„Няма да ти кажа числата от тотото. Ще ги надраскам с пирон. На бара ти!“

Луда работа

Лу стоеше зад бара и се чудеше как може да направи така, че купчината чаши пред него да се измие от само себе си. Не беше редно човек с неговите бармански умения да пилее силите си в миене. Нали затова съществуваше научно-техническият прогрес! – разсъждаваше Лу.

Въпреки странния час един клиент дотича и се настани на бара. Огледа се и подвикна:

– Черпи една бира и ще ти кажа числата от тотото!

Лу се подразни. Не стига, че трябваше да мие чаши, ами сега някакъв досадник искаше да го черпи. Какъв ти досадник, направо луд. Погледът му беше един такъв – безумен. Усмивката му – и тя луда. Дори и косата му беше някак лудо рошава.

 – Давай бирата, братле, и утре, след тегленето на тиража, си милионер! – продължи лудият посетител. – Тумба-лумба. Два милиона за една бира? Как ти се струва? Добре е, нали?

Лу не отговори. Прецени, че ако стигне дотам, няма да е проблем да се справи физически с лудия.

– Хайде бе! – почти се развика клиентът. – Давай бирата и да си ходя! Бързо, че едни копелета идват за мен.

Лу се усмихна накриво.

– Пари имаш ли?

– Не – невинно си призна досадникът. – Що са ми пари?

– Няма бира тогава! Тук не черпим!

– Мръсник! – очите му светнаха гневно. – Сега ще трябва да ти кажа числата от тотото гратис.

– Ако ще поръчваш, трябва да си платиш! Това е бар, не е бюро за социални помощи.

– Тогава няма пък да ти кажа числата от тотото! – закани се досадника.

Лу се обърна, погледна купчината с мръсни чаши и въздъхна.

– Ей! Скръндзо! – продължи лудият. – Няма да ти кажа числата от тотото. Ще ги надраскам с пирон. На бара ти! Да ги имаш за спомен. Да видиш, че съм добър човек. А ти си глупак. Дай сега една бира!

– Да не си посмял да драскаш по бара – скара му се Лу. – Лакиран е тази година.

– Добре, добре! Няма! – съгласи се лудият. Повъртя се малко на стола и с престорено учтив глас попита: – Има ли бира?

Лу се престори, че не чува, хвана една мръсна чаша, въздъхна, пусна чешмата и взе гъбата. Клиентът се повъртя на стола и започна да говори на себе си.

– Ааа… и още нещо каза онзи. Не трябва да се къпеш. Чуваш ли ме? Да не стоиш под душа повече от една минута. Точно шейсет секунди. Защото на шейсет и първата – прас… и край. Нещо със сърцето…

– Какво? Абе ти плашиш ли ме сега? – Попита с почти безразличие барманът.

– Не бе, човек. Аз съм от добрите. Предупреждавам те! Ако от утре стоиш повече от една минута под душа – край с теб. Запомни ли? – продължаваше досадникът. – И при дъжд също. Дъжд не трябва да те вали.!

– И защо това?

– Защото оня така ми каза! Каза ми: „Върви в бара и кажи на бармана, че не трябва да го вали дъжд. И да те черпи една бира, затова че си му спасил живота.“ Така ми каза!

– И кой е това?

– Оня от телевизора бе. Аз го питам: „Как да си платя бирата?“ А оня ми вика: „Чакай малко!“ и ми обясни… На теб не ти ли казва какво да правиш?

– Не. На мен от телевизора никой не ми говори.

– А на мен ми говори. И ми каза: „Пич, отиваш при оня на бара и му казваш, че ако от сега нататък стои повече от една минута под душа – край. И дъжд ако го навали – пак край! А да… освен това трябва всяка вечер преди лягане да кукурига. Ако не кукурига, няма да се събуди. Така му кажи!“ И после ми каза: „Измислих за бирата какво да направиш.“ Каза ми: „Пич, не мога да ти дам пари, но ще ти кажа числата от тотото и ако искаш, ги размени за една бира. А ако искаш, и за две бири ги смени.“ Така ми каза, а после се прибра в телевизора и изчезна. Но преди това ми каза числата. Ето така! Готово!

– Как готово? – сепна се Лу.

– Надрасках ги! Виж дали ги разчиташ?

Лу погледна зад бара и видя поредица грозно надраскани числа върху тъмния фурнир. Причерня му пред очите и се развика.

В този момент влезе кварталният полицай с две яки момчета. Здравеняците сграбчиха лудия клиент и го помъкнаха към вратата. Кварталният извади някакъв тефтер и попита отегчено:

– Оплакване ще направите ли?

Лу поклати глава.

Полицаят прибра тефтера видимо облекчен, че не му се налага да приема оплакване.

– Бягат от психиатрията и ни създават проблеми. Все едно нямаме друга работа, ами трябва да ловим и лудите.

От улицата се чуваха крясъците на лудия:

– Бармане… Числата! Да не забравиш да кукуригаш! И да внимаваш с къпането! И дъждааа… И следващия път да черпиш… Задник стиснат! Дължиш ми бира!

Разбира се, Лу беше сериозен човек, не пусна фиш с надрасканите числа. След няколко дни реши от скука все пак да провери тиража.

И тук започна кошмарът.

Надрасканите числа бяха същите като печелившите. Провери ги десет пъти поред и все си бяха същите печеливши числа!

 

За всеки случай Лу започна да кукурига преди лягане. Кукуригаше тихичко, така че да не го чуят съседите. С къпането беше по-трудно. Каквото и да правеше, за четирийсет секунди винаги оставаше неизплакнат сапун.

 

Месец по-късно Лу се готвеше да затваря бара. Заведението бе празно и тихо. Завъртя табелата на „Затворено“ и погледна навън, за да се убеди, че няма да вали. Всъщност това с дъжда излезе най-неприятно, защото, когато валеше, му се налагаше да спи в склада.

Докато се връщаше към бара, където го чакаха чаши за миене, чу познат глас зад гърба си.

– Ей, скръндзо! Помниш ли ме? Дай една бира и ще ти кажа кога ще умреш!

Лу замръзна.

– Знаеш ли, няма! Ако ми дадеш бира, няма да ти кажа кога ще умреш! Така става ли?“

 

Из сборника „Разкази с неочакван край“ на Емил Йотовски, издателство Изток-Запад.

Още откъси от сборника:

“Любов, камъчета, пропилян живот…”

 

Има няколко вида разкази с неочакван край. Такива, които само така се наричат, но са предсказуеми и банални. Други, които искат да впечатлят с оригиналност, но никой не ги разбира (поне на автора му остава утехата, че това е сигурен белег за гениалност). И трети, които те оставят без дъх. Те обръщат перспективата надолу с главата и те карат да погледнеш на себе си и света под друг ъгъл. Именно това са историите, които се помнят.

В живота на човек има моменти, когато вдъхновението го връхлита просто така – рязко и безпричинно. Някаква невидима сила го кара да се чувства значим, щастлив и всеможещ. За съжаление, повечето хора приемат с доверие тази невидима сила и започват да творят. Някои започват да рисуват, други да пишат стихове. А трети пък се самозабравят дотам, че си въобразяват, че всичко, което правят, е правилно, уместно и дори симпатично.

Разказите на Емил Йотовски са страховити и забавни, смешни и тъжни, абсурдни и логични… Едно обаче е сигурно: те никога не са скучни. Ще се срещнете с ангели и с демони. Ще се потопите в други измерения и ще се пренесете в паралелни реалности. Ще се натъкнете на хора, които изглеждат като чудовища и чудовища, които изглеждат като хора. Ще се сблъскате със смъртта и ще преживеете последствията от личния избор. Но най-вече: ще надзърнете в бездната на собствената си душа.

Готови ли сте? Приключението започва…

 

Емил Йотовски е български сценарист, писател и журналист. Отскоро се занимава и с драматургия. Учил е медицина и психиатрия, но не практикува. Автор е на няколко книги, сред които „Жестоко“, „Нарочни приказки“ (в две части), „4 комедии“. В тях той залага на кратката форма и комуникативността.

Advertisements

One thought on “„Няма да ти кажа числата от тотото. Ще ги надраскам с пирон. На бара ти!“

Add yours

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s

Create a website or blog at WordPress.com

Up ↑

%d bloggers like this: