“Има много писатели с талант, но малцина са талантливите писатели с дисциплина”
“—Нейтън, обажда се сержант Демарко. Имаш ли свободна минутка да поговорим?
– Да не би… В участъка ли е?
Сержантът се взираше в листа върху бюрото си. Секунди преди да се обади на студента, бе добавил името му към останалите в списъка.
– Все още не – отвърна.
– Господи, напоследък имам ужасно усещане.
– Какво?
– Че нещо му се е случило. Нещо лошо.
– Надявам се да грешиш – каза Демарко. – Междувременно… чудех се дали би могъл да ми помогнеш за нещо.
– Разбира се, каквото и да е.
– Опитвам се да проумея рутинните му занимания, схемата на действията му, такива неща.
– Ще ти кажа всичко, което знам.
– Например, как работи един писател. Любопитен съм за начина, по който стига до идеите си. Томас е работел върху роман, а романът е художествена измислица. Което означава, че той е измислял историята, прав ли съм?
– Ами, да, това е същността на художествената проза.
– Но той може да използва и неща, които действително са се случили, нали?
– Разбира се. В основата на сюжета често са заложени реални преживявания.
– Значи той може да вземе, да речем, реална среща с някого. Запознанството си с Анабел например. Но за романа ще промени мястото на събитието?
– Разбира се. Виж Хемингуей. Повечето му творби са малко или много автобиографични. Един белетрист се хваща за нещо реално, но го поизменя, придава му по-драматично звучене, прави го по-емоционално, по-интересно.
– Но няма начин да се разбере кои части са се случили наистина и кои са измислени?
– Не, освен ако писателят не ти го каже.
– Ясно. Така си и помислих. Още няколко въпроса. Доколкото ти е известно, Томас Хюстън имал ли е навика да става по изгрев слънце и да се качва на колата, за да открие някое спокойно място, където да седне и да размишлява? Все пак е имал голяма, красива къща, един кабинет там и един в университета.
– Да, но… би ли изчакал секунда? Искам да намеря нещо в компютъра.
– Разбира се. – Докато чакаше, Демарко отново огледа имената върху листа. Дани, Бони, Хюстън, Моби, Текс, Нейтън, Конеску, Дентън. Огради с кръгче първото и шестото име – единствените хора, на които имаше доверие.
– Ето, намерих я – обади се Нейтън. – Томас ми изпрати тази бележка през втората седмица от семестъра. Една вечер буквално заспах по време на семинар, но той се отнесе с разбиране. Само се пошегува с мен, а после продължи лекцията си. След това му се извиних и казах, че цяла нощ в главата ми са препускали сюжетни идеи и не съм спал добре. Той не каза почти нищо тогава, но на другата сутрин открих тази бележка в университетската си пощенска кутия. Сканирах я и я запазих в компютъра. Може ли да ти я прочета?
– Да, моля – отвърна Демарко.
– Добре, ето какво е написал. Скъпи Нейтън, през първите няколко години може би ще приемаш безсънието си като романтично злочестие, обичайно за професията ти, нещо като артистичен почетен знак. Може дори да ти харесва по един перверзен начин, защото в крайна сметка именно идеите, които те държат буден, всички онези потенциални истории, поеми и романи, са доказателство, че си избраник, надарен с талант. Ала, повярвай ми, когато си лежал буден хиляда нощи, изтощен и закопнял за сън, потиснат и мрачен денем, обаянието на безсънието постепенно изчезва. И колкото по-скоро се научиш да укротяваш неуморното си съзнание с медитация и прогресивна мускулна релаксация, толкова по-продуктивен ще бъдеш. По-бързо ще стане с таблетка приспивателно или с половин бутилка водка, но на другата сутрин ще си неспособен да работиш. Може дори да пробваш с тиха музика или с четене на творби от по-некадърните си състуденти. Онова, което никога не трябва да правиш, е да посягаш към химикалката, защото ще прекараш нощта в писане и няма да мигнеш до зазоряване, а после цяла седмица ще се бориш с влудяваща нарколепсия. Създай си режим и го спазвай дисциплинирано, Нейтън. Има много писатели с талант, но малцина са талантливите писатели с дисциплина. Желая ти успех, продължавай да пишеш, но не се лишавай от сън. Томас.
– Сякаш говори от опит.
– Именно. По-късно същия ден му благодарих за бележката и той призна, че така и не е успял да намери практическо приложение на собствените си съвети. Каза, че през по-голямата част от пълнолетния си живот е практикувал полифазен сън. Макар и против волята си.
– Полифазен. Да спиш на фази?
– Точно така. По думите му с Клеър са лягали заедно около десет вечерта – малко телевизия, както и други семейни занимания, сигурен съм. Понякога заспивал след това, друг път не. Но никога не спял повече от два или три часа. Така че следобед или след вечеря си дремвал при всяка възможност.
– А когато е буден през нощта? Тогава с какво се занимава?
– Пише. Чете. Прави проучвания. Ако се почувства твърде неспокоен, излиза да се разходи – пеша или с колата.
– Значи за него не е обичайно да се озове на петдесетина километра в северна посока по изгрев слънце някоя сутрин, седнал на пейка в малък парк?
– Ни най малко. Каза ми, че често използва тези часове на безсъние, за да проучва различни терени, както се прави преди заснемане на филм. Само че в неговия случай става въпрос за книга. Той обичаше да визуализира сцените в главата си, преди да ги напише. Това е неговият начин да създаде силно усещане за автентичност.
– Това е много интересно, Нейтън. Благодаря ти.
– Знаеш историята за семейството му, нали? Имам предвид, случилото се с родителите му?
– Да.
– В такъв случай навярно можеш да си представиш колко трудно му е било да заспи.”
Из “Чернова” на Рандал Силвис, издателство Софт-прес. Превод: Калина Лазарова.
Още откъси от книгата:
“Животът е дълъг процес на разрушаване. Всъщност дори не толкова дълъг.”
“Знам, работата ти е да не забелязваш нищо”
“Непоносимо бе да загубиш дори едно дете”
“Сега в тези гори или близо до тях се крие и убиец”
Краят на октомври е и в Северозападна Пенсилвания властва сезонът на мрачното настроение. Въздухът е сив и натежал от дъждовни капки или замъглен от снежни вихрушки. Слънчевите дни са рядкост, летните магазинчета са затворени, голф игрищата са тихи като гробища, яхтените пристанища са като оголени кости с потрошените си дъски.
А от няколко дни в горите край езерото Уилхелм се крие убиец – отчаян, въоръжен, объркан. Човек, внезапно изгубил ума си. Довчерашен герой за родното си градче, днес прочутият писател и университетски преподавател Томас Хюстън е обявен за изверг, избил цялото си семейство.
Сержант Райън Демарко обаче е опитен детектив и познава лично издирвания беглец. И макар да се съмнява, че писателят е способен на подобна жестокост, е длъжен да го открие. Но ако Хюстън е невинен, защо се крие от полицията? И какви улики по случая крие недовършеният ръкопис на новия му роман? Докато се бори със собствените си демони, Демарко затъва все по-дълбоко в мрачното разследване и рискува да се превърне в поредната жертва…
