„Колко ли изгрева си видяла? Повече от мен, сигурно.“

372 дена след падането на Сетен

Утринните лъчи се промъкваха през притворените кепенци в сумрачната стая. Множество проблясъци, породени от тях, танцуваха игриво по стоманата в ръцете на мъжа.

Погледът му обхващаше двата почти сливащи се в окръжност метални полумесеца, а пръстите му притичваха по извитите им ръбове.

„Богове! – за пореден път възкликна той наум. – Стомана като за няколко дузини стрели… Кой би сглупил да влезе в битка с толкова тежко оръжие?!“

Ръката му подскочи рязко нагоре към лежащия под черната му коса продълговат белег. „Е, понякога може би си струва. Оръжия като това не оставят просто белези…“

Прехвърли два пъти в ръцете си дебелата яворова дръжка. Не й достигаше само педя, за да го надмине по ръст. Острието заподскача пред очите му. „Като слънчев диск и като два полумесеца едновременно… Да ме прероди дано! Всичката тази стомана само за да може да прилича на няколкото проклети топки в небето!“

Очите му се стрелнаха нагоре след грубото богохулство и, съпроводени от въздишка, отново се отпуснаха надолу. Не подхождаше на стражник в храма на Боговете да светотатства.

Мъжът се изправи със стон, все още стиснал оръжието в ръце. Опита да се самозалъже, че прозвучалото в ушите му проскърцване е било от стария стол, а не от болящото го дясно коляно. Белите косми из дългата и иначе черна коса, посивялата набола брада и неизброимите бръчки по бронзовото чело обаче заядливо напомняха истината. Той подпря брадвата на стената и посегна към леглото, където лежаха връхните му дрехи.

Церемониалният елек едва покри гърдите му. Краища от стари военни татуировки се показваха иззад всеки ръб, както и по голите му, мускулести ръце. Разнообразни шарки от жълтеникав ец обхващаха почти всяка педя от дебелата кафеникава кожа. Трябваше да прилича на слънчоглед, но ефектът не бе твърде сполучлив, поне по негово мнение. Със сигурност обаче не правеше дрехата по-пригодна за целодневен караул под жежкия божествен светлик.

Мъжът намести елека върху гърдите си, така че да съвпадне с по-бледо медните, лишени от тен места. Свърза двете му части отпред с обширен няколко пръста, тежък бронзов пръстен. Измърмори ядно срещу неудобната дреха и се зае да обува светлозелените си ленени бричове. Направил и това, огледа се внимателно от горе до долу, доколкото можа, и прокара бавно длан по обхваналата лицето му четина.

„Днес – не“ – отсякоха сковано веждите и се присвиха над кафявите му очи.

Пресегна се машинално към подпряното на стената оръжие и спря погледа си отново върху него. Този път основата на двете остриета привлече вниманието му. От нея те тръгваха в противоположни посоки като разлистващи се цветове – непрестанно нарастващи и уголемяващи се, докато накрая почти не срещнат краищата си. Основата – там, където двете стоманени плоскости се сливаха и обгръщаха дървото в дружна прегръдка, скована с метален шип – бе покрита с ръжда.

„Колко ли изгрева си видяла? – потънаха отново мислите му в брадвата. – Повече от мен, сигурно. А колко живота си отнела, преди да те връчат на мен? По-малко, със сигурност. Вече няма значение, нали? Просто два счупени инструмента, прекарващи дните си, стоейки на показ…“

Нова въздишка напусна гърдите му и той взе оръжието и тръгна към вратата. Знаеше, че трябва да се погрижи за ръждата, така както трябваше и да се обръсне, но нямаше да го направи и днес.“

 

Из „В ярката им светлина“ на Йордан Желязков, издателство Ентусиаст.

 

Корсак Сухибряг е военен ветеран на средна възраст, винен за инвазията, сполетяла град Сетен. Съпругата му, синовете му, както и всички сетенчани го държат отговорен за загубената битка, довела до падането на града. Изгубил в нея и първородния си син, Корсак се чувства напълно победен, дори и без чуждото осъждане. Ситуацията му се влошава допълнително и от това, че прекарва първите няколко месеца след сражението извън града и после се завръща в него заедно с чуждоземно и друговерско момиче.

Разгромен, отчаян и предал се, последното му желание е да изживее живота си кротко и тихо. Това се оказва невъзможно обаче, когато политическата и религиозната обстановка в Сетен ескалират и Корсак е въвлечен в центъра на тези сътресения, а чуждоземното момиче и най-малкият му син попадат в една невъзможна и ужасяваща ситуация.

А междувременно Те захождат към Сетен за сетен път.

„В ярката им светлина“ е първата книга за нов, просторен фентъзи свят и дава началото на събития, които тепърва ще обхванат всичките му краища.

Романът е първият на автора Йордан Желязков.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

w

Connecting to %s

Create a website or blog at WordPress.com

Up ↑

%d bloggers like this: