“— Само от любопитство да те питам… какво държиш в онази клетка в дневната?”

Из романа „Жажда“ на Ю Несбьо, издателство ЕМАС. Превод – Ева Кънева.

“Бьорн Холм зави по тихата улица и подкара предпазливо волвото „Амазон“ между грамадите сняг, натрупан от двете страни, където засипани автомобили сякаш се бяха пъхнали в бърлогите си за зимен сън.

— Пристигнахме — Хари се наведе напред и погледна към четириетажната фасада. Между втория и третия етаж светлосинята стена беше нашарена с графити.

— Улица „Софие“ номер 5 — обяви Бьорн. — Едно време ти живееше тук!

— Сякаш е било в друг живот. Изчакай ме в колата.

Хари слезе, изкачи двете стъпала и огледа звънците.

Част от някогашните имена бяха сменени. Името на Вюлер стоеше под мястото, където някога се намираше неговото. Хари натисна звънеца на Вюлер. Изчака. После пак. Нищо. Посегна да позвъни за трети път, но вратата се отвори и навън изскочи забързана жена. Хари улови вратата, преди да се е затворила автоматично. Влезе в сградата.

Миризмата на стълбището си беше същата като едно време. Носеха се аромати на норвежка и пакистанска кухня, примесени със сладникавата смрад, идваща от апартамента на госпожа Сенхайм на първия етаж. Хари се ослуша. Тишина. Тръгна по стълбите, като се стараеше да не вдига шум. По навик прескочи шестото стъпало, което проскърцваше.

На първата площадка застана пред вратата.

Зад матираното стъкло не светеше.

Хари почука и зачака. Огледа бравата. Прецени, че много лесно би могъл да я разбие. Твърда пластмасова карта и еднократен, силен натиск. Представи си какво би било да мине от другата страна на барикадата. Да влезе в ролята на човека, който прониква неканен в чужди домове. Пулсът му се ускори, дишането запоти стъклото отпред. Тази възбуждаща тръпка, дали и Валентин я бе изпитвал, когато бе нахълтвал в домовете на жертвите си?

Хари почука повторно. Почака, реши, че няма смисъл да чака повече, и се обърна да си върви. В същия миг чу стъпки зад вратата. Зад матираното стъкло се мярна сянка. Вратата се отвори.

Андерш Вюлер се появи гол до кръста, по дънки, небръснат. И въпреки това не изглеждаше като току-що станал от сън. Тъкмо обратното. Зениците му бяха разширени, а челото — запотено. На едното му рамо Хари забеляза кръв. Вероятно от рана.

— Какво правиш тук, Хари? — попита Вюлер. Гласът му звучеше по-различно от онзи висок момчешки тембър, с който Хари бе свикнал да го свързва. — И как успя да влезеш в сградата?

Хари се прокашля.

— Трябва ни серийният номер на револвера на Валентин. Позвъних на домофона.

— И?

— И ти не ми отвори. Предположих, че спиш, затова изчаках някой да излезе и използвах момента. Живял съм тук, на горния етаж, и знам колко слабо се чуват звънците.

— Така е — Вюлер се протегна и се прозина.

— Е? У теб ли е?

— Кое?

— Револверът „Редхок“.

— А, за него ли питаш. Да, у мен е. Искаш серийния номер, нали? Чакай да го донеса.

Вюлер притвори вратата. През стъклото Хари видя как Андерш се изгуби по коридора. Към спалнята, съобрази Хари, понеже всички апартаменти в сградата имаха еднакво разположение. После силуетът се приближи към вратата, но свърна наляво — там се намираше дневната.

Хари бутна вратата и влезе. Долови аромат на парфюм. Вратата на спалнята беше затворена. Ето затова значи бе отишъл там Вюлер. За да затвори вратата на спалнята. Воден от професионален навик, Хари се огледа за дрехи и обувки в коридора, които евентуално да му подскажат нещо, но не забеляза необичайни вещи. Ослуша се. После с три дълги безшумни стъпки се озова в дневната. Андерш Вюлер не го беше чул. Коленичил пред ниска масичка с гръб към Хари, той пишеше нещо в бележник. До бележника стоеше чиния с парче пица. С пеперони. До чинията — големият револвер с червената дръжка. Нито следа обаче от белезниците и железните зъби.

В единия ъгъл на стаята имаше празна клетка. В такива клетки обикновено се гледат зайци. Момент… Хари си спомни как веднъж, по време на оперативка, Скаре сдъвка Вюлер за контактите му с „Ве Ге“. Тогава младият полицай заяви, че е казал пред вестника едно-единствено нещо: гледал котка. Къде обаче беше въпросната котка? И кой държи домашна котка в клетка? Погледът на Хари зашари към по-късата стена. Там имаше тясна библиотека с учебници за курсанти в Полицейската академия: например „Следствени методи“ на Биеркнес и Хоф Юхансен. Хари забеляза и други заглавия, които не влизаха в задължителната учебна литература: „Сексуални убийства — модели и мотиви“ от Реслър, Бърджис и Дъглас — книга за серийни убийства, която Хари преди няколко седмици препоръча на студентите си, защото там се съдържаше информация за наскоро разработената от ФБР програма VICAP за залавяне на извършители на особено жестоки престъпления. Хари плъзна поглед надолу по библиотеката. На семейна снимка позираха двама възрастни и Андерш Вюлер като дете. На долния рафт имаше още книги: „Основни принципи в хематологията“ от Атул Мехта и А. Виктор Хофбранд, „Обща медицина“ от Джон Д. Стефенс. Млад мъж, който се вълнува от заболявания на кръвта. Какво лошо има? Хари се приближи да разгледа семейния портрет. Момчето изглеждаше щастливо. Родителите — не чак толкова.

— Защо си взел от хранилището вещите на Валентин? — попита Хари и забеляза как гърбът на Вюлер се скова. — Катрине Брат не те е молила за това. Веществените доказателства не са от нещата, дето човек изнася от службата и си ги носи вкъщи. Дори да става дума за разкрити случаи.

Вюлер се обърна и Хари забеляза как погледът на младия полицай инстинктивно зашари надясно. Към спалнята.

— Аз съм следовател в Отдела за борба с насилието, а ти — преподавател в Полицейската академия, Хари. Реално погледнато, по-логично е аз да те питам за какво ти е серийният номер на иззетия по случая револвер.

Хари схвана, че няма да получи отговор.

— Серийният номер не е пускан в регистъра на притежаващите огнестрелно оръжие, за да се открие законният му собственик. Защото няма как на Валентин Йертсен да е било издадено разрешително за оръжие.

— Важно ли е да се провери това?

— Според теб не е ли?

Вюлер вдигна голите си рамене.

— Доколкото ни е известно, револверът не е бил използван за убийство. Според аутопсията Марте Рюд е била простреляна след настъпването на смъртта. Балистичните характеристики на този револвер не дадоха съвпадение с нито един от криминалните случаи, фигуриращи в базата данни. Затова, Хари, не мисля, че е важно да се разбере на чие име се води въпросният револвер — не и с оглед на купчината задачи, които просто крещят за спешно изпълнение.

— Е, в такъв случай един преподавател би могъл да се поразрови и да провери докъде ще го заведе серийният номер, без да ангажира заетите следователи.

— Както искаш — Вюлер откъсна лист от бележника и му го подаде.

— Благодаря — Хари пак погледна кръвта върху рамото му.

Вюлер го изпрати до вратата. На стълбищната площадка Хари се обърна. Вюлер се беше наежил, както — кога несъзнателно, кога съзнателно — правеха охранителите на заведения.

— Само от любопитство да те питам… какво държиш в онази клетка в дневната?

Вюлер премига няколко пъти.

— Нищо — отвърна и тихо затвори вратата.”

 

Из романа „Жажда“ на Ю Несбьо, издателство ЕМАС. Превод – Ева Кънева.

Още откъси от романа:

“Първата ни работа е да питаме дали детето е бягало от къщи.”

“В криминалните хроники изобилства от имена, завършващи на „и“…”

“Как успя да влезеш в телефона? С пръстов отпечатък от трупа ли?”

Осло, Норвегия. Серия зловещи убийства разтърсват града. Почеркът е един и същ: след уговорени срещи в приложение за запознанства неуловим маниак разкъсва с метални зъби гърлата на млади жени, изпивайки кръвта им. Единственото, на което полицията се натъква, са гротескните останки от чудовищните пиршества. Без улики, без заподозрени и без време за губене, местните власти нямат друг избор, освен да се обърнат към единствения човек, способен да спре зверствата.

Тъмна сянка е изплувала от миналото, възраждайки отдавна забравените митове за кръвопийците, а бившият старши инспектор Хари Хуле трябва да се изправи пред най-големия си и кошмарен враг – единственият, който е успял да му се изплъзне.

“Жажда” е единадесетият случай на инспектор Хари Хуле от поредицата на “властващия крал на скандинавското криминале”, както нарича “Гардиън” Ю Несбьо. Норвежецът Ю Несбьо вече се е утвърдил като един от най-успешните криминални автори в света, оглавявайки класациите с всяка следваща книга. Романите му са преведени на над 50 езика и са продадени във впечатляващите 33 милиона екземпляра.