка единствено можех да се сниша… Загубих миналото. Остана само частица от миг. Не бях никоя и започвах отначало.”
След няколко години във Франция Габриела е на прага на нов живот в София, когато неочакваната среща със Самуил преобръща света й. Привличането е мигновено, отвъд здравия разум и законите на логиката. Когато са заедно, границите на реалността се размиват в приказна фантазия, която скоро се превръща в кошмар. Милионите от IT бизнеса на Самуил привличат врагове и завистници, които насочват стрелите си към Габриела. Но по-отровни са тайните от миналото, определяли живота им до днес. За да продължат напред, и двамата ще се изправят пред собствените си демони. И ще се изкачат по спиралата на деветте кръга, които ще преплетат съдбите им завинаги.
От небостъргачите на София до върховете на Пирин, от бреговете на Марсилия до тесните канали на Венеция, новият роман на Диана Петрова събира противоположни светове и чертае страстния път към пълното сливане с другия.
„Диана Петрова безспорно е един от най-провокативните и смели гласове в съвременната българска литература.“ Габриела Кожухарова, главен редактор на „Аз чета“
Романът е предназначен за аудитория 18+.
Диана Петрова е родена през 1978 г. в гр. Свищов. Пише есета и стихове от ученическите си години и завършва магистратура „Литература – творческо писане“ в СУ „Св. Климент Охридски“. Занимава се с приказкотерапия от 2010 година и приказките й се четат в детски центрове за работа с деца, организации за психологическа подкрепа и само за забавление. Автор е на бестселърите „Мъдри приказки за деца и родители“, „Приказки за цялото семейство“ и на първата книга с български приказки за осиновени деца „Двойната планета“, като също така пише приказки за подарък на любими хора (www.podarimiprikazka.com) – отново първата по рода си услуга в България. Издала е 4 романа – дебютния „Ана“ (2013), с който печели първото място за жена автор в поредицата „Гравитация“ на издателство „Изток-Запад“, „Синестезия“ (2014), който попада в челната десетка на анонимния конкурс за нов БГ роман на издателство „Сиела“ същата година, „Лилит“ (2016), а “Деветте кръга” (2018) е четвъртият й роман.
