“Щеше да е друго, само да я бях видял на прозореца…”

Из сборника с разкази “Не беше тук и си отиде” на Георги Томов, издателство Изток-Запад.

“Фуджи

Директорката я знаех още от малка. Спомням си, когато майка й – Кюстендилката, дойде снаха в комшиите. Беше страхотна красавица. Цялото градче лудна.

Некой ще изгори, ма да видим кой! – мърмореше баба и хвърляше любопитни погледи към двора на онези. Трябва да съм бил на шест години и помня, че тя направо ме омагьоса. Току-що се беше родила сестра ми, та мама нямаше време за мен, а Кюстендилката ме обичаше и нали си нямаше дружки, все ме викаше у тях.  Четеше ми приказки, черпеше ме със сладко от бели череши и ме водеше на центъра за сладолед. Задължително се омацвах – правех го нарочно – Кюстендилката плюнчеше пръст и ми триеше муцката. После ме целуваше по бузите.

След време забременя и все по-рядко я виждах – караше тежка бременност и не й беше до мен. След като роди, съвсем ме забрави. Роди момиче. В началото се чувствах пренебрегнат и се посръдвах, но с времето ми мина. Бях го преживял вече, година преди това.

Когато поотрасна, щерката на комшиите почна да ми досажда – влачеше се у нас уж да си играе със сестра ми, но все гледаше да е около мен. Не й обръщах внимание. Забелязах я чак когато се върнах от казармата. Беше на четиринайсет, красавица като майка си. Аз заминах да уча в София, а тя отиде в езиковата. Живееше при баба си в Кюстендил, виждахме се по празниците за по час-два, шегувах се с нея, питах я за гаджета, а щерката на Кюстендилката все викаше: Нямам, нали съм влюбена в теб. Аз се смеех тъпо, а е трябвало само да я целуна. Толкова пъти съм го сънувал това, толкова го желаех, че всеки път се заканвах да го направя и… така и не посмях. Само глупави шеги, всеки път:

– Имаш ли гадже?

– Нямам, само теб обичам.

– Е, и аз те обичам, ама си малка.

Не се шегувала, се разбра по-късно… То и майка ми не я искаше, била добро момиче, но голяма красавица – не ми трябвало такава. Кюстендилката била свястна и въпреки това комшията се пропил заради нея – от ревност.

 

А това, че ме обича, разбрах на моята сватба. Жена ми е от София, но аз не давах и дума да се издума да живеем там. Изкарахме у тях последната година в института, дипломирахме се и вече ни беше време за сватба. Баба ми все подпитваше и ръчкаше: Ех, дано доживея, чадо…

Още е жива бабушкерата, почти на деветдесет е. Та в деня на сватбата чух майка ми и Кюстендилката да си шепнат:

– Къде е твойта?

– Не иска да дойде, седи у нас и плаче, побърка се това момиче от плач. Ще се поболее.

– Сестро, не ми се сърди, да ти е жива и здрава, ама не е за моя. Виждаш я – красавица като теб, а моят е смотаничък. Колко пъти си мислех, че ще се престраши, но не и не. Самочувствие няма, това си е. Не й трябва на нея такъв, трябва й по-наперен някой.

– Само Господ знае кой на кого трябва!

Прималя ми, като чух този разговор. Тамън тръгвахме за булката, щяхме да я вземем от вуйчови. Музика, кумове, рода, приятели… Трябваше да вървим надолу по улицата, покрай комшиите… За двадесет крачки до тяхната порта станах вир-вода. Спрях отпред, гледам – пердето на нейната стая помръдна. Наблюдавала ме е, а сега се крие. Току-що се е отдръпнала от прозореца, стори ми се, че виждам силуета й… Колко съм стоял така, не знам – в суматохата някой ме задърпа, отминахме и… край. Няма връщане. После все си мислех, че ако я бях видял там – на прозореца… всичко можеше да е различно.

Тя тогава нямаше двайсет и учеше първа година педагогика. Ожени се след няколко седмици. Избяга от тях и пристана на някакъв горски – селско момче, без образование. Прехвърли се да учи задочно – онзи идиот беше по-ревнив и от баща й, че дори посягал. Известно време се влачел с нея по изпити, после му писнало и тя май така и не завърши. Но си учителстваше – кой ли в нашия малък градец ще я пита има ли тапия, няма ли. После стана директор на училището и се пусна слух, че имала любовник в инспектората, че и в министерството. Но аз не вярвам. Сигурно си е завършило момичето. Горският не я пускаше сама и до майка си да иде, а аз всякак избягвах училището, та сме се засичали рядко. Тя се правеше, че не ме вижда. Беше все така хубава, носеше се хем модерно, хем с вкус, а откакто от “дъщерята на Кюстендилката” стана Директорката, всички й имаха уважението. Изглеждаше доста строга и повечето от мъжете в града направо й се плашеха, да не говорим за онези, които имаха деца в училището.

Преди месец Директорката дойде в кабинета ми на официална среща, то нали и аз съм директор, беше си записала час при секретарката. Развълнувах се, но тя бе сдържана и делова – да сме помогнели за ремонт на покрива на училището. От някаква фирма уж дали дума, но се отметнали. Обещах, че ще взема проблема присърце и ще видим с какво можем да помогнем…

Когато си тръгваше, исках да й кажа нещо мило, нещо, с което да й напомня за онова прекрасно, но недоизказано, което съществуваше помежду ни. Но от притеснение току изтърсих:

– В деня на мойта сватба си се съдрала от рев, вярно ли е?

– Вярно е, да.

– И беше на прозореца, когато излязох, но се скри?

– Бях, да, и се скрих – отговаряше без никакви емоции.

– А знаеш ли, че ако те бях видял тогава, щях да зарежа всичко?

Директорката не трепна, не каза нищо, дори не даде вид да е чула думите ми. Почувствах се ужасно глупаво – защо ли ми трябваше…

Миналата седмица, петък – тъкмо черпех колегите за рождения си ден, в кабинета влиза секретарката и казва:

– Търсят ви от училището – Директорката, казах, че сте в заседание. Попита за покрива – обясних, че засега не можем да поемем никакви ангажименти, но тя ме помоли за мобилния ви и нямаше как да откажа. Да звънне след час, така се разбрахме.

Директорката звънна след 10 минути:

– Ако искаш специален подарък, ела веднага. Спри зад училището.

Прошепнах само:

– Добре, тръгвам!

Излетях от кабинета. Пътьом наговорих глупости на секретарката и шофьора – той все при нея кисне, – взех му ключа от колата почти насила и изхвърчах като хрътка след заек. Карах като луд и трескаво обмислях къде да си получа подаръка. Дали не грешах, дали правилно съм разбрал обещанието в гласа й?

Качи се в колата съвсем спокойно, облегна се на седалката и прошепна:

– Благодаря ти, че дойде. Карай нанякъде. И не се притеснявай, нищо извънредно не се е случило.

Подкарах бавно, улицата – цялата в дупки, не мога да дам газ, а по тротоара вървят две жени, струват ми се познати, трябва да мина покрай тях, няма как да не ни видят. Не ми пука, сега вече не ми пука, не съм на 26, на 50 съм и разполагам с живота си.  Не ми пука, че целият град ме познава, че съм женен от 24 години, че имам внуче на няколко месеца. Не ми пука, че толкова години все се питах какво щеше да стане ако? Ако, ако, ако. Чукаше като кълвач в мозъка ми това проклето ако. Пресегнах се и взех ръката й в своята. Беше мека и нежна. Пуснах я, за да сменя скоростите, а когато хванах лоста, тя я постави върху моята. Леко влажната й длан ме възбуди, усетих как панталонът ми отеснява. Карах към вилата, в едно село наблизо е, няма 20 километра, за 15 минути сме там. Времето е чудесно, топло е, без да е жега…

– Лятото ще задържи и целия октомври, казаха по телевизията – поглеждам я.

Все така хубава е, дяволски хубава, годините не са й отнели нищо, напротив – направили са я по-зряла, по-сочна, по-сладка. Като круша сорт Фуджи – имам няколко такива дървета на вилата, тази година са отрупани с плод. Мълчаливо стигнахме селото, заобикалям през вилите – изровено е, почти няма път, но така шансът да ни види някой е нищожен. Спирам в шубраците зад къщата – купих я преди десетина години и я ремонтирах основно, всичко е ново. Оправихме двора – райграс и овошки, само старият орех остана от предишните сухоляци. Летата жена ми изкарва тук, но заради внучето сега си е в града. Чувствах се горд, когато я пропуснах да мине през дървената портичка. Гледаше съсредоточено в краката си, загрижена за новите си обувки с висок ток. Стъпи на калдъръмената пътека, вдигна глава, наклони я леко – личеше, че е впечатлена.

– Я-я-я – възкликна, – крушите как са се жлътнали, греят, греят.

– Трябва този уикенд да ги оберем, до другия току-виж окапали.

Стояхме прави и не смеехме да се докоснем – малко неловко, но и двамата знаехме какъв ще е специалният подарък.

– Има ли топла вода? – попита простичко.

– Ей сега ще пусна бойлера, ти седни за малко. Ей тук, под ореха.

Разчистих изпадалите върху дървената маса орехи, обвивките им бяха разпукани.

– За 20 минути е готов, бързонагряващ е – пак говорех глупости.

Когато излязох, след минутка Директорката все още стърчеше права, в елегантните си шоколадови обувки и бежов костюм, или както би казала жена ми – екрю. Сако и пола малко над коленете. Какви колене, господи, а мойта е станала като бъчва. Сега вече е баба и съвсем ще се отърве. А тя роди късно, дъщеря й е втори клас – дълго нямаха деца, май мъжът й нещо… Но сякаш не е раждала, такова тяло, господи, не съм се и надявал на такъв подарък. Само да не се изложа. Не ми се е случвало, пък и в момента съм толкова възбуден, че сигурно ми личи.

Носех одеяло, шише крушова ракия и две малки чашки. Разчистих пейката, постлах, седнахме един до друг.

– Докато сгрее бойлера, ей сега ще стане, бързонагряващ е – това го бях казал вече. Притесних се, млъкнах и налях.

– А ракията е крушова, мое производство, от специален сорт круши – Фуджи. Ей ги там, ония, дето греят. Много са сочни, от фиданчици съм ги отгледал, приятел ми ги донесе от чужбина, тука такива няма. Наздраве!

Изпих моята чаша на екс, Директорката само докосна ръба на чашата. Мълчеше. Млъкнах и аз. Посегнах и хванах ръката й, но тя я издърпа нежно, плъзна я по крака ми, без да ме погледне, и я постави върху члена ми. За втори път се почувствах горд, нямаше от какво да се срамувам, пък в този момент положението си беше направо за хвалба. Останахме така около минута. През главата ми запрепускаха сцени от порно филми, на които хвърлях око от време на време.

– Колкото – толкова. Отивам до банята. След 5 минути съм готова.

Стана и тръгна към къщата, а аз зяпнах, чудейки се какво точно иска да каже. Пет минути, пет минути. Триста секунди. Кога ще минат?

Такъв секс ще й спретна! Ще я накарам да съжалява за всички пропуснати години! За всеки ден, за всяка нощ! Какво й пречеше един-единствен път, от стотиците, в които сме били насаме на младини, да направи това, което направи преди малко? Или поне да беше се показала на онзи шибан прозорец! Защо не се показа, защо се скри? Щеше да е друго, само да я бях видял на прозореца – шептях.

Прозорците на учителската стая накъде гледаха? Май към двора, надали към мястото, откъдето я взех. Тези жени, дето вървяха по тротоара, те можеха ли да видят кой е в колата? Най-много нея да са видели. Но пък колата ми я познават всички. А с какви автомобили се разминахме на идване? Трябваше да внимавам повече! Защо не ги огледах внимателно… Стига де, егати параноята. Жената на живота ми, на мечтите ми, сега се приготвя за секс с мен, сега е гола и…

Мобилният ми иззвънява! Стряскам се! Съпругата ми! По дяволите, някой ни е видял, познал ни е и се е обадил на нея. Сега тя ми звъни. А аз не вдигам. Какво да й кажа? Какво да й кажа?! Трябваше да съм готов с отговор. По дяволите. Звъненето спира. Какво сега? Сега тя звъни на сина ми, моли го да отиде и да я вземе с колата. Казва му, че е спешно. Може би дори лъже, че става дума за детето. Той ще е там след 15 минути, нали аз съм му шеф, прави каквото си иска. После 20, максимум 30 минути…

Вратата се отваря и Директорката се обляга на рамката, загърната в хавлия, прикриваща всичко друго, но не и краката й. Краката й са стройни, загорели и възбуждащи, а високите токове ги правят направо нереални. Обръща се с гръб, оставя кърпата да се свлече на прага. Страхотният й стегнат задник е с формата на круша. Разтваря крака и се навежда напред. За миг горната част на тялото й се скрива – сега наподобява перверзен разтворен пергел. После гърдите й надникват отдолу, бавно продължава движението и след миг ме фиксира през мерника на набъбналите си срамни устни – розови и гладки. Преглъщам с усилие. Устата ми е пресъхнала:

– Имаш ли торбичка – май звуча пискливо, – да ти набера круши и да си ходим?”

 

Из сборника с разкази “Не беше тук и си отиде” на Георги Томов, издателство Изток-Запад.

Още откъси от сборника:

“В моята кифла все липсваше мармаладът…”

Първата книга с разкази на Георги Томов е силен дебют, какъвто рядко се среща. С богат житейски опит зад гърба си, в “Не беше тук и си отиде” той разгръща смайващa палитра от чудновати истории, дишащи, живи герои и сложни морални дилеми, които нямат лесно и вярно решение – всичко това гарнирано с чудесен, зрял стил на писане.

Сред тези страници има какво ли не – смях, тъга, щастие, има болка и сълзи , но най-вече дълбоко, проникновено разбиране за същността на човешкото в толкова различните му форми. Има ги хората, слаби и подвластни на страстите си, но и силни и помитащи всички прегради, когато си изяснят какво искат от този озъбен живот – и се пресягат да си го вземат. Много от героите са успели наглед, но са загубили човешкото – и тръгват спешно да наваксват пропуснатото.

Умът не забравя, сърцето не прощава, всичко е винаги тук и сега, дори и привидно куп сезони да са се изтъркаляли. И си плащаш за всичко, плащаш скъпо и прекомерно много, защото животът е най-големият лихвар. И често осъзнаваш твърде късно, че той не е бил тук… и вече си е отишъл.

Георги Томов е роден е на 22 февруари 1961 г. в София. Преподавател е в Техническия университет, специалност “Ергономия и екология”, дълги години успешно се занимава и с бизнес. Брат е на известния български писател Петър Далчев. Призванието си да бъде писател реализира в зряла възраст през 2013. Въпреки това бързо се превръща в популярно и обичано име сред критици и читатели, а някои го наричат и съвременен български класик. Автор е на сборника с разкази “Всичките дни” и романите “Докато дишам” и “Розариум”, а “Не беше тук и си отиде” е дебютният му сборник с разкази.