“Ти лично стрелял ли си без заповед?”
Из романа “Аз още броя дните” на Георги Бърдаров, издателство Сиела.
“ИНТЕРВЮ
Училищен физкултурен салон. Прясно изциклен, лакиран и лъснат жълтеникав под, в който се отразява пролетното слънце, пусти трибуни, два баскетболни коша, високи витражни прозорци, паяжини по ъглите, усещане за безкрайност, за самота.
— Име?
— Владан. Владан Томич.
— Години?
— Трийсет и пет.
— Откъде си, Владан?
— От Белград.
— И как се озова в Сараево по време на войната?
— (След дълго и мъчително мълчание.) Като доброволец.
— Писал си се доброволец? Доброволно си дошъл да воюваш? Да убиваш?
— Да. (Свежда глава надолу и се заглежда в грубите си зимни обувки.)
— Защо?
— Ами, заради децата ни. (Главата се свежда още по-надолу.)
— Моля?
— Ами, направихме го заради децата ни, да не се налага те да воюват някога.
— Извинявай, но по-голяма глупост не сме чували. Как това, че ще убиваш невинни беззащитни хора, ще осигури по-спокойно бъдеще на децата ти?
— Така ни казваха тогава. Имаше големи агитационни плакати по улиците на Белград. Телевизията и вестниците бълваха новини за сръбщината, за православието, за това как убиват и колят сърби в Хърватска и Босна.
— И вие се вързахте?
— Ами, Слободан Милошевич… Не минаваше ден, без да пуснат някаква пропагандна реч с него. Беше толкова убедителен. Да, вързахме се.
— Защо винаги отговаряш в множествено число? Ние питаме конкретно теб.
— Ами, защото тръгнахме много, само от нашия блок бяхме Саша, Мицу, Дража, Звоно…
— И какво? Това те прави по-малко виновен ли? Като разделиш вината на всички, по-малко ли ви тежи на съвестта?
— Не-е-е… (Объркано заекване.) Исках само да кажа за пропагандата… силна беше. Много се вързахме, а и бяхме толкова млади, наивни, вярвахме…
— В какво вярвахте?
— Във Велика Сърбия, в това, че сме повече от другите, в славната ни история, в княз Лазар, в битката при Косово поле, в Сърбия като естествен лидер на всички славяни и защитник на вярата.
— И това ви даваше право да убивате?
— Нас също ни убиваха.
— Къде? Горе на хълмовете? Стреляха по вас от града ли?
— Да, стреляха… понякога.
— Знаеш ли колко са убитите в Сараево по време на обсадата?
(Дълго мълчание.)
— Единайсет хиляди петстотин четиридесет и един са убитите, от тях хиляда и шестстотин деца. Колко загинаха от вас?
— Беше война, някъде колеха сърби, нали така?
— Да, така е, те също нямат оправдание. Всички, които убиваха и колеха, независимо от религия и етнос, нямат оправдание, но сега говорим с теб. Ти все пак си интелигентен човек, завършил си история, преподаваш.
— Археология.
— Археология. И лично теб как те излъгаха?
— Не знам. (Провлачено, объркано.) Да, вярвахме във Велика Сърбия, вярвахме, че го правим за нашите деца, а и искахме да бъдем герои, да помиришем барут, въобще не си представяхме какво е това война. Представата ни за нея бе по-скоро романтична, от филмите, от кинопрегледите, от книгите.
— Кога дойде в Сараево?
— Есента на деветдесет и втора година.
— А преди това?
— Два месеца обучение в лагер в Източна Сърбия.
— Беше ли идвал преди това в Сараево?
— Да, два пъти, като студент на практика. Босна е пълна със старини, истински рай за археолозите, особено край Мостар.
— Колко време остана този път тук?
— Близо година.
— Сменяхте ли локацията?
— Не, през цялото време бяхме горе на Гръбавица, в бившия пионерски лагер — бяха го пригодили.
— Две години е много време.
— Да.
— Какво точно правехте?
— Ами, дежуряхме, по шест часа дежурство. Стреляхме от окопите.
— От Гръбавица има хубав изглед към града.
— Да, така е, затова бяхме много хора, трябваше да ги държим тия в града под непрекъснат обстрел и напрежение.
— Каква беше целта?
— Крайната ли?
— Да.
— Не знам, да спечелим войната.
— И как щяхте да я спечелите? Като избиете гражданите на Сараево?
— Не знам, просто изпълнявахме своя дълг тук и чакахме победата.
— Как избирахте кога и по кого да стреляте?
— На всеки отряд имаше командващ, разпределяше ни на участъци и периодично даваше заповед за стрелба по големи групи хора, по движещи се цели, по сгради и стратегически обекти.
— А самостоятелно стреляхте ли?
— Самостоятелно?
— Да. Без заповед.
(Дълго мълчание.)
— Случвало се е.
— Не получавахте ли наказание за нарушаване на дисциплината?
— Не, а и ние бяхме доброволци, не редовна армия, пък и това ни беше разрешено. Важното беше да държим хората в Сараево в постоянно напрежение, ден след ден, нощ след нощ.
— Често ли се случваше да стреляте без заповед?
— Да, особено когато се напиехме или когато някой получаваше вести от дома за убит близък. Тогава се вдигахме целия отряд и почвахме безразборна стрелба, като при забава на стрелбище.
— Забава?
— Пиехме и пушехме трева.
— Ти лично стрелял ли си без заповед?
— Да, като се напиех или напушех, или най-често и двете.
— Убивал ли си?
— Да.
(Гласът му почва да трепери.)
— Виждал ли си как падат хората, по които стреляш?
— Да.
(Треперенето се усилва.)
— И как се гърчат недоубитите?
— Да.
— И какво правехте тогава?
— Ами, или ги доубивахме, или ги оставяхме да се гърчат.
— Защо?
— За да усетим силата, че животът им е в нашите ръце.
— А когато близките прибираха труповете или плачеха над тях?
— Понякога се смеехме, понякога ги убивахме и тях.
— Не мога да повярвам, че и ти си го правел. И какво, след стрелби си си мил ръцете, удрял си една сливова, хапвал си със същите тези ръце, сега прегръщаш децата си, галиш бедрата на жена си с тези ръце, с които си убил десетки, които никога няма да правят вече тези неща?
— (Истерично, с хлипове и спазми по цялото тяло.) Да, да, да, да, да, да, да, да!
(Хваща се за главата и заравя пръсти в гъстите си къдрави коси. Няколко минути тишина, после леко се успокоява.)
— До края ли вярвахте в каузата?
— Аз лично не.
— Какво те разколеба?
— Това, за което говорим сега. Като мина време, а нищо не се променяше, само убивахме, изнасилвахме и пиехме. За това, дето питахте преди малко, в един момент губиш представа за реалността, започваш да смяташ, че е нормално да убиваш. А после…
— Какво после?
— После го изтриваш от паметта, веднага щом станеш от огневия рубеж. Сякаш си две различни личности, едната стреля и убива, другата яде, пие и се смее. Пише писма на жената и децата си и гради планове за бъдещето.
— Кога точно реши да напуснеш Сараево и да се върнеш вкъщи?
— Септември деветдесет и трета.
— Защо?
— Вече ми беше ясно, че каузата ни е загубена, че всичко това е безсмислено, че всичко е лудост. Имаше и нещо конкретно, което преля търпението в мен.
— Конкретно?
— Бяха хванали край лагера някакво момче, около единайсетгодишно, горе-долу на възрастта на сина ми. Не беше от Сараево, от селата наоколо. Май се беше загубило, или нещо такова. Вечеряхме в столовата, когато го доведе дневалният, тресеше се от страх. Командващият го накара да се съблече чисто голо, бе хилаво, недохранено — война е. Момчето прикриваше слабините си и продължаваше да трепери. И тогава командващият, както си ядеше супата, извади пистолета и го простреля в коляното. То падна и закрещя от болка. Някои от нас спряха да ядат. Вцепенихме се, но командващият изрева да продължаваме с яденето, а момчето накара да пълзи и да се моли за живота си. После командващият си дояде супата, премина към второто, хапваше с голям апетит, имахме мусака… и периодически вдигаше пистолета и прострелваше момчето, но не смъртоносно. В другото коляно, в раменете, в дланите, в стъпалата и продължаваше да го кара да пълзи и да се моли. По мозаечния под оставаше кървава диря, а писъците му се блъскаха в стените и прозорците. Довърши го със седмия или осмия изстрел, оригна се звучно, допи си ракията и се провикна: „Много вкусно, шефе — така казвахме на готвача, — давай десерта, че ми се присра от вълнение“. Някои не издържахме и се издрайфахме направо на масата или на пода, а той се смееше и казваше, че сме изнежени градски девойки.
(Силни спазми разтърсват тялото му; сълзи, хленч и спазми.)”
Из романа “Аз още броя дните” на Георги Бърдаров, издателство Сиела.
Още откъси от романа:
“После лежаха с лица в прахта, докато стрелбата спря и мракът покри детската площадка”
“Изпитвал ли си някога страх, ама истински страх?”
“А същата тая религия вече разделяше семейства, приятели, влюбени и убиваше невинни”
Романът, спечелил ТВ форма̀та “Ръкописът” на БНТ.
Топла майска нощ през 1993 г. Обсадата на Сараево е започнала преди година и краят не се вижда, също както на братоубийствената война между довчерашните съюзни югославски народи. Двойка млади сърби стоят в кухнята си, потънали в мълчание. Давор, християнин, и Айда, мюсюлманка, са съхранили любовта си сред разрухата и безумието, които царят в обсадения град. Знаят, че наближава поредното кратко, едва половинчасово затишие, когато снайперистите почиват. Загледани в стрелките на часовника, те са взели решението да избягат – да достигнат свободата… или да посрещнат смъртта.
Двадесет години по-късно българин пътува към Сараево, за да се срещне със сръбския преводач на книгата си. Скоро се озовават в кръчма и неусетно заговарят за войната. С напредването на часовете празните бутилки на масата се увеличават, а отдавна погребани тайни излизат на повърхността.
Две нощи. Четири съдби. Всички водещи до най-важните въпроси.
Кой запали тази война? И кой спечели от нея?
Георги Бърдаров е роден през 1973 година и завършва специалност “География”в Софийския университет. В периода 1995-1998 г. работи като спортен журналист в Радио 99, после е сценарист в ТВ предавания като “Стани богат”, “Столът”, “Това го знае всяко хлапе”, “Аз обичам България”. Доктор е по Георгафия на населението и селищата, а в момента е преподавател в СУ и специалист по етно-политически конфликти и демография. На 23 декември 2015 г. Георги Бърдаров печели телевизионното предаване “Ръкописът” по Българска национална телевизия, което позволява да бъде издаден романа му “Аз още броя дните”.
