„Точно в този момент това, че разбиваме банка, ми изглежда нормално и правилно…“

„Жорди се навежда, взема един чук и го стиска здраво в ръката си. Сузане кимва едва забележимо с глава и представя плана. Днес е обиколила централните части на града и е намерила място, подходящо за атака. Мястото е кръстовището на улиците Rogent и Mallorca. Там има неголям площад и три банки, разположени една до друга – Caixa Catalunya, Santander и още една, която е забравила чия е, но това няма значение. Мръсна капиталистическа институция е. Можем да се разделим и да атакуваме едновременно поне две от банките. Мястото не е много оживено, няма барове и клубове наблизо, а заради дъжда предполага, че ще е и съвсем пусто. Сигурна е, че физическа охрана няма, а на полицията ще й трябват поне три-четири минути, за да се добере дотам. Като се има предвид, че полицаите са изкарали тежка нощ покрай футболната победа на „Барселона“ над „Реал Мадрид“, може да се очаква, че ще има известно отпускане от тяхна страна. Какво друго: камери, разбира се, има навсякъде, но една качулка и кърпа на лицето са напълно достатъчни. Разбиваме прозорците, развъртяваме чуковете и нанасяме максимални поражения. Стъклата на гишетата вероятно са бронирани, така че да трошим компютри, мебели и всичко, което ни се види подходящо. Влизаме като ураган, вилнеем минута, минута и половина в салона и после се изнасяме. Разпръсваме се и се събираме обратно в Гнездото. По пътя трябва да се отървем от чуковете. Това е в общи линии.

Обитателите на Гнездото определено са смутени от идеята на Сузане. Да не кажа – шокирани. Италианецът е видимо пребледнял, Линда и Марта гледат стреснато със сините си очи, агентът с лаптопа пуши нервно, момичето с растата глупаво се подхилва, а Жорди върти несръчно чука в ръцете си.

– Какво? – като че ли се учудва на реакцията им Сузане. – Искахте битка – ето ви битка.

– Опасно е – промърморва момичето с растата. – Ако ни хванат, могат да ни вкарат в затвора. Родителите ми няма да го преживеят.

– А твоите хора от CNT? – пита Жорди. – Няма ли да им развалим организацията за първи май?

– Съгласувано е с тях – отговаря му Сузане. – Ако успеем, те ще застанат зад нас и ще направят всичко възможно повече хора да разберат за удара ни. Това ще повдигне бойния дух.

Жорди няма какво повече да каже и Сузане предлага гласуване.

Предложението й се приема единодушно, въпреки че всички са си глътнали езиците от страх.

Прибираме обратно чуковете в раницата и хващаме метрото по линия 1, посока Fondo, от най-близката станция – Mariana. Там освен трима мъже с оранжеви работни комбинезони има няколко момчета и едно момиче, които по всяка вероятност идват от протеста пред затвора – облечени са в черно и на висок глас обсъждат нещо. Когато ни виждат, момичето помахва с ръка за поздрав, а момчетата ни заглеждат. В погледите им има симпатия. Вероятно са познали в нас съмишленици.

Влакът пристига и те се качват в първия вагон. Ние – във втория. Сядаме. Точно срещу мен се е разположила възрастна двойка, мъж и жена, може би около осемдесетте, които се държат за ръце. Жената е положила главата си върху рамото на мъжа и е затворила очи. Може би спи или пък е прекалено изморена, за да гледа. Мъжът стои неподвижно, доколкото това е възможно. Погледът му е странен – минава през мен, все едно ме няма там. За какво ли може да си мисли човек, когато е на осемдесет, какво му се е случило за толкова много години? Какво е пропуснал? Никога няма да разбера. Виждам го за пръв и последен път през живота си. За няколко минути, не повече. Толкова. В лявото му око се появява сълза, но дали в резултата на очен проблем, или мъжът е разстроен от нещо, не е ясно. Усещам желание да му кажа нещо успокояващо. Или поне да го докосна по рамото.

Правя го, бързо и незабележимо, когато слизаме само след две спирки, станция Clot. Метрото като гигантски червей със светещ търбух отнася телата на стареца и неговата дама някъде под земята, а ние, все още млади и готови за житейски подвизи, изпълзяваме на повърхността. Часът е дванайсет без петнайсет.

 

В мрака на един безистен Сузане раздава чуковете, които трябва да прикрием кой както може. Аз мушкам моя под колана и закопчавам якето си догоре. Дръжката малко убива, а желязото студенее на корема ми, но не е болка за умиране.

Сузане провежда инструктаж за последен път: значи, вървим спокойно по улицата. Когато стигнем до площада, покриваме лицата си и без да губим време, атакуваме. Потрошаваме каквото можем, и се изнасяме. Спасяваме се поединично.

След всяка нейна дума сърцето ми се разтуптява все по-силно. Може би чак сега, когато неоновият надпис на банка Santander се появява в далечината, осъзнавам – а предполагам, и всички останали осъзнават, че това, което предстои да се случи, е лудост. Две двайсетгодишни студентки от Швеция, една най-вероятно малолетна тъпанджийка, разгонен италианец, нервен укротител на змии, интровертен компютърен маниак, германска безработна каякарка с крайнолеви убеждения и един българин, който не помни нищо от живота си – едва ли сме точно бандата на Оушън.

Да разбиеш банка – та дори и да не крадеш парите й – и да успееш да се измъкнеш, без да те хванат, със сигурност е дело, което изисква ако не суперкачества, то поне известна подготовка. Тактическа, физическа, психическа. На нас такива – колкото и да се опитвам да се убедя в противоположното – ни липсва.

Усещам как започва да ми се гади от страх. Направо ми се иска да спра и да повърна, а като гледам лицата на останалите, и те не са далеч от тази мисъл. Но е късно да се откажем – осъзнаваме и това. Въпреки страха никой не спира да върви напред. Може би пък – ето я и надеждата, която се появява, когато разбираш, че няма връщане назад – късметът на начинаещия ще те спаси. Важно е да не се паникьосвам. В никакъв случай.

На десетина метра преди площада всички покриват лицата си с каквото могат. Аз лично се омотавам с един оранжев шал, който Марта ми дава. Шалът мирише хубаво, на момиче. Сузане посочва мен, Марта и компютърджията. Нашата група трябва да нахлуе в Caixa Catalunya. Другите, водени от Жорди, ще вандалстват в Santander.

Прекосяваме бързо площадчето, което в този момент, слава на Бога и на дъжда, е напълно празно. Двете банки наистина са една до друга. Когато минаваме на около пет метра от тях, чувам гласа на Сузане:

– Сега! – изкрещява силно тя и се втурва напред, вдигнала чука си.

– За Патрисия! – изревава Жорди и се понася към Santander.

Останалите според инструкциите следваме водачите. Аз настигам Сузане и моят чук, едновременно с нейния, се стоварва върху стъклото, което макар и по-здраво от очакваното, се разбива с трясък, последван почти мигновено от пронизителния писък на алармата.

От тук нататък времето забавя хода си. Вече не виждам останалите, а само потенциалните цели. На три метра вляво от мен – бюро с монитор и принтер. В следващия миг вече съм там – чукът ми беззвучно се забива в монитора. Искри и пушек, миризма на изгоряло, парчета стъкло, които се посипват върху гладката повърхност на бюрото, което също няма да бъде пощадено. Хващам го с две ръце и го обръщам. Химикалки, кламери, листове, бланки, рекламни брошури за изгодни кредити и депозити и всякакви други банкерско-канцеларски простотии се разхвърчават на всички страни по пода. Усещам пулса си в гърлото, прилив на сили, гняв и омраза. Изритвам с всички сили компютъра, който се е оказал някъде в краката ми, и той се плъзга по гладкия мраморен под към боядисаната в червено стена. Обект номер едно е разрушен. Засичам следващата цел и тръгвам към нея, но закъснявам – Сузане и Марта се добират преди мен до бюрото и с чуковете си, които в ръцете им изглеждат огромни, правят всичко на сол. Гледам ги как вилнеят и сърцето ми се изпълва с радост. Нямам усещането, че върша нещо нередно. Напротив – точно в този момент това, че разбиваме банка, ми изглежда нормално и правилно. Може би старата германка е права, може би наистина трябва да разрушим целия този свят и да създадем нов, в който ще са важни хората, а не парите.

Оглеждам се и в полезрението ми попада сребристо лъскава метална саксия, в която расте декоративна палма. В същия миг забелязвам, че Сузане прави недвусмислени знаци с ръце, които означават, че трябва да тръгваме. Сега, само секунда… Саксията е голяма и тежка, при други обстоятелства сигурно едва бих могъл да я помръдна, но сега… сега дори не разбирам как съм се озовал при нея и съм я вдигнал високо във въздуха; листата на палмата събарят картини от стените, по пода се посипват пръст и бели камъчета. За секунда зървам лицето си, отразено в стъклената преграда на едно от гишетата. Омотано в оранжевия шал на Марта, само две очи, които гледат страшно. В следващия миг саксията с палмата полита към гишето и се стоварва върху стъклото, което въпреки че според Сузане е бронирано, става на съвсем малки лъскави парченца, които с грохот се изсипват на пода. Оглеждам се победоносно, но в банката не е останал никой, който да се възхити на подвига ми.

В този миг Времето се връща в обичайното си състояние. Тихият миг на разрушението свършва с пронизителния писък на алармата. Изскачам през потрошената витрина и почти се сблъсквам с двама полицаи, които тичешком се появяват от ъгъла на Mallorca. Сменям посоката и хуквам с всичка сила. Те ме следват. Чувам ударите на обувките им по мокрите плочи на тротоара. Ще им избягам, по-бърз съм от шибаните испански ченгета. Те крещят след мен. Без да спирам, хвърлям чука с всичка сила встрани. Тичам. Няма да се предам. Стъпките и виковете на ченгетата отслабват. Сигурен съм, че изостават. Ще им се изплъзна. Ще успея. Ще избягам. В този миг се чува изстрел. Мамка му, застреляха ме – успявам да си помисля, преди някаква страшна сила да ме удари в тила и да ме хвърли по очи върху мокрите плочки.

После мракът ме поглъща.“

 

Из романа „Последната територия“ на Момчил Николов, издателство Сиела.

 

Един мъж се събужда в Барселона, без да има идея как е попаднал там. Нищо не му е познато, дори собственото му лице. Кой е този човек? Защо е там, каква е жената, татуирана наскоро на ръката му, и защо поразително прилича на статуята на богиня от един барселонски площад? Много въпроси се трупат, но бързо започват да се намират отговори, след като мъжът среща мистериозната Елена и бавно започва да си спомня какви ги е вършил предната нощ…

Маноло е роден с деформирани крайници, една от жертвите на обвеяното с трагична слава лекарство талидомид. Неговият недъг го насърчава да развива ума си и след години усилия и преодоляване на препятствия той става популярен психиатър. Това, което неговите пациенти не знаят, е, че той умее нещо повече – Маноло е пробил тъканта на реалността и броди из Последната и най-мистериозна територия, тази на съня.

Между Маноло и мъжа, който не познава лицето си, има връзка – тя е скрита сред лабиринта на един от най-мащабните и задълбочени романи, които сте чели. Извървете го и открийте изхода към неподозираното бъдеще…

Авторът на трилогията „Кръглата риба“ Момчил Николов се завръща след петгодишно мълчание с мащабен роман, който, на границата на психологическия трилър и антиутопията, излиза далеч извън стандартната представа за българска литература.

 

Момчил Николов е роден през 1970 г. Завършва медицина в Плевенския медицински университет. Той е сценарист на ТВ предавания („По-добре късно отколкото никога“ и „Руска рулетка“ по Канал 1 на БНТ, „Изпитът“ по бТВ, „Горещо“, „Ексклузивно“ и „Лъки сикс“ по Нова телевизия) и е автор на няколко сборника с разкази, романи и пиеси: „Пътници“ (повест, 1997), „Разкази“ (1998), „Фрагменти от стая“ (разкази и пиеса, 2000), „Лудата Дорис“ (двуезична: български – английски, 2001), „Hash Oil“ (2004), „Горният етаж“ (2006), „Кръглата риба“ (2008). Името му се асоциира с платформата „Бърза литература“, чиито представители документират съвременната градска среда, използвайки реалистични детайли от всекидневието. Носител е на награда за дебютен роман на в. „Литературен форум“ (1999) за романа „Foxy lady“ (непубликуван), награда за принос към културата на община Плевен (2000), награда от литературния конкурс на сп. „Егоист“ (2001); голямата награда от литературния конкурс за къс разказ „Рашко Сугарев“ (2002), награда за съвременна българска художествена проза „Хеликон“ (2008) за романа „Кръглата риба“, а през 2017 печели Националната литературна награда за български роман на годината „13 века България“ за романа си „Последната територия“ .

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

w

Connecting to %s

Create a website or blog at WordPress.com

Up ↑

%d bloggers like this: