„Тези думи можеха да оправдаят всяка смърт“

„20 март

Раиса опипа рамката на прозореца. Гвоздеите, с които беше закована, бяха извадени. Обърна се, отиде до вратата и надникна в коридора. Отдолу се чуваше шумът на ресторанта, но Базаров не се виждаше никъде. Беше късна вечер, най-оживеното време. Раиса затвори вратата и я заключи, върна се при прозореца и го отвори. От него се виждаше скосен покрив, по-долу беше кухнята. Снегът беше утъпкан там, където беше скочил Лев. Тя беше много ядосана. Бяха оцелели по чудо, а сега той отново рискуваше живота им.

Днес беше втори ден на Раиса в средно училище №151. Директорът на училището, Виталий Каплер, мъж на около петдесет, беше повече от щастлив, че Раиса попълни педагогическия колектив, защото щеше да поеме част от неговите уроци и той щеше да има възможност, както твърдеше, да навакса с документацията. Раиса не беше сигурна дали идването ѝ наистина ще го освободи да върши друга работа, или просто ще работи по-малко. От първите впечатления доби представата, че той предпочита книжната работа пред преподаването. Но тя с удоволствие започваше работа веднага. Съдейки по няколкото урока, които беше провела, учениците тук не бяха толкова пристрастени към политиката както в Москва. Те не започваха да ръкопляскат при споменаването на партийни дейци, не се надпреварваха на всяка цена да докажат предаността си към партията и, общо взето, приличаха много повече на нормални деца. Имаха различен произход и възпитание, бяха от семейства, дошли от всички краища на страната. Същото важеше и за учителите. Почти всички бяха прехвърлени във Волск от различни региони на Съветския съюз. Преживели всички несгоди като нея, те я посрещнаха дружелюбно, но разбира се, и подозрително. Коя беше тя? Защо беше тук? Беше ли наистина такава, каквато? Но тя не обръщаше внимание на това, такива въпроси си задаваха всички за всекиго. За първи път след пристигането си в този град Раиса разбра, че може да започне тук нов живот.

Остана в училището до късно, четеше, подготвяше уроците си. Учителската стая в училище №151 беше значително по-удобно място от шумния коптор над вонящия ресторант. Лошите условия бяха замислени като наказание и макар това да нервираше Лев, не беше ефективно оръжие срещу нея. Освен всичко друго, тя беше изключително адаптивна. Не се привързваше към сгради, градове или вещи. Това чувство ѝ беше отнето, бе лишена от него в деня, когато домът от детството ѝ беше разрушен. В самото начало на войната, седемнайсетгодишна, веднъж отиде в гората, събираше гъби в единия джоб, боровинки в другия, когато започнаха да се взривяват снаряди. Не падаха близо до нея, а в далечината. Покатерила се на най-високото дърво, усещаше вибрациите на ствола, седеше на високия клон като птица и гледаше как на няколко километра оттам родният ѝ град се превръща в тухлен прах и дим, буквално вдигнат в небето. Хоризонтът изчезна зад предизвиканата от човека тежка мъгла, издигнала се от земята. Разрушението беше толкова голямо, всичко стана толкова бързо, че не ѝ остана дори най-слаба надежда семейството ѝ да е оцеляло. След края на обстрела слезе от дървото и тръгна обратно през гората, беше в шок, а от джоба ѝ течеше сокът на смачканите боровинки. Очите ѝ сълзяха, но не от мъка, защото не плака нито тогава, нито някога после, а от праха. Изкашляйки горчиви храчки, всичко, което беше останало от дома и семейството ѝ, тя осъзна, че снарядите идваха не от немските позиции, а свистяха над главата ѝ, летяха от руската фронтова линия. По-късно като бежанка тя научи, че Червената армия е имала заповеди да разруши всички градове и села, които биха могли да попаднат в немски ръце. Пълното унищожение на дома от детството ѝ беше:

Предпазна мярка. Тези думи можеха да оправдаят всяка смърт. По-добре е да избиеш собствения си народ, отколкото да оставиш възможност на немските войници да намерят хляб. Угризенията, извиненията и въпросите бяха недопустими. Да възразиш на тези убийства беше равносилно на държавна измяна. И тя трябваше да скрие дълбоко в подсъзнанието си всички уроци за любовта и привързаността, които бяха ѝ дали родителите, уроците, които детето научава, живеейки с двама влюбени. Тяхното поведение принадлежеше на миналото. Ако имаш дом, значи имаш родина: само децата вярват в подобни мечти.

Раиса се отдръпна от прозореца и се опита да се успокои. Лев беше я помолил да остане с него, като ѝ описа подробно опасностите, на които щеше да се подложи, ако замине. Тя се съгласи само защото нямаше друг изход. А ето че сега той беше готов да ги лиши от последната им възможност да започнат нов живот. Ако искаха да оцелеят в този нов град, трябваше да не бият на очи, да не говорят нищо и никого да не провокират. Беше почти сигурна, че ги следят. Базаров явно беше доносник. А Василий имаше агенти в града, които ги шпионират и само чакат повод да заменят наказанието им от заточение на разстрел.

Раиса изгаси осветлението. Стоеше в мрака и гледаше през прозореца. Навън не се виждаше никой. Ако имаше агенти, които да ги следят, те седяха долу в ресторанта. Може би затова прозорецът беше закован. Лев трябваше да донесе нови пирони, за да ги забие на мястото на старите. Базаров можеше да влезе и да провери стаята, докато са на работа. Сложи ръкавиците, облече палтото си и излезе през прозореца на заледения покрив, стараейки се да не вдига шум. Затвори прозореца след себе си и се спусна на земята. Беше накарала Лев да се закълне, да приеме единственото ѝ условие, че ще бъдат равни както никога преди. А той вече наруши обещанието си. Ако мисли, че тя ще стои мълчаливо до него като послушна, безсловесна жена, докато излага живота ѝ на опасност, той много греши.“

 

Из романа „Дете 44“ на Том Роб Смит, издателство Лъчезар Минчев, превод Силвия Желева.

Още цитати от книгата:

“Ако привлечеш нечий поглед, не поглеждай веднага встрани…”

“Вече знаеха какво ще каже и то не им харесваше”

“Не бяха взели чувал, в който да приберат котката, и той реши да я скрие под купчина съчки.”

 

„Не започва ли всичко така? Имаш кауза, в която вярваш и за която си струва да умреш. Скоро тя се превръща в кауза, за която си струва да убиваш. А след това се превръща в кауза, заради която да убиваш невинни хора.“

Издателство „Лъчезар Минчев” представя един роман, завладял пазара на трилърите през 2008 г., пренесен на големия екран през 2015 г. с участието на Том Харди, Гари Олдман и Нуми Рапас.

 

Една история, подобна на тази на Андрей Чикатило, в също толкова зловещите години на Сталиновия режим в СССР, видяна през погледа на младия английски писател Том Роб Смит. Книгата е преведена на повече от 30 език, има редица номинации за престижни международни награди, включена е в предварителната селекция за Букър за 2008 г. и е удостоена с приза „Стоманен кинжал” за най-добър трилър на Британската асоциация на писателите на криминални романи.

 

Ето какво споделя издателят за книгата и нейната екранизация:

„…Авторът на „Дете 44“ е млад човек. Не е американец, а англичанин. Заинтересувал се от живота в сталинския СССР, прочел книги, направил проучвания и написал криминален трилър, който обаче има и сериозно познавателно значение за онова време в Съветския съюз. Същинската криминална линия заема не повече от половината от целия сюжет.

И също така, както нашите читатели със сигурност знаят, един роман не може да се напъха никога в един двучасов филм. Книгата винаги е много повече.

Романът не е за Андрей Чикатило… Но няма да влизаме в ролята на онази камериерка, която отмъстила за обидата на господарката си, като ? прошепнала: „Убиецът е градинарят.“ И така ? съсипала удоволствието от криминалния роман, който четяла. Би било непростимо да постъпим така. Ще ви кажем само: „Убиецът не е този, който е във филма, и историята изобщо е доста по-различна.”

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s

Create a website or blog at WordPress.com

Up ↑

%d bloggers like this: