“Клиенти, шофьори, фетиш и бакшиши”
Из “Дневният живот на нощните пеперуди” на Деница Дилова, издателство Сиела.
“В новата работа ми партнираха двама младежи – Севда и Найден. Те работеха в автомивката от две години. Сега, включвайки себе си, вместо два чифта ръце заработиха три. Един следобед се шокирах от чисто ново BMW, в което шофьорът бе ял тиквени семки. Едва го изчистихме отвътре, малките парченца от семките бяха се наврели във всевъзможни места, беше плюл в движение из цялата кола. Докато миехме колата, той стоеше на около десетина метра и продължаваше да люпи тиквено семе. Сигурно страдаше от глисти.
Много рядко автомобилите си миеха възрастни хора. Може би ги измиваха на селската чешма или пред блока с бутилка от минерална вода. Повечето ни клиенти бяха млади. Разбира се, както и при работата ми във вестника, и тук идваха луди. В Розенград съм преброила поне три дузини смахнати, които имат нужда от въдворяване. Не ми пречеха, ако не вземем под внимание това, че щом някой от тях ме забележеше, мигом тръгваше към мен. Обикновено искаха изява. След психиатричните отделения най-посещаваните места от луди са редакциите на регионални вестници. Най-леко минаваха срещите с лудите поети, те просто прочитаха на глас стихотворенията си и си тръгваха.
В автомивката лудите не четяха поезия, а бяха агресивни. За мен и двата варианта бяха еднакво мъчителни. Лудите клиенти слагаха по три чифта диоптри и моментално откриваха някаква драскотина или нещо, което според тях бяхме повредили, докато мием, и скачаха директно на бой. Не липсваха и пияни, с два-три промила в кръвта. Те за мен са истински герои. Онзи руснак, който държи рекорда за промили в кръвта – тринайсет, впрочем той по-скоро имаше кръв в промилите. За мен той е титан на човешкия дух. Загиналите заради катастрофи в тази неравна битка с живота трябва да бъдат канонизирани за светци. Също трябва да се изградят отделни пътища за пияни шофьори, да вилнеят там необезпокоявани. А защо не и цели селца, обособени малки алкохолни сборища. И руснакът да им бъде пророк.
След пияните шофьори най-високо в очите ми бяха тези без шофьорска книжка. Да управляваш автомобил, притежавайки шофьорска книжка, не е героизъм. Няма нищо интелигентно в това, дори е проява на лош вкус. Шофьорската книжка дава власт, като същевременно прави от шофьора нафукана твар, която ще използва всеки удобен момент да демонстрира най-неприятните си качества – ругатни и заплахи срещу всички останали шофьори, неправилно изпреварване, превишена скорост и всякаква друга гадост. Докато шофьорът без книжка е тих и елегантен на пътя. Не псува и не привлича внимание с калпазански изцепки. Автомобилът му е изряден, той не обича да се набива на очи, спазва всички правила. Шофьорът, който не притежава документ за правоуправление, е образец, истински джентълмен, облечен в кола. Логично е самото съвършенство на пътя да бъде шофьор без книжка, употребил и алкохол.
Повечето клиенти не идваха, за да мият коли, а защото днес или по принцип нямаха с кого да се сбият. Откакто домашното насилие стана обект на сериозни санкции, цялата агресия, която е програмирана у човека генетично, се изсипваше върху нас, служителите, и по пътищата. Човек е устроен да води войни и да има враг. Иначе се чувства непълноценен. Ако няма обявен външен враг – държава или някой народ, той намира врага сред своите. Не е трудно. Оглеждаш се около себе си – пълно е с потенциални врагове – жена ти, съседи, колеги, бивши съпруги, работници в автомивка. Стига да имаш желание, да ти идва отвътре, врагът е твой. Изяж го! Наличието на враг ти дава нова възможност за личностна реализация. Ти вече не си никой. Ти си борец. Очите на жена ти се изпълват с възхищение, а децата искат, като пораснат, да станат като теб. Не ми се вярваше, че мъже като канари изпитваха ужас да не се повреди колата им, а не забелязваха, че целият им живот бе пълна катастрофа.
От трима ни Найден беше най-силен и пращахме него да бият. Клиент, който беше хващал колегата ни за гушата два-три пъти, продължаваше да идва да си мие колата при нас. Ние със Севда изчаквахме развоя на случката в кафенето.
Повредите плащахме тримата. Така се практикуваше навсякъде. На втория си работен ден блъснах новото пежо на заместник-кметицата, тримата поехме ремонта на бронята є. Случваше се влизащи коли да закачат вече паркираните измити автомобили, тогава пак ние бяхме виновни. Бяхме виновни и ако клиентът откриеше, че нещо отвътре му липсва – възстановявахме го. Бяхме виновни, ако клиентът не бе ебан скоро. А ако беше, тогава заслугата естествено не беше наша.
Намразих съществото Клиент до дъното на душата си. Ако Клиентът напусне завинаги Земята, тя ще се превърне в най-приветливото място във Вселената. След всичките войни, мор и чума на човечеството наистина му идва в повече от присъствието на Клиенти под път и над път. Милиони години еволюция и надрусани водачи на голф ни хващат за гърлото, защото джантите им не лъщят достатъчно.
Най-много се миеха коли в понеделник и петък. Имаше дни, в които измивахме по двайсет и пет автомобила. Тогава едва се прибирах от умора, ръцете ми мъчително се повдигаха, за да поставят хапка в пресъхналата ми уста, а на очите и в гърлото ми лютеше от препаратите. Всичко имаше вкус на автомивка, от сутрешното кафе до вечерята, а сънят и той също беше разпенен и облян с маркуч. Работех сред непрестанна влага и нетърпима химическа смрад. Най-често клиентите бяха мъже и оставяха бакшиш. Миенето на кола беше седем лева, даваха десет и си тръгваха. Жените оставяха само на Найден, а мъжете – на нас, жените, и на Найден. Не беше много справедливо, но пък Найден поемаше най-рисковите клиенти, затова го преглътнах.
Най-много предложения за брак получих аз. За първите три седмици – пет, а Найден нито едно. Севда получи две. Може би аз изглеждах с най-голяма потребност да ме прибере някой и да се грижи за мен, защото трябва да признаем, че отчаяният човек е донякъде симпатичен. Петимата ми бъдещи мъже бяха с хубави автомобили, оставяха щедри бакшиши и черпеха с кафе и трима ни. Получих и букет рози от единия.
– Приключих с мъжете – му казах. Не исках да съм груба.
– Жалко – каза той и повече не дойде. Наистина беше жалко, най-вече това, че „приключих с мъжете“ за него звучеше, че съм го обърнала на жени. Бях приключила с мъжете, които носят рози, защото знаех всичките им следващи ходове. След като мъжът спре с розите – някъде след втория месец, – щедрият и увлечен ухажор започва да се опитва да минава все по-тънко. И нямаше шанс да ме има мъж, който излиза от автомобил.
Имах само един фетиш и той не се промени с времето – походката. Когато видя хубава мъжка походка, в мен има само една реакция и тя е: Мамка му! Нищо такова не усещах, когато мъжът излиза от автомобила си. В това отношение бях примитивна като примат.
Истината е, че от около година се бях научила да казвам „не“ и това вкара живота ми в нови релси. Той стана истински. Ако думата „да“ отваря някаква врата, то тя след определено време се оказва грешен избор. А думата „не“, затваряйки вратата, отваря десетки други.
В барчето на автомивката един мъж настоя да ни почерпи. Попита откъде ме познава. Сетих се, че съм правила интервю с него и негови ученици, които бяха спечелили национална олимпиада. Беше учител по история, малко над петдесет, симпатичен. С поглед, който те принуждава да сведеш очи.
– Уволниха ли ви, г-це Бранкович? – попита.
– Равновесията са временни. Когато човек буксува, няма нужда да чака да го уволнят.
– Права сте – каза той вяло.
– Тук съм незаконно, ще ви помоля за дискретност.
– Свободата винаги е подтиквана от разклащане на закони.
– Остана да ме последвате – му казах.
– Тя флиртува с вас. Така си изкарва бакшишите! – намеси се Найден. Историкът се направи, че не чува.
– И какво може да стане от един учител по история? – попита той. Опитах да издържа на погледа му. Сиви очи.
– О, може да станете превъзходен шофьор. Влязохте майсторски в улея на сервиза отсреща. Имате качества, за които не подозирате – казах.
Той не продума повече, но остави бакшиш като в стриптийз-бар.
Често идваха заядливци с напълно измит автомобил. Дори ми се струваше, че ако започна да го мия, съществува вероятност да го зацапам. Това бяха автоманиаците. Колите им бяха всичко. Родена бе нова човешка раса. Целият живот на тези хора беше вътре, а ако имаха добрия късмет, и смъртта щеше да ги застигне там. Никой мъж не би имал нищо против да загине на пътя наместо немощен в леглото си или в някоя миризлива болница. Трябва да призная, че времената са такива – няма много варианти да се умре достойно. Аз не бих искала да умра в автомобил, но ако трябва да ме блъсне на пътя, бих искала да е BMW X6. Много добро изпълнение, висока е, ще ме убие на място. С такава кола можеш да отидеш до ада и да се върнеш обратно.
Веднъж се наложи да махам петна от кръв от задната седалка, но останаха техните бледи очертания. Беше престояла поне едно денонощие, а употребих най-агресивния препарат. Собственикът на колата, който чакаше встрани, беше спокоен, все едно не чистех кръв, а му приготвях омлет. Можеше петната да са от месечен цикъл или на някой да е шурнала кръв от носа. Но можеше и някой да е получил рани, несъвместими с живота, както записват в медицинските досиета.
Все пак предпочитах да пера кръв, отколкото повръщано.
– Другия път елате веднага, не чакайте да засъхне – казах му съучастнически. Той се усмихна.”
Из “Дневният живот на нощните пеперуди” на Деница Дилова, издателство Сиела.
Още откъси от книгата:
“Фундаменти на регионалната журналистика”
Романът на победителя в конкурса на Сиела за Нов български роман!
“Напоследък не гледах на четенето с много добро око. Не познавам никой, който е станал добър човек, защото е чел много. На четенето се приписват излишно много добродетели. Но защо никой не споменава порочния му характер?
Наблюдавах как четенето дава само повече власт на лошото. То правеше онова, което правеха и парите, с тази разлика, че за лошата страна на парите никой не хранеше съмнение. Някога четенето може и да е било полезно, но в новия век служи на злото.”
Запознайте се с Нина Бранкович – забавна, привлекателна, умна, трийсетгодишна и – както всички нас – професионално неудовлетворена. След един инцидент чашата прелива и Нина решава рязко да смени посоката на живота си. Заедно със своя приятел Даниел, умен, арогантен, секси, и – какво да се прави момичета – да, гей, се впускат в авантюра, която ще промени живота им завинаги.
Дневният живот на нощните пеперуди на Деница Дилова е дръзко пиршество на остроумието, абсурда и цинизма на едно време, което на пръв поглед носи цялата свобода на неограничените възможности, а всъщност ни парализира в оковите на добре устроеното ежедневие.
Деница Дилова е родена в Червен бряг, работи в неправителствения сектор. Пише и реализира проекти с млади хора, проекти за социализация на етнически общности и хора с увреждания. От пролетта на 2006 г. участва като съавтор в списание “Експрес” Разград, а от края на 2006 г. е директор на в. “Лудогорски вестник”. Омъжена е и има две дъщери. С два свои разказа през 2006 г. печели гласовете на публиката и поощрителната награда от конкурса “Очи за себе си” (ХуЛите), през 2008 г. печели първи места в литературните конкурси на Public Republic и Литературата Днес. През 2010 г. става носител на Първа награда от Осмия конкурс за кратка проза на LiterNet & eRunsMagazine (2010). През 2014 печели първо място в анонимния конкурс за нов български роман на издателство Сиела с ръкописа си “Непорочна практика”, който по-късно излиза като роман със заглавието “Дневният живот на нощните пеперуди”. “Безумецът от Таро” е вторият й роман.
