„Все пак днес щяха да ме дават по телевизията“

Един обикновен ден

Както всяка скапана сутрин, часовникът опищя света точно в шест. Устоях на желанието да строша мъчителя, станах и го изключих. Затътрузих се към банята, за да се приведа в ред. Все пак днес щяха да ме дават по телевизията.

Един душ. Така… Я да се видим в огледалото. По дяволите , пак трябва да се бръсна! Всеки ден – стържѝ, стържѝ с проклетата самобръсначка, стържѝ, а утре тая четина отново ще поникне, правейки ти напук. Но има и други неща, които биха могли да те извадят от равновесие.

Готово – избръснат съм. Оставих пяната на рафта и отбелязах колко много място се е освободило в банята, след като се изнесе жена ми. Макар и доста на брой, принадлежностите на моята половинка ме караха да ги забележа едва когато изчезнаха. Странно.

Скръцнах със зъби и се върнах в спалнята. Пуснах радиото и запремятах дрехите си. Сутрешни новини, какво друго.

(…) в който загинаха дванадесет души, а други осем бяха тежко ранени. Терористите заявиха, че ще има още (…)

Все това – атентати, убийства, отвличания. Сякаш хората не знаят, че това се случва всяка минута в света и държат на всяка цена да го научат от радиото, когато стават, от вестниците, когато обядват или от телевизията, щом вечер се изпънат на дивана, за да си починат. Никой вече не се учудва, не се трогва или поне възмущава. Представях си как водещата чете черните редове, бореща се със желанието да се прозее.

Този панталон…? Да, при това само с риза… коя… а, тази! И меки, удобни обувки. Вратовръзка! Не, щеше да ми пречи.

За какво мислех? А, да… Ако ще да чуеш, че цял град е залят от вода, изпепелен от вулкан или бомба – какво от това? Няма да го сложиш на сърцето си, нали? Та ти си далеч, не си го видял, не си го усетил! Но виж – хората имат навика да откачат от далеч по-безобидни наглед неща.

Кучето на съседа всеки ден си върши работата пред вратата ви. Какво правите? Един ден някой намира песа със строшен врат в кофите за боклук. Ако сте с малко по-лабилна психика, намират там и съседа. Някой заема постоянно мястото ви на паркинга? Извинявай, Някой, че така неволно те сгазих с колата, но това нямаше да се случи, ако си беше замъкнал задника в сибир и паркирал там!!!

Жена ви изневерява? Е…

Колко – триста-четиристотин кинта трябва да ми стигнат. Излизам. Няма нужда да заключвам.

Асансьорът, както винаги, дойде с три години закъснение. Отвори се като гробница и за хиляден път се замислих сериозно дали да не сляза по стълбите. С въздишка влязох и натиснах копчето за партера. Колко такси бях платил! Досега с тия пари щях да си направя частен ескалатор.

Улиците ме посрещнаха приветливо мръсни и пълни с упорито намръщени хора. Намръщени? А може би не. Може би този вид, придобит от многото приятни неща, изпълващи живота ни, вече е останал за постоянно. Нашите постоянни лица. Отличителна черта, като очите и скулите при азиатците.

Докато вървях спокойно към целта си, отново обърнах внимание на налудничавите погледи на някои от минувачите. Това ме върна на темата за превъртелите типове.

След като изпратите в преизподнята някого, пак ставате нормален. Само сте изпуснали малко пара, нали? Обаче после идват едни хора в черни униформи, които ви предават на други, облечени в бяло. Малко инжекцийки, хапченца и… Животът става розов, изпълнен с кашички и спокойствие. И то – ако се спасите от зандана.

Какво ли щеше да стане, ако всеки реши да осъществи гадните си подсъзнателни намерения спрямо ближните? В крайна сметка никой не е карал съседа да си пуска кучето пред дома ви или онзи да си харесва все вашия паркинг. Или жена ви да си ляга с най-добрия ви приятел.

Ето го и магазина. Влязох и без да разглеждам, се спрях пред продавача. Какво ми трябва ли? Един четиридесет и пети, автоматичен, е един… не – с два пълнителя. Документите? А, да, ето ги. Всичко е нормално, естествено, не сме луди все пак, хе-хе-хе…

Платих, пъхнах оръжието в джоба си и излязох. Стана ми леко, даже взех да си подсвиркам. Стигнах до една висока сграда – икономическата организация, в която работехме аз, жена ми и един стар приятел от детинство. Това – преди два дни. Понастоящем щях да напускам; от приятеля ми нямаше и следа. На негово място бе най-злият ми враг, а собствената ми съпруга целуваше оная му работа.

Влязох във фоайето, кимайки на този и онзи, без всъщност да ги виждам. Усмихвах се блажено. Представях си заглавията на вестниците. Убийството на двама прелюбодейци от разгневен съпруг не бе кой знае каква новина. Ала екзекуцията на същите с два пълнителя и мощен пистолет, насочен от извънредно спокоен и усмихнат съпруг…

Да, довечера щяха да ме дават по телевизията. Дали пък не трябваше да си сложа вратовръзка?“

 

Из разказа Един обикновен ден от сборника „Парчета“ на Николай Николов – Козия, издателство Изток-Запад.

Още от сборника:

“Обещаваха ни, че на всеки ще раздадат по една кофа, за да гребе колкото може от съкровището…”

 

Неслучайно казват, че разказът е най-трудният жанр. Кратките форми са примамливи, но и опасни. Потребни са бърз ум и талант. Николай Николов разполага и с двете. В разказа я няма прошката на големия обем. Всичко е важно. Козия знае това.

Познаваме персонажите в сборника. Те са нашите съседи, колеги, родители. Понякога са любовта на живота ни. Понякога самите ние сме героите в историята на Николай Николов – и това няма как да ни остави безучастни. Разказите на Козия са пътешествие през наглед познати ареали, но не се подлъгвайте: краят винаги е изненадващ. Както и в живота.

Силата на тези разкази е в непринуденото поднасяне на смешното и в храброто говорене за страшното – със сила, най-полезната спътница на трудностите. Козия умее да говори за болката, но и за пътя отвъд нея.

Когато четем Козия, четем човешкото – и разбира се, се припознаваме. Защото нищо човешко не може да ни е чуждо.

 

Николай Николов – Козия е роден в Стара Загора през 1981 г. Завършва Журналистическия факултет на Софийския университет, живее и работи в София. През 1996 г. излиза първата му книга игра, както и първите му разкази в периодичния печат на Стара Загора. Оттогава е публикуван в редица сборници с нова българска литература, продължава да пише и книги игри. Създател е на инициативата „Истории от някога“.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s

Create a website or blog at WordPress.com

Up ↑

%d bloggers like this: