„Има книги, на чийто финал не желаех да ставам свидетел“

Из „Безумецът от Таро“ на Деница Дилова, издателство Сиела.

„Ако не си спомняхме колко истински леко и щастливо може да е детството, щяхме да живеем в тъпо задоволство до края на живота си. Цялото ми детство, а и юношеството премина на ул. „Цигуларска“. Всичко, което бях и което знаех, бях усвоила в голямата къща на проф. Андрей Лимонов. Навремето умните ни прадеди са искали да имат прозорци на изток и на запад. Изгревът и залезът са били важни, а сега, избирайки жилище, гледахме само да има централно отопление през зимата. Къщата външно приличаше на още няколко къщи в Преспан, но разположението на стаите беше различно. Над входната врата в мазилката бе вписана годината на строежа – 1927-а. Влизайки, гостите ни се озоваваха в огромен вестибюл, който ползвахме като хол, когато имахме големи събирания. От него в четири посоки се разкриваха три спални и кухнята, която гледаше на изток, за да може да наблюдаваме скоростта на изгрева, докато пием кафе с мляко. В дъното на този вестибюл дървена стълбица ни отвеждаше на втория етаж, където се повтаряха същите стаи около огромно помещение в средата, превърнато в библиотека. Две от стаите на горният етаж татко успя да преустрои в баня и тоалетна. Къщата ни притежаваше всички черти на добрия вкус и нестихващата модна елегантност. Изследвайки етажите, по които до съвсем скоро са притичвали прислужници, надничайки в скриновете на леля Киприана, аз бях научена само с върховете на пръстите си да разпознавам коприната, шифона и жоржета, нежната топлина на мохера и ангорската вълна, да обожавам плисето, което щеше да се връща пак и пак на мода, и никога да не допирам до тялото си друго, освен копринени чорапи с жартиери, доставени винаги откъм Запад, никога откъм Изток.

До две от стаите не ме допускаха твърде – просто нямаше нищо за малки госпожици – там бяха колекциите от шахове на баща ми, който, както всеки интелектуалец, си губеше ума по съвсем детински неща. Седемдесет комплекта за шах от всички краища на света и от всякакви материали. Отворени, подредени, те се забърсваха от прах всяка седмица, пешка по пешка.

В къщата ни телевизията беше забранена и така си остана и след като пораснах. Дори след като се омъжих, не желаех да имаме телевизор в апартамента, но Роман постави по един във всяка стая сякаш напук. Библиотеката беше нашият олтар и там четях хаотично – първо на български, а после на френски и руски. Книги, носещи прослава на човека, или книги, съсипващи цялата цивилизация, книги, възхваляващи любовта или цинично размахващи тленността като антиусловие да се влюбваме. Слушах гласа им, тананиках мелодиите им. И те постепенно изграждаха образа ми. Сигурна бях, че съществува свят, в който героите от нашите книги са живи, а ние сме герои в техните книги.

Като малка смятах, че библиотеката е огромна като пространство, движех се между рафтовете и оттам лъхаше на бездна. Всяка книга отваряше нов коридор, в който отиваше или от който идваше информацията. Тези неуправляеми тунели бяха като кръвоносна мрежа в пространството, пулсираща към неизвестното. Тъй като човешката мисъл и дух можеха да последват всяка идея по тези незнайни коридори, да стигнат до всяка точка на вселената, че и по далеч, книгите даваха това измамно усещане за власт и сила, което се сриваше при първото истинско препятствие в живота. Примерно смъртта на някой познат. Или непознат. И о, да – обожавах неизвестните автори. Настръхвах само като чуя за нещо с неизвестен автор. Трябваше да им се издигне паметник, както на незнайните воини.

Има книги, на чийто финал не желаех да ставам свидетел. Всичко, което исках от тази книга, беше там, в началото. Докато не стигах до финала, магията присъстваше. Когато усетех, че нещата отиват към развръзка, спирах. Хващах друга книга, която зарязвах преди финала. Така всяка история се люлееше във въображението ми години наред. Героите, които ме бяха впечатлили, оставаха вечно живи. Разхождаха се из главата ми, срещаха се, разговаряха. В този смисъл четенето се явяваше нещо като спиритически сеанс.

В моята вселена никой автор, нито героят му имаха последната дума.

През завесите проникваха плахи слънчеви лъчи, а часовникът с кукувичката тиктакаше тихо. Никога няма да залича от съзнанието си часовете, прекарани там, всяко тик-так вкарваше знания, усещания, емоции, напластявах у себе си Рембо, Маларме, Вийон, Превер, Верлен, Сюли Прюдом, Проспер Мериме. Може да се каже, че растях в компанията на потискащи французи, които на всичкото отгоре бяха и умрели. Писателите предвидливо се пренасяха в отвъдното точно преди да започнат да бъдат задавани големите въпроси около книгите им. Ненавременната им смърт бе техният последен артистичен ход – условие за избухването на поета. Дори не исках да помириша жив поет.

Всички до един бяха започнали от дъното на социалната стълбица. Роден в бедно семейство. У тях преобладаваше песимистичният поглед към света. Това ли беше рецептата? Ако сега някак попадна в тяхната компания, вероятно няма да ме погледнат, нямам с какво да ги впечатля, освен че знам всичко за тях. Според мен не бях достойна и за презрението им с моята обезпеченост. Бях обсебена от животите им, от провалените им бракове, нещастията, болестите, които бяха претърпели, ужасни, клети съдби, любови с жени и любови между мъже. Луди майки, починали бащи. Аборти, болести, революции, затвори, изживявах ги всеки миг, в който се усамотявах. Завиждах им, исках животите им, исках да ги притежавам, да ги рестартирам, да ги управлявам, да ми се подчиняват. Да се уча от тях по кафенетата във Франция. Поезията бе тайната връзка между хората. Между живите и умрелите.

В тази стая и само там усещах, че стигам някакви висши граници на мисълта. Че вървя в правилната посока. Че всяка друга посока е просто прагматично усвояване на живота, без което сигурно не можем, но то не е истинското богатство и то не е целият живот. След като отивах на изпит или влизах в разговори за литература и философия, губех способностите си, те ставаха излишни. Навестяваха ме само там, насаме със себе си. Слушах тихите брътвежи на книгите. Във всеки роман имаше още няколко романа, ненаписани, само загатнати, като матрьошки една в друга, но аз спирах, когато ги усетех, и си ги доизмислях и чак след това продължавах четенето.

Чувствах се малка богиня, от която зависят тези човечета в книгите. Можех да ги премахна с едно захлопване на книгата или да ги пусна да живеят с едно отваряне. Общувах с всички умрели писатели на честота, която не можех да обясня, но общуването се случваше. Представях си, че работя на онези огромни кораби книжарници, които плават по Адриатика. Нощем слушах как всички книжни духове се материализират, говорят си, прелитат от книга в книга, не им беше забранено. Героите се знаеха от различните епохи, или сега се срещаха там, около мен, запознаваха се, прехвърчаха нови искри. Чертаех нови истории, давах им поле за изява извън кориците. На сутринта всеки се прибираше кой откъдето е, но цяла нощ, о… какви нови драми и интриги можеха да се случат, ако изпуснех героите от книгите. Какви големи световни беди в оня свят. Вържете Ана Каренина!

Там срещнах Монпарнас, първото си гадже от книгите, който притежаваше безчет пороци и жадуваше за всевъзможни престъпления. Затварях очи и му бях партньор в някои от тях, а после се вричахме във вечна любов. На седемнайсет бях объркана и нещастна както всяка тийнейджърка. Исках да пропилея целия си безсмислен живот по някаква изгубена любов. Тогава животът ми нямаше да изглежда толкова скапан.

На около осемнайсет бях изчела цялата библиотека, а тя бе огромна. Заради XVIII век – века на чувствителността, правех отчайващи сравнения. Имаше голяма пропаст, очаквах бум на естетите през следващите години. Понеже трябваше да се занимавам с нещо нощем, защото спях до четири часа, започнах да чета литературната критика.

На около двайсет разбрах, че всяка книга може да бъде разгромена – ако не технически, то идеологически. И спрях да чета каквото и да е. Чувствах се подготвена и образована. Вече бях избрала и какво ще работя, затова наблегнах на законите.

Татко ме влачеше със себе си на лекции в университета. Там играех на морски шах с дъщерята на негов колега, след работа ни водеха на сладкарница.

Караше ме да решавам задачи по всяко време на деня като забавление. Искаше да ставам инженер. Помня едно класно по математика – татко все още я нарича аритметика, как реших всички задачи с лекота. Но наместо да го предам, си го бях прибрала в чантата и го видях чак вкъщи. Плаках много, баща ми каза, че трябва да ида в дома на другарката по математика и да є кажа за грешката си. Помня всяка своя стъпка към дома на учителката, стъпките на срама не се заличават никога. Тежки, оловни, съдбоносни. Плаках в двора, тя излезе и, разбира се, не прие класното ми. Каза, че ще го направя сама отново. Срамът към къщи беше двойно по-лют, защото вече бе примесен с омраза. Мразех баща си, че ми е причинил това, мразех и нея – че не прояви снизходителност. Мразех това, че честността ми донесе мъка. Мразех глупостта си. Направих повторно класното с грешка и имах петица, а баща ми беше недоволен. Учеше ме на неизменност и постоянство. Трябваше да внимавам много заради това наситено с добродетели семейство, от което произлизах.

Намразих и математиката и след две години му съобщих, че ще уча друго, каквото и да е, но спирам със задачите. Той каза само:

– Съгласен съм, ако е право.

Захапах литературата и историята, а после правото с такова настървение, че сама себе си не можех да позная. Никога по нищо не се бях увличала освен по книгите. Страстта ми беше непознато състояние – повече обичах да наблюдавам и размишлявам, отколкото да усещам и преживявам.“

 

Из „Безумецът от Таро“ на Деница Дилова, издателство Сиела.

Още откъси от книгата:

“Чувствах се осезаемо част от епоха”

“Вече бях на дъното”

Ако властва лудостта, кого тогава наричаме Безумец?

Тя е доброто момиче. Той е лошото момче. Те не се познават, защото се движат по различни маршрути и в различни часове. Нейният и неговият живот нямат пресечна точка. Той влиза в съдебната зала, той е свикнал да се движи по ръба на закона. Тя е в тога, тя е законът. Погледите им се срещат и в този миг тя е само жената, а той е просто мъжът.

Съдия Надя Черняк е красива и успешна. Уважавана е от общността в града, има отдаден съпруг и две обичани деца. Животът ѝ е уреден. Образцов. И задушаващ. Доминик е баск, който търси бягство в България от потайно и вероятно нечисто минало. Всичко ще се промени и за двамата след онзи кратък момент в съдебната зала.

Любовта им е огнена игра, насилие над нежността и нежно насилие, страстен театър, чиято сцена са публични места в град, в който нищо не може да се скрие. Те остават невидими за човешките очи, но не и за една охранителна камера. Заслужава ли любовта да бъде спасена от пепелищата на един пламнал свят?

Деница Дилова е родена в Червен бряг, работи в неправителствения сектор. Пише и реализира проекти с млади хора, проекти за социализация на етнически общности и хора с увреждания. От пролетта на 2006 г. участва като съавтор в списание „Експрес“ Разград, а от края на 2006 г. е директор на в. „Лудогорски вестник“. Омъжена е и има две дъщери. С два свои разказа през 2006 г. печели гласовете на публиката и поощрителната награда от конкурса „Очи за себе си“ (ХуЛите), през 2008 г. печели първи места в литературните конкурси на Public Republic и Литературата Днес. През 2010 г. става носител на Първа награда от Осмия конкурс за кратка проза на LiterNet & eRunsMagazine (2010). През 2014 печели първо място в анонимния конкурс за нов български роман на издателство Сиела с ръкописа си „Непорочна практика“, който по-късно излиза като роман със заглавието „Дневният живот на нощните пеперуди“. „Безумецът от Таро“ е вторият й роман.

Advertisements

2 thoughts on “„Има книги, на чийто финал не желаех да ставам свидетел“

Add yours

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Create a website or blog at WordPress.com

Up ↑

%d bloggers like this: