„– Моля ви. Които и да сте… Аз само търся брат си“

„Бергорт. Петък, 21 август 2015.

Мъжете вече са близо. Спират на четири-пет метра от нея, отпуснали ръце. Носят черни кожени ръкавици и черни маски. Ясмин чува как влакът излиза от тунела, усеща палещото слънце и пулсирането на главата си. Отстъпва назад и се извърта, за да ги държи под око през цялото време.

– Моля ви – казва тя и вдига ръце, като сама чува колко безсъдържателно, безпомощно и жалко прозвучава това. – Които и да сте… Аз само търся брат си.

Те стоят неподвижно и само я гледат, напълно безлични с маските си. Тя ги обхожда с поглед, опитва да ги види, да разбере или намери нещо, за което да се хване, някаква форма на зрителен контакт. Онзи с татуировките и анцуга я гледа спокойно. Очите му са като камъчета, тъмносиви и гладки, в цепките на маската. Мъжът по средата е същият, има кафяви очи, които просто се взират в нея, спокойно и съвсем равнодушно. Обаче има нещо особено в очите на мъжа в края. Сякаш не може да се съсредоточи, очите му шарят към нея и останалите. Има нещо познато в тях.

Ясмин опитва да преглътне, но устата й е съвсем суха и залепнала. Обръща се към познатите очи, опитва да ги улови, моли им се.

– Само търся брат си – повтаря тя.

Онзи с анцуга пристъпва напред и вдига ръце с открити длани, сякаш за да й покаже, че няма намерение да я нарани. Тя обаче познава жеста, виждала го е хиляди пъти. Смисълът му е противоположен – не пасивен, а агресивен – и тя отстъпва назад. Вижда как трепери единият крак на мъжа с нервните очи и се обръща към него.

– Мамка му, аз съм от тук. Кълна се, аз съм една от вас.

– Предупредихме те – казва неочаквано анцугът. Гласът му е плътен и глух като в затворническа килия. – Ясно ти показахме какво искаме – да престанеш да ровиш. Но ти не показваш никакво уважение. Така че не ни оставяш друг избор.

Тя не вижда как става това, но изведнъж той се оказва с нож в ръка. Острието проблясва и искри, хвърля слънчеви петънца около дърветата и я заслепява.

– Моля ви – повтаря тя, – само търся брат си…

– Сериозно – казва онзи с познатите тревожни очи. – Казахме…

– Стига! – изсъсква анцугът отстрани и се извръща рязко към него. – Затваряй си устата, копеле.

Отново се обръща към Ясмин, все така с отпуснати ръце и леко небрежна стойка, самоуверен, сякаш това е фасулска работа за него. Ножът проблясва в ръката му.

Ясмин отстъпва назад, усеща игличките и чакъла под краката си, усеща, че склонът е наблизо, усеща дърветата наоколо.

– Май не схващаш – казва той. Сега гласът му е като на дете, докато обяснява малоумно. – Трябва да плюеш на това. Тук няма нищо за теб. Няма в какво да ровиш. Радикалният ти брат е мъртъв. Ние сме нищо, разбираш ли? Ние сме призраци.

Нервните очи сега са се задържали неотклонно върху ножа.

– Той не е мъртъв – прошепва Ясмин.

– Какво каза, курво? – казва анцугът.

Съвсем близо е до нея, на една ръка – или замахване с ножа – разстояние. И нещо в това кара Ясмин да се пробуди, нещо в начина, по който той казва, че Фади е мъртъв, и я нарича курва. Как само стои срещу нея с жалките си татуировки, шибания си нож и лъскавите педалски маратонки „Адидас“. Струва й се, че пропада безпомощно надолу, по някоя скала или в кладенец, към мястото, откъдето е дошла. Колко пъти ги е виждала с ножовете, побелелите кокалчета на ръцете, бръснатите глави, счупените носове и жалките съсипани животи. Те са като Давид, като всички тук. Лични правила и очаквания, лично насилие и заплахи. И Ясмин се сеща за Фади и оръжията, за юмрука на Давид по слепоочието си. Мисли си, че стига толкова, че не може да понесе и секунда повече, че всичко свършва тук.

И още преди да осъзнае какво прави, държи пистолета в ръка. Още преди да осмисли реакцията си, го е завъртяла напред, както помни, че правеха на стрелбището. Още преди адреналинът да се разлее в тялото й, държи пистолета с двете си ръце, право срещу челото на мъжа с анцуга.

Тя поемаше ударите в хола, кухнята и спалнята през цялото си детство. Поемаше синините и срама. Но това беше заради Фади. Приемаше злоупотребата и ударите на Давид. Позволяваше му, молеше го за тях, провокираше го. Но това беше заради самата нея. Това сега е за последен път. И всичко, което носи у себе си – срещу това, срещу Фади, Давид, мама, татко, Париса и целия шибан Квартал, изведнъж се оказва в ръцете й. Сякаш стиска омразата, сякаш тя е направена от стомана и смърт.

Вижда как очите под маската се променят, как нещо припламва в тях. Вижда как другите двама се отдръпват, как онзи с нервния поглед вдига ръце и отстъпва назад.

– Няма да ме наричаш „курва“. Брат ми не е мъртъв.

Той се вторачва в нея, проблясъкът на страх или объркване е отминал.

– Какво ще правиш с това? Ще ме застреляш ли, курво?

Изрича последната дума бавно и спокойно и последната сричка се удавя в оглушителния шум, когато Ясмин натиска спусъка.“

 

Из „Кварталът“ на Йоаким Зандер, издателство Колибри.

Още цитати от книгата:

“Какво му стана? Неспокоен ли е? От какво? Да не би да го разкрият?”

 

Ясмин Аям е успяла да избяга в Ню Йорк от трудния живот на емигрант в крайния стокхолмски квартал Бергорт. Един ден получава съобщение, което я кара незабавно да се върне в Швеция: брат й Фади е изчезнал, носят се слухове, че е убит в Сирия, а по улиците на предградието се разрастват бунтове и ескалира насилие. Свързани ли са събитията в Квартала с Фади? В същото време Клара Валдеен научава, че организацията за правата на човека в Лондон, за която работи, е замесена в тъмни дела, чиито следи водят към Стокхолм. Там пътищата на Клара и Ясмин се пресичат: и двете – търсещи истината, и двете – изложени на смъртна опасност. А пред читателя се разкрива шокиращ задкулисен сюжет, в който участват агенции за сигурност, лобисти, руски дипломати, бойци от „Ислямска държава“ и улични банди.

Една драматична история за загуба, гняв и потребност от принадлежност; напрегнат политически трилър за международна конспирация, алчност и корупция и за глобалните проблеми, пред които е изправен светът днес.

 

Йоаким Зандер (р. 1975 г.) е шведски писател, доктор по право на Маастрихтския университет. Работил е в Европейския парламент и в Европейската комисия в Брюксел. Дебютният му роман „Плувецът“ (2013) се превръща в световен бестселър и е издаден в над трийсет страни. Вторият му роман „Orten“ (2015) – самостоятелно продължение на „Плувецът“ – го утвърждава като един от най-силните гласове в скандинавската криминална литература.

Advertisements

One thought on “„– Моля ви. Които и да сте… Аз само търся брат си“

Add yours

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

w

Connecting to %s

Create a website or blog at WordPress.com

Up ↑

%d bloggers like this: