„Като прострелян. Донякъде.“

В лунатизма на будната си сънност първо разбрах, че гледах, но нищо не виждах. По-противното беше, че последва и бясното думкане в ушите. Напънах торс да го извърна след главата си, защото вратът ми вече беше усукан към мрака зад мене. Тежко глъхнеше, когато моето сърце пропуснеше удар, а сетне ми върнеше два и дори три, та се задушавах. Но търпях – трудно беше не това да се понесе, а да се превъзмогва безчет пъти, защото не стана навик, а издевателство.

Но пак се справих, извърнах се. През пренапомпаната тъмнина проби рехав бял знак 3:33 – от дисплея на радиото. После плъзнаха отсенки и набъбнаха обеми, докато тяхното ръбесто присъствие натрапи… нейното отсъствие.

Какво ме извади от съня, щом е толкова тихо… наоколо? Дали не проспах пухенолекото ѝ прокрадване в нощта…

Когато потъваш в мълчанието, тишината набъбва от рой недоловими гласове. Но те бързо гаснат в мъгляви въртопни дълбини – като удавници, на които си сетната надежда. Опитваш да ги прихванеш, а те се смиват в глухотата на бученето, което гасне след тях.

Няколко седмици се надявах, че сигурно не упорствам достатъчно. А после стана още по-зле – отвратих се от слабостта си.

Сега разчитам на милост. Примирам и чакам. Не съм наясно кога ще я зърна, но заменям това нетърпение за по-светъл час. Много време бях склонен на отстъпки – да я видя поне в блед контур как пристъпва да грабне дреха или потайно да остави листче сред моите и лекият лъх от нейното движение да възбуди в душата ми усещането за шепот…

Знаех, че това можеше да ме доведе до лудост, но какво би ме извело от отчаянието, че тя е изчезнала навсякъде?!

Наминах до банята да наплискам очите си – сутрин все по-трудно разлепвам клепачи. Когато пред зениците ми се проясни, останах смаян от вида си в огледалото – върху пижамата бях навлякъл любимия си резедав пуловер, а дупките от молците сякаш бяха станали още повече и по-големи. Изглеждах като белобрад безбродник, прострелян от насекоми.

Направо щеше да побеснее, ако ме видеше в този вид. Отдавна дебнеше да изхвърли този съсипан пуловер, но аз се чувствам уютно в чистата му вълна. Винаги предпочитам дрехи и неща, които съм обживил със себе си. Но тя държеше да се изхвърлят вехториите, та лъжех, че го пазя да завивам през зимата акумулатора в колата. Това я възпираше – идеята да се загръща батерията в автомобила беше на нейния баща, а за Вила той беше вездесъщият по шофьорските дела. Харесваше ѝ да се уча от него, защото така скъсвах с моя непрокопсал род

Гледах това опако видение насреща си и не схващах защо го правя. Всичко, което виждах, не исках да бъде мое, а… не можех да отстъпя. Нямаше начин да изляза от тази смразяваща призма, опакована във фаянс като скотобойна, защото в мене се бе завинтил погледа на окаяника от огледалото, който беше отблъснал всички от себе си.

Нататък не помня нищо повече. Но когато се озовах вън, вече знаех, че тя искаше да изрека онова, което… не смеех да произнеса.“

 

 

Из романа „Хванеш ли самовила“ на Христо Буковски, издателство Изток-Запад.

Още цитати от романа:

“От трапеза на трапеза”

 

„Имам един амулет с разпятие, но с Орфей на кръста. Реплика е на пръстен печат от около III век, намерен в нашите земи. Обичах го, а жена ми се боеше от него. Когато страшното я сполетя, май реши, че ми бе даден за оброк. Струваше ми се смешно – подари ми го издател. Бяха жестоките години на прехода към кошмара на разсипията, политическата наглост, бедността, а той единствен тогава ми плати добре за книга, която сам издаде.

Но тя се поболя. „Носи го, носи… – започна да ми натяква за амулета, – че току-виж се наложи и ти да слизаш в ада за мен!“

Писал съм за тайнствата на Орфей. От много години изследвам подходите към магичните преходи на посветените извън земния триизмерен свят. Добре се продават няколко мои книги за мистерии. Но първо дебнах дълго по границата между нашия свят и измерения, засмукали ненадживени изпитания в миналото ми. Те бяха свързани с жена ми, а тя в един безотраден ден от нейното убийствено лечение ме закле… по мой начин да я върна… после. Как ли очакваше да изживеем вече неосмисленото ни преди щастие в брачно повседневната си обич?!

Какво преживяхме ще научите от тази книга. Тя се чете като роман, защото повествователното чародейство беше задължително условие да се получи резултатът. Много неща ще видите, но дано обърнете внимание, че живеете щастливо, когато осъзнавате прелестта на мига, а не със спомена за него.

Останалото е изпитание за волята, находчивостта и издържливостта.“

 

Христо Буковски е писател, редактор, журналист, изследовател и историк. Повечето му публикации са по теми от българската история, християнския духовен живот на българите, Богомилското учение и неговото място в духовната култура на България, а богато илюстрираните му исторически очерци „България“ и „София“ са издадени в луксозни томове на английски, немски, френски, испански, италиански и руски език. Автор е на романите „Буенец за братовчеди“, „Да пукне вещерът, горкият“, „Чия игра играхте, Оббов“, „Версия кивот“, „Обсебени“, а „Хванеш ли самовила“ е автобиографичният му роман.

Advertisements

One thought on “„Като прострелян. Донякъде.“

Add yours

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

w

Connecting to %s

Create a website or blog at WordPress.com

Up ↑

%d bloggers like this: