„Вече бях на дъното“

Из „Безумецът от Таро“ на Деница Дилова, издателство Сиела.

„Вечерите ми се очертаваха еднообразни, направо тъпи. Град от този формат както можеше да предложи всичко, така можеше и да не го направи. Навсякъде бръмчаха джипове, в Преспан имаше джипове за две световни войни. Нощният живот беше почти нулев. Една от непопулярните теории за липсата на бойни действия по време на прехода към демокрация се обясняваше с това, че хората в България мразеха да напускат домовете си. Особено през седмицата, особено вечер.

Но се скъсваха да висят по кафенетата денем.

Затова може би закономерно третата ми среща с баска бе в едно кафене десет дни след първата. Пиех капучино с три колежки, когато той влезе. Всички се извърнаха да го видят. Мъжете любопитстваха, защото той по нищо не ги наподобяваше. Жените го зяпаха, защото носеше онази магнетичност на мъж, когото не можеха да имат. Това, което му липсваше, не беше замаскирано, виждаше се с просто око. Липсваше му всякаква принадлежност към останалите хора. Баскът не погледна никого, поръча си кафе и сода и седна на бара. Набоков би казал за него, че има face a claques – лице за бой. Сега осъзнах, че може би трябваше да го застрелям още при въвеждането му в съдебната зала. Или да го бях пратила в затвора за високи промили алкохол в кръвта. Смятах, че бях пропуснала два-три хода, които биха попречили на тежката ситуация в момента. Но правех ужасни стъпки, като следвах една вътрешна сила, която не знаех откъде ми дойде. Всяко обстоятелство би могло да се счете като достатъчна причина да не се случи нищо между нас. Но само ако вземех предвид обстоятелствата. Аз нямах намерение да го правя. Станах, извиних се на колежките и се приближих откъм лявата му страна.

– Може ли да ми сипете чаша вода? – попитах бармана.

Баскът се извърна към мен. Беше с тъмносиня риза. Гледаше ме в очите, после погледна към деколтето ми. Наведох очи и видях, че приличам на розова петниста хиена. Не ме интересуваше, имах броени секунди за действие.

Второ действие.

– Bonjour. (Здравей) – казах. Барманът се обърна да ми търси водна чаша.

– Bonjour – каза баскът.

– Cinq minutes pour aller d’ici … (След пет минути ще изляза от тук…)

– Eh bien (Добре) – каза той, усмихваше се.

– On peut boire quelque chose … si vous voulez. Maintenant ou jamais. – (Може да пием нещо… Ако искаш. Сега или друг път.)

– Aucune chance. Son mariage. (Нямаш шанс. Омъжена си.)

Нещо заклещи гърлото ми отвътре. Шамарът, който ми зашлеви тази реплика, беше силен и звучен, стори ми се, че целият бар го чу. Тъпо, нахално баско говедо! Испания трябваше да ги избие до крак. Тъкмо вадех визитката си. Не бях готова за такъв отговор и ръката ми спря, но французинът видя, че я държа. Бях от жалка по-жалка. С последните сили, които имах, я оставих на бара пред него и казах с глас на смъртник:

– Si vous changez d‘avis… (Ако промениш решението си…)

И се обърнах, исках да избягам някъде.

– Водата Ви, госпожо – чух зад гърба си да казва барманът. Махнах с ръка, без да се обръщам повече, че не искам. Сбогувах се с колежките и се прибрах.

Няма по-разяждаща отрова от съмнението. То може да съсипе и най-здравия, най-успелия и най-обичания човек. Съмнението, че не си избрал най-доброто. Че е можело другояче. Откакто постигнах някакво уж щастие, не съм спирала да се съмнявам, това ли исках? Това ли съм аз? Така ли трябва да изживея живота си?

И после дойде Доминик и всички съмнения изчезнаха. Знаех, че каквото и да направя, вече съм избрала дъното. Бях на най-ниското стъпало и нямах никакво съмнение в това. Исках да съм точно там.

Бях готова да платя всяка цена. Мозъкът ми се опитваше да съчинява планове как се лови неуловимото и търпеше провал след провал.

Онази нощ не мигнах, от недрата ми изпълзя някаква друга, нова жена, която не знаех, че крия. Чудовището, което може да наречем условно Решителната, измести Влюбената с един мощен замах. Настани се в тялото ми и даде да се разбере, че това тяло вече ще играе игра без правила. Влюбената беше слаба и без грам желание за борба, по принцип влюбеният е глупак, та затова просто напусна фронта.

Решителната обаче беше истерична. Ако не бях се направила на интересна в съда да заявявам, че съм омъжена, тогава какво? Щях вече да го имам, ето какво.

Плаках, хапах си ръката, суках си косата и призовах разни демони да се появят веднага и да се заемат малко с живота ми. Може в този период, който нямам спомен колко точно е продължил, да съм сключила някакво споразумение с дявола. Не го изключвам. И денем, и нощем бях в някаква халюцинираща просъница и водех разговори с живи и неживи, без да правя разлика.

Трябваше да имам французина на всяка цена. Alea iacta est. Нямаше връщане. Следващите няколко дни бяха най-дългите в живота ми, а нощите бяха безкрайни. Не знаех, че човек е способен на такова неспокойство. Всичко, което зах-ванех да правя, ми изглеждаше като непреодолимо препятствие. Дори не успявах да сготвя, тотално занемарих апартамента и себе си. Не трябваше да чакам, но чаках.

Опитах да напиша едно домашно на Момчил, но написах такива глупости, че детето ми се разсърди.

На осмия ден излизах от работа. Точно срещу съда, където паркирането е забранено, видях колата му. Него ден нямах дела, подготвях се за две много тежки. Бях в състояние да направя куп глупости. Нямаше къде другаде да е отишъл освен в „Еделвайс“, кафенето, в което съдии, адвокати и прокурори заедно ядяха хамбургери и пиеха кафе – една абсолютно порочна практика. Защо Доминик би влязъл там? Заради мен, разбира се. В това заведение не влизаха хора като него. Бе дошъл да ме види, бях сигурна в това така, както че навън беше пролет. Краката ми ме понесоха натам, защото бях приела новата си съдба и бях готова за нови унижения. Пресякох бързо, но щом се качих на тротоара, първоначалният плам, с който потеглих, се изпари в момента, в който си представих как ще вляза. Затова подминах вратата, не посегнах към нея и продължих покрай прозорците на кафенето. Докато минавах покрай първия прозорец, който гледаше точно към сградата на съда, се обърнах и надникнах вътре. Пролетта беше там, точно както си представях. Беше седнал сам и ме погледна право в очите. Усмихнахме се едновременно, съучастнически. Усмивка, която и за двамата означаваше вид споразумение. Усмивка на съгласие.

Отминах. Всичко беше наред, продължих да се усмихвам, докато се прибирах към къщи, вече дишах спокойно с пълни гърди, а в тялото ми се разля оная топлина, която донякъде успяваше да наподоби алкохолното опиянение. Няколко дни живеех в друго измерение, в полусвят. Изпитвах чувство на пълна безпомощност, ужас от глупаво щастие и възторг, че съм влязла в главата на луд. Точно аз, а не друг. Бях вътре, видях се в катранения му поглед, видях през него, зърнах как ме вижда той.

Според календара на стената ми на десетата нощ след две кратки заспивания и събуждания, малко след 4.00 ч. получих есемес от непознат номер. Пишеше само: dobre.

Това беше le grand moment ( великият момент ). С трепереща ръка започнах да пиша в отговор: Koi mi pishe, сякаш не знаех. Върна веднага: France, и една усмивка. Разменихме следния диалог на френски:

– Voulez-vous quelque chose à boire? (Искаш ли да пием нещо?)

– Oui. (Да.)

– Maintenant, vous immédiatement? (Сега веднага ли?)

– Oui, s‘il vous plaît. (Да, моля.)

– Où? (Къде?)

– Dans le salon, j‘ai un bar. (В хола ми има бар.)

– Je vais vous trouver facilement logez? (Ще намеря ли лесно къщата ти?)

– La première maison du village Reselets.. Le plus grand. (Първата къща в с. Голеш. Най-голямата.)

– Donnez-moi 30 minutes pour réparer. (Дай ми 30 минути да се оправя.)

– Beaucoup (Много са.)

– Еt 15 minutes. (Тогава 15 минути.)

– 10.

Измъкнах се от леглото. Роман не усети. Обикновено в любовта рискуваш да станеш жертва поради липса на необходимата квалификация и предпазливост. Нямах идея къде се ходи, какво се прави. Как се започва, какво да говоря. Ръцете ми се обливаха в пот, гърбът също. Измих си бързо зъбите, а устата ми беше пресъхнала като стар кладенец. Нямах никакъв план, нищо, нищичко. Ако Роман бе чул, че излизам, щях да кажа, че не съм могла да заспя и съм отишла на разходка.

Прекрачвайки прага на дома си, реших какво да направя с досегашния си живот, за да мога да изиграя следващите ходове спокойно. Ясно бе, че животът ми ще си остане тук и нямаше как да се избяга от това. Представих си, че го замитам под килима, за да не го виждам. После щях да мисля.

Запалих колата по-спокойна. Не се огледах дали по терасите има някой, беше нощ и нормалните хора спяха. Демоните вече работеха за мен и тази мисъл ми даде сила.

Пуснах музика и веднага я спрях. Подкарах извън града, без да усетя как, стигнах Голеш. Там спрях пред внушителна къща, съвсем в началото на селото, която сякаш ме очакваше. Проблесна ми изразът на Хенри Милър: Светът категория „А“. Къщата бе с вградена мощ и собствени сетива. Сетих се за апартамента ни с Роман и там, в този миг, разбрах, че никога няма да съм истински щастлива и свободна. Цялата ми мечта бе посечена от гледката на дома на Дюшан. Буржоазно бижу насред циганското село. Къщата бе силно осветена и на двата етажа – нещо необичайно за къща с един обитател. Необичайно за хора като мен, които загасят, щом излязат от стаята. Отчетох, че светът се дели на хора, които загасят, и хора, у които всичко винаги свети.

Не ми остави много време за пропадане. Вече бях на дъното.“

Из „Безумецът от Таро“ на Деница Дилова, издателство Сиела.

Още откъси от книгата:

“Чувствах се осезаемо част от епоха”

“Има книги, на чийто финал не желаех да ставам свидетел”

Ако властва лудостта, кого тогава наричаме Безумец?

Тя е доброто момиче. Той е лошото момче. Те не се познават, защото се движат по различни маршрути и в различни часове. Нейният и неговият живот нямат пресечна точка. Той влиза в съдебната зала, той е свикнал да се движи по ръба на закона. Тя е в тога, тя е законът. Погледите им се срещат и в този миг тя е само жената, а той е просто мъжът.

Съдия Надя Черняк е красива и успешна. Уважавана е от общността в града, има отдаден съпруг и две обичани деца. Животът ѝ е уреден. Образцов. И задушаващ. Доминик е баск, който търси бягство в България от потайно и вероятно нечисто минало. Всичко ще се промени и за двамата след онзи кратък момент в съдебната зала.

Любовта им е огнена игра, насилие над нежността и нежно насилие, страстен театър, чиято сцена са публични места в град, в който нищо не може да се скрие. Те остават невидими за човешките очи, но не и за една охранителна камера. Заслужава ли любовта да бъде спасена от пепелищата на един пламнал свят?

Деница Дилова е родена в Червен бряг, работи в неправителствения сектор. Пише и реализира проекти с млади хора, проекти за социализация на етнически общности и хора с увреждания. От пролетта на 2006 г. участва като съавтор в списание „Експрес“ Разград, а от края на 2006 г. е директор на в. „Лудогорски вестник“. Омъжена е и има две дъщери. С два свои разказа през 2006 г. печели гласовете на публиката и поощрителната награда от конкурса „Очи за себе си“ (ХуЛите), през 2008 г. печели първи места в литературните конкурси на Public Republic и Литературата Днес. През 2010 г. става носител на Първа награда от Осмия конкурс за кратка проза на LiterNet & eRunsMagazine (2010). През 2014 печели първо място в анонимния конкурс за нов български роман на издателство Сиела с ръкописа си „Непорочна практика“, който по-късно излиза като роман със заглавието „Дневният живот на нощните пеперуди“. „Безумецът от Таро“ е вторият й роман.

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Create a website or blog at WordPress.com

Up ↑

%d блогъра харесват това: