„Ти лично стрелял ли си без заповед?“

Из романа „Аз още броя дните“ на Георги Бърдаров, издателство Сиела.

ИНТЕРВЮ

Училищен физкултурен салон. Прясно изциклен, лакиран и лъснат жълтеникав под, в който се отразява пролетното слънце, пусти трибуни, два баскетболни коша, високи витражни прозорци, паяжини по ъглите, усещане за безкрайност, за самота.

— Име?

— Владан. Владан Томич.

— Години?

— Трийсет и пет.

— Откъде си, Владан?

— От Белград.

— И как се озова в Сараево по време на войната?

— (След дълго и мъчително мълчание.) Като доброволец.

— Писал си се доброволец? Доброволно си дошъл да воюваш? Да убиваш?

— Да. (Свежда глава надолу и се заглежда в грубите си зимни обувки.)

— Защо?

— Ами, заради децата ни. (Главата се свежда още по-надолу.)

— Моля?

— Ами, направихме го заради децата ни, да не се налага те да воюват някога.

— Извинявай, но по-голяма глупост не сме чували. Как това, че ще убиваш невинни беззащитни хора, ще осигури по-спокойно бъдеще на децата ти?

— Така ни казваха тогава. Имаше големи агитационни плакати по улиците на Белград. Телевизията и вестниците бълваха новини за сръбщината, за православието, за това как убиват и колят сърби в Хърватска и Босна.

— И вие се вързахте?

— Ами, Слободан Милошевич… Не минаваше ден, без да пуснат някаква пропагандна реч с него. Беше толкова убедителен. Да, вързахме се.

— Защо винаги отговаряш в множествено число? Ние питаме конкретно теб.

— Ами, защото тръгнахме много, само от нашия блок бяхме Саша, Мицу, Дража, Звоно…

— И какво? Това те прави по-малко виновен ли? Като разделиш вината на всички, по-малко ли ви тежи на съвестта?

— Не-е-е… (Объркано заекване.) Исках само да кажа за пропагандата… силна беше. Много се вързахме, а и бяхме толкова млади, наивни, вярвахме…

— В какво вярвахте?

— Във Велика Сърбия, в това, че сме повече от другите, в славната ни история, в княз Лазар, в битката при Косово поле, в Сърбия като естествен лидер на всички славяни и защитник на вярата.

— И това ви даваше право да убивате?

— Нас също ни убиваха.

— Къде? Горе на хълмовете? Стреляха по вас от града ли?

— Да, стреляха… понякога.

— Знаеш ли колко са убитите в Сараево по време на обсадата?

(Дълго мълчание.)

— Единайсет хиляди петстотин четиридесет и един са убитите, от тях хиляда и шестстотин деца. Колко загинаха от вас?

— Беше война, някъде колеха сърби, нали така?

— Да, така е, те също нямат оправдание. Всички, които убиваха и колеха, независимо от религия и етнос, нямат оправдание, но сега говорим с теб. Ти все пак си интелигентен човек, завършил си история, преподаваш.

— Археология.

— Археология. И лично теб как те излъгаха?

— Не знам. (Провлачено, объркано.) Да, вярвахме във Велика Сърбия, вярвахме, че го правим за нашите деца, а и искахме да бъдем герои, да помиришем барут, въобще не си представяхме какво е това война. Представата ни за нея бе по-скоро романтична, от филмите, от кинопрегледите, от книгите.

— Кога дойде в Сараево?

— Есента на деветдесет и втора година.

— А преди това?

— Два месеца обучение в лагер в Източна Сърбия.

— Беше ли идвал преди това в Сараево?

— Да, два пъти, като студент на практика. Босна е пълна със старини, истински рай за археолозите, особено край Мостар.

— Колко време остана този път тук?

— Близо година.

— Сменяхте ли локацията?

— Не, през цялото време бяхме горе на Гръбавица, в бившия пионерски лагер — бяха го пригодили.

— Две години е много време.

— Да.

— Какво точно правехте?

— Ами, дежуряхме, по шест часа дежурство. Стреляхме от окопите.

— От Гръбавица има хубав изглед към града.

— Да, така е, затова бяхме много хора, трябваше да ги държим тия в града под непрекъснат обстрел и напрежение.

— Каква беше целта?

— Крайната ли?

— Да.

— Не знам, да спечелим войната.

— И как щяхте да я спечелите? Като избиете гражданите на Сараево?

— Не знам, просто изпълнявахме своя дълг тук и чакахме победата.

— Как избирахте кога и по кого да стреляте?

— На всеки отряд имаше командващ, разпределяше ни на участъци и периодично даваше заповед за стрелба по големи групи хора, по движещи се цели, по сгради и стратегически обекти.

— А самостоятелно стреляхте ли?

— Самостоятелно?

— Да. Без заповед.

(Дълго мълчание.)

— Случвало се е.

— Не получавахте ли наказание за нарушаване на дисциплината?

— Не, а и ние бяхме доброволци, не редовна армия, пък и това ни беше разрешено. Важното беше да държим хората в Сараево в постоянно напрежение, ден след ден, нощ след нощ.

— Често ли се случваше да стреляте без заповед?

— Да, особено когато се напиехме или когато някой получаваше вести от дома за убит близък. Тогава се вдигахме целия отряд и почвахме безразборна стрелба, като при забава на стрелбище.

— Забава?

— Пиехме и пушехме трева.

— Ти лично стрелял ли си без заповед?

— Да, като се напиех или напушех, или най-често и двете.

— Убивал ли си?

— Да.

(Гласът му почва да трепери.)

— Виждал ли си как падат хората, по които стреляш?

— Да.

(Треперенето се усилва.)

— И как се гърчат недоубитите?

— Да.

— И какво правехте тогава?

— Ами, или ги доубивахме, или ги оставяхме да се гърчат.

— Защо?

— За да усетим силата, че животът им е в нашите ръце.

— А когато близките прибираха труповете или плачеха над тях?

— Понякога се смеехме, понякога ги убивахме и тях.

— Не мога да повярвам, че и ти си го правел. И какво, след стрелби си си мил ръцете, удрял си една сливова, хапвал си със същите тези ръце, сега прегръщаш децата си, галиш бедрата на жена си с тези ръце, с които си убил десетки, които никога няма да правят вече тези неща?

— (Истерично, с хлипове и спазми по цялото тяло.) Да, да, да, да, да, да, да, да!

(Хваща се за главата и заравя пръсти в гъстите си къдрави коси. Няколко минути тишина, после леко се успокоява.)

— До края ли вярвахте в каузата?

— Аз лично не.

— Какво те разколеба?

— Това, за което говорим сега. Като мина време, а нищо не се променяше, само убивахме, изнасилвахме и пиехме. За това, дето питахте преди малко, в един момент губиш представа за реалността, започваш да смяташ, че е нормално да убиваш. А после…

— Какво после?

— После го изтриваш от паметта, веднага щом станеш от огневия рубеж. Сякаш си две различни личности, едната стреля и убива, другата яде, пие и се смее. Пише писма на жената и децата си и гради планове за бъдещето.

— Кога точно реши да напуснеш Сараево и да се върнеш вкъщи?

— Септември деветдесет и трета.

— Защо?

— Вече ми беше ясно, че каузата ни е загубена, че всичко това е безсмислено, че всичко е лудост. Имаше и нещо конкретно, което преля търпението в мен.

— Конкретно?

— Бяха хванали край лагера някакво момче, около единайсетгодишно, горе-долу на възрастта на сина ми. Не беше от Сараево, от селата наоколо. Май се беше загубило, или нещо такова. Вечеряхме в столовата, когато го доведе дневалният, тресеше се от страх. Командващият го накара да се съблече чисто голо, бе хилаво, недохранено — война е. Момчето прикриваше слабините си и продължаваше да трепери. И тогава командващият, както си ядеше супата, извади пистолета и го простреля в коляното. То падна и закрещя от болка. Някои от нас спряха да ядат. Вцепенихме се, но командващият изрева да продължаваме с яденето, а момчето накара да пълзи и да се моли за живота си. После командващият си дояде супата, премина към второто, хапваше с голям апетит, имахме мусака… и периодически вдигаше пистолета и прострелваше момчето, но не смъртоносно. В другото коляно, в раменете, в дланите, в стъпалата и продължаваше да го кара да пълзи и да се моли. По мозаечния под оставаше кървава диря, а писъците му се блъскаха в стените и прозорците. Довърши го със седмия или осмия изстрел, оригна се звучно, допи си ракията и се провикна: „Много вкусно, шефе — така казвахме на готвача, — давай десерта, че ми се присра от вълнение“. Някои не издържахме и се издрайфахме направо на масата или на пода, а той се смееше и казваше, че сме изнежени градски девойки.

(Силни спазми разтърсват тялото му; сълзи, хленч и спазми.)“

 

Из романа „Аз още броя дните“ на Георги Бърдаров, издателство Сиела.

Още откъси от романа:

“Умирам, нали?”

“После лежаха с лица в прахта, докато стрелбата спря и мракът покри детската площадка”

“Изпитвал ли си някога страх, ама истински страх?”

“А същата тая религия вече разделяше семейства, приятели, влюбени и убиваше невинни”

Романът, спечелил ТВ форма̀та „Ръкописът“ на БНТ.

Топла майска нощ през 1993 г. Обсадата на Сараево е започнала преди година и краят не се вижда, също както на братоубийствената война между довчерашните съюзни югославски народи. Двойка млади сърби стоят в кухнята си, потънали в мълчание. Давор, християнин, и Айда, мюсюлманка, са съхранили любовта си сред разрухата и безумието, които царят в обсадения град. Знаят, че наближава поредното кратко, едва половинчасово затишие, когато снайперистите почиват. Загледани в стрелките на часовника, те са взели решението да избягат – да достигнат свободата… или да посрещнат смъртта.

Двадесет години по-късно българин пътува към Сараево, за да се срещне със сръбския преводач на книгата си. Скоро се озовават в кръчма и неусетно заговарят за войната. С напредването на часовете празните бутилки на масата се увеличават, а отдавна погребани тайни излизат на повърхността.

Две нощи. Четири съдби. Всички водещи до най-важните въпроси.

Кой запали тази война? И кой спечели от нея?

Георги Бърдаров е роден през 1973 година и завършва специалност „География“в Софийския университет. В периода 1995-1998 г. работи като спортен журналист в Радио 99, после е сценарист в ТВ предавания като „Стани богат“, „Столът“, „Това го знае всяко хлапе“, „Аз обичам България“. Доктор е по Георгафия на населението и селищата, а в момента е преподавател в СУ и специалист по етно-политически конфликти и демография. На 23 декември 2015 г. Георги Бърдаров печели телевизионното предаване „Ръкописът“ по Българска национална телевизия, което позволява да бъде издаден романа му „Аз още броя дните“.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Create a website or blog at WordPress.com

Up ↑

%d bloggers like this: