Деница Дилова: Чувствам се пораснала

Докато четях началото на “Безумецът от Таро”, много се ядосвах на Деница. Така хубаво и леко пише, а излива купища подробности в роман с оскъдна дебелина. Не че ми изглеждаше ненужно или ми звучеше недобре. Свидеха ми страниците! Стисках си основната сюжетна линия, защото ей го – скоро ще “омета” една третина от книжлето, а интригата тепърва се заформя, кога ще я разгърне авторката, кога ще задълбае, кога ще гради кулминация и ще върви към край… А тя Деница си е знаела нещата, само дето аз не съм познавала Деница. След приключване на книгата си взех и дебютния й роман – мъничко по-тлъстичък и все така добър. Както е тръгнало, със следващото си произведение Деница ще се събере в 120 страници – в състояние е да направи този фокус, уникално е добра. Владее темпото в разказа си, а с “пилеенето” в предисториите на герои му придава някаква неповторима дълбочина. Едни от най-прекрасните съвременни БГ романи, които някога съм чела – това са тези нейните. И двата! С отличителния глас, със завладяващи герои, с дълбочина, с ухание на истински живот, с интригуващо развитие – разкази за обикновените неща, разказани по необикновен, кристално ярък начин. За четене, което е наслада за душата. И след което изборът на друго четиво е адски труден.

Родена през 1973 година в Червен бряг, Деница живее в Разград и работи в неправителствения сектор. Била е съавтор в списание “Експрес” Разград, а от края на 2006 г. – директор на в. “Лудогорски вестник”. Омъжена, с 2 дъщери. През 2006 печели гласовете на публиката и поощрителна награда от конкурса “Очи за себе си” на ХуЛите, през 2008 взема първите места в литературните конкурси на Public Republic и Литературата Днес, а през 2010 й е присъдена първа награда от Осмия конкурс за кратка проза на LiterNet & eRunsMagazine. “Ако трябва да описвам живота си, ще изпукате от скука всички, затова се налага да си измислям неща”, казва Деница. И как добре си ги измисля тя! През 2014 печели първо място в анонимния конкурс за нов български роман на издателство Сиела с ръкописа си “Непорочна практика”, който по-късно излиза като роман със заглавието “Дневният живот на нощните пеперуди”.

Запознаваме се на премиерата на “Безумецът от Таро” в един бар в центъра на София, където тя, облечена уж в сиво, блести в безкрайно много цветове и все така не спира да ме изненадва. С чувството си за хумор, с уникалната си способност да разказва простичко вълнуващи истории пред публика, с това да е естествена, сърдечна, земна, въпреки че – заради таланта си и постиженията си до сега – може да си позволи да е високомерна и превзета. За двата й романа и за героините й, за писането и посланията в книгите, за финалите, които пасват на историите, и онези, които не постигат равновесие с тях, както и за планирането на успеха разговаряме с Деница в едно подчертано откровено интервю, което я представя в съвършената й светлина.

 

Деница Дилова: “Мога да пиша добре и с псевдоним”

Интервю на Валентина Мизийска

 

От карта Таро ли дойде идеята за новия роман или реши да обвържеш идеята си с карта по време на изграждането на историята? Кое изигра ролята на вдъхновение за тази книга?

Таро изигра огромна роля, но идеята не дойде от Таро, може би се оформи отдавна, докато четох романа “Дявол в тялото” на недостатъчно известния у нас френски писател Реймон Радиге. Хареса ми описанието на нестандартна любовна история – мъжът много по-млад от жената. Но най-много от всичко ми хареса описанието на историята от първо лице, при което главният герой, чийто глас слушаме, не е добрият образ, а има всички качества, които критикуваме у другите – подлост, използвачество, безотговорни игри, лъжи. След това прочетох “Отчаяние” на Набоков – той е майстор на писането в първо лице от името на Лошия. Слушах гласа на убиеца, който планира, убива и не му тежи. Хората, които спасяват кожата си с цената на какво ли не, да слушаш тяхната изповед, и това да е главния ти герой – това за мен беше предизвикателство. В този смисъл идеята за съвременна любовна история, която се развива през XXI век, сигурно се е родила в мен преди повече от пет-шест години. Но нямах все още герои, нито сюжет. Тогава срещнах Таро, в една книга със символи. Понеже бе подредена по азбучен ред първата ми среща с Таро бе с Безумецът. Докато четях що за карта е това и какво символизира, пред мен изникна образът на мъж, видях го как изглежда и как се държи и какво причинява на околните. Имах мъжкия образ. Трябваше ми женски. Никога не съм знаела, че женският толкова ще ме измъчи. Не можех нито да измисля как изглежда, нито какво работи, нито как се казва и това ме съсипваше. Започвах ръкописа и го зарязвах, сменях десетки имена и нищо не пасваше. Без име на героинята нямах история пред себе си. И една вечер просто си представих как героят ми произнася името Надя. Фамилията я намерих в интернет случайно и тя залепна, а приятели ми подсказаха каква да бъде професията й, за да бъде сблъсъкът силен. Така започна тази бурна любов. Просто измислих един град, двама души и ги срещнах там. Другото се случи от само себе си.

Колко време писа романа?

Писах го три пъти. Започнах преди “Дневният живот на нощните пеперуди”, после го зарязах и написах “Пеперудите”. Бях го забравила и не ми се пишеше нищо още година. После го довърших и изпратих на три приятелки, да кажат мнението си. И трите ми казаха – това е зле, не го издавай. Пак го зарязах. Първият вариант се развиваше в чужбина, а женският ми образ беше личен асистент на сестрата на Доминик. Историята имаше криминален финал и беше пълен провал. Може да се каже, че го писах 5 години, но реално в окончателния си вид е писан около година.

Тънкости от съдебната професия и кетъринг бизнеса, Таро тълкования, ЕТА, баските… И всичко – на страшно задълбочено ниво. Прави ли някакви проучвания във връзка с романа или някой ти помагаше?

Естествено, че се наложи да чета разни неща. За баските рових в книга от библиотеката – История на Испания. За съдебните процеси ми помогна един адвокат, най-добрият в моя град. Седнахме на кафе, аз извадих тефтера и той говори около два часа. Каквото можах да извадя от този разговор, това беше. Тълкованията на Таро – също от книги.

Знаеше ли тези богати предистории на героите си преди да започнеш или ги измисляше с писането?

Предисториите попълвах след това, първо бях направила скелета на романа, как се срещат, какво правят двамата и до къде ги довежда това.

Правиш уникален баланс между предистория и актуално действие. Мислеше ли къде, какво и колко да сложиш, за да запознаеш читателя с миналото на героя, или писа където както ти дойде отвътре?

Мислила съм, имах ясна конструкция на романа – сюжет, основни сцени, срещи между героите, след това наслагах тяхното минало. Предисторията написах, след като направих основата.

Много ли промени претърпя ръкописа?

Работата с редактора Веселина Седларска беше изключително полезна за книгата и много лека и приятна като процес. Това, което й изпратих като ръкопис беше много сурово, а и не бях убедена във финала си. Търсех съвет, насока. Седларска също бе категорична – мнението й беше, че финалът не отговаря на нивото на останалата част от романа. Останалата част от текста тя сякаш погалваше и позабърсваше, ако мога така да се изразя, за да го изгладим заедно. Но докато не написах този финал, не се примирявахме и двете. Накрая го нацелих. Може би реално най-много промени претърпяха последните десет страници.

Какъв беше този финал, който не е пасвал? Въобще как се вземат такива решения – пасва или не става?

Аз самата бях изключително затруднена как да приключа тази история. Когато Веселина Седларска го прочете и каза, че не отговаря на останалата част, бях напълно съгласна, но не знаех какво да правя. Не може сюжетът да ти се развива в посока трагичен финал, всяка дума водеше към злощастно развитие на историята. Големите бурни любови просто свършват така – особено в литературата и киното. А аз бях напудрила финала в розово. Свършваше хубаво и това бе голямо разочарование за читателя. Първият прочит на редактора е читателски. Доверих се, освен на нея, и на още две близки приятелки. Седнах и пофантазирах над финала още месец. Задачата ми бе никой от двамата да не умира и да е трагично. Смърт на един от героите на финала щеше да е най-лесното, но тези похвати нека оставим за другите автори.

Можеш ли да кажеш, че вниманието към детайла или нещо друго се е променило в редакцията на втория ти роман в сравнение с първия? Има ли пунктове, по които вече си беше научила урока от дебютния роман и поне за себе си отчете, че не ти го редактират?

Изобщо не мога да сравня двата си романа. Толкова набързо бе написан първият и толкова време дадох на втория, че просто са несравними. Първият роман може да е загатнал какво мога, но в никакъв случай не го показа. Показвам го тук, в новата книга.

И все пак, стори ли ти се, че си пораснала като писател – по-немащабни, по-неструктурирани и по-нестилови ли бяха вече корекциите и се работеше само върху текст или?

Да, работеше се само върху текст и, освен финалните десет страници, друга голяма промяна не сме правили. Аз лично се чувствам пораснала. Смятам, че взех няколко стъпала наведнъж нагоре. Така ми написа една дама, която е работила в киното.

Жените обикновено пишат с послание. Какво е посланието, което се надяваш читателите да уловят?

Не съм сигурна, че по начина, по който изписвам фразите си, ще мога да оформя послание в едно изречение. Моето послание е романът. Касае това да се осмелиш да поживееш за кратко по начин, по който никога не си си представял, за кратките мигове на нереално щастие и цената, която се плаща. Винаги има цена.

Това е роман, който е с фокус върху героинята, която уж не променя нещо много драстично в себе си, но се променя начинът й на живот. От значение са и емоциите, през които преминава. Какво е усещането, което се надяваш да оставиш у читателите след прочита на романа?

Аз впрочем никак не харесвам Надя Черняк. Героинята ми е страхлива, нищо че се осмелява за кратко да се прави на смела. Това не е истинска смелост, да лъжеш близките си. Това е подлост и егоизъм. И тя е наказана за това – нищо, че се измъква видимо без последствия. Истинското наказание и затвор са за нея – животът, който я очаква насаме със съвестта й. И напротив, тя търпи коренна промяна – вече се вижда в друга светлина, разбира, че не е добър човек. Съдията за пример на всички се оказва страхлива лъжкиня.

Сега ще те върна малко назад – във времето на писането на първия ти роман. Вярно ли е, че си написала “Дневният живот на нощните пеперуди” си ЗА анонимния конкурс на Сиела за БГ роман? Обикновено се участва с нещо готово, когато се обяви конкурс.

Да, видях, че има обявена награда, и реших, че мога да я спечеля. Аз съм мързелива като натура, не пиша, щото ми се пише. Пише ми се веднъж на два месеца. За другото трябва сериозна мотивация. Нямах нищо готово освен напъните по този роман – “Безумецът от Таро”. Имах записки около десетина страници, които знаех, че няма да мога да довърша за три месеца. Исках изпипана, уникална любовна история, но нямах готовност да я напиша тогава. До края на конкурса имаше три месеца. Просто седнах и написах нов роман.

Колко време го писа? Разкажи ми за процеса на писане на роман, в който имаш краен срок и се бориш за награда.

Процесът вече се свежда до дисциплина. Наизвадих всички записки, бележки от тефтери, мои мисли, статуси, които пускам във Фейсбук, скрити, за да не ги вижда никой. Това е страхотен модел, дано и други го ползват. Не всяка хубава мисъл трябва да се споделя. Написвам я и заключвам. Хем е излязла от мен, хем не я губя, стои в профила, хем не е изгърмяна като патрон, не е видяна от никого. Така насъбрах огромна информация, имах и идея за сюжет. Всичко стана набързо, но се заставях да пиша всеки ден. Просто ставах сутрин рано и сядах да работя. Времето цъкаше.

В едно интервю направо казваш, че си планирала успеха си в конкурса. Как се планира такова нещо и кои са характеристиките на един роман-победител?

Първо казах на всички близки, че ще спечеля – така след това ще те е срам, ако не се случи. Това е също силна мотивация, да не се изложиш. Казах на децата: “Ще спечеля едни пари, ще ги изхарчим еди-къде си”. След което кръстих файла си “наградения роман”. Най-вече исках да ме забележат от издателството. Първите страници бяха важни, над тях най-много се старах.

Тънкости от занаята на журналиста, работата в автомивка, размисли за мъжете, колите и какво ли още не. Проучвания, разкази на близки или личен опит този път?

Всичко това. Журналистиката те учи на доста познания, трябва да си гъвкав, да може да пишеш за всичко. Среща те с много хора, дава ти идеи, запомняш диалози, смешки, сюжети. Четеш като луд. Да, сложих и разкази от близки и приятели, малко автобиографични спомени. Всяко нещо помогна.

Сигурно неведнъж са свързвали успеха ти с Любен Дилов – син. Как се излиза от сянката на популярните роднини и как се изгражда собствен имидж? По-лесно или по-трудно, отколкото да си “на някого познат и род”?

Не мисля, че някой свързва успеха ми с това, че носим една фамилия. Ние я носим от раждането си, но всеки от нас си върви по своя път. Аз никога не съм имала никакви амбиции. Просто сега узрях за писане, така е трябвало. Цял живот се мотах и не знаех какво правя и защо. Чак когато загубих родителите си, разбрах, че харча ценно време. Сега съм толкова добра, че не ми трябва фамилия. Мога да пиша добре и с псевдоним.

Малко хора знаят, че всъщност ползването на псевдоним е гаранция, че егото вече не стои на пътя на успеха, то е на по-заден план и не пречи на писателстването. Какъв горе-долу щеше да е псевдонимът ти?

Не съм мислила, някакво унисекс име. Като Доминик.

Какво научава авторът на романа-победител от своя редактор, което да му е от полза при писането на следващи романи?

При самото писане не се влияя от нищо, освен от историята, която искам да разкажа. Чак когато седнем да редактираме, започвам да вкарвам наученото. Процесът на редакция е много важен, вслушвам се във всеки съвет, не винаги мога да изпълня всичко. За някои неща съм категорична, но наистина се старая да видя текста с други очи. Това е много важно. Да си го видиш отстрани, като читател.

Специалистите казват, че когато романът е написан от първо лице читателите по-лесно се свързват с героя. И ти ли затова пишеш от първо лице?

Точно затова. Гласът звучи по-достоверно. Някой мисли в главата ти, това е изключително преживяване. Поне при мен така действа. Гледам да дам на читателя удоволствието, което аз самата искам да изпитвам четейки.

Каква част от теб са героините ти Надя и Нина?

Първата ми героиня Нина има доста черти от мен, за разлика от Надя. Тъй като вече вкарах много от мен в една жена, нямам право да изграждам друг женски образ отново с мои черти. Ако пиша за себе си, ще ми е най-лесно, но ще се получи така, че читателят ще чете за една и съща жена. Това е досадно.

Планираш ли сюжетите си или, превъплътена като главната си героиня, чакаш да започнат да се случват върху белия лист с хода на писането?

Планирам основните, но докато пиша тях, ми идват на ум нови случки.

За място на действието за втори път избираш “малкия град”, даже за втори път сама си измисляш такъв и разгръщаш там историята си. Защо?

Това ми дава пълна свобода. Пиша си свободно за улици, места и събития, без да мисля, дали са достоверни. Харесва ми лекотата да измислям нов свят и смятам да го ползвам в бъдещи книги.

Пишеш “като мъж” – това е комплимент. Кратко, ясно, леко саркастично, философски. Какво формира този отличителен писателски глас?

Вероятно това е стилът, който обичам да чета. Философското идва от възрастта – не съм първа младост. Доста неща съм преживяла, и като натура съм малко по-чувствителна, отколкото бих искала. За да оцеляваш с такава натура, се налага да си малко философ.

Как понасяш критиката?

Различно. Ако имам други проблеми и моментът съвпадне с критика, вероятно я понасям по-зле, отколкото, ако лежа на плажа, над мен се вият гларуси и чуя, че някой иска да ми дърпа ушите. Но като цяло не обичам да споря, да се защитавам. Мразя полемиките за мои текстове, в които се мъчат да ме въвличат. Като цяло характерът ми е такъв, оставям си магарето в калта.

Казват, че писателят пише такъв вид литература, каквато самият би искал да прочете. Каква литература обича да чете Деница?

Напоследък не чета художествена литература, по-скоро търся есета. “Публични врагове” с писма на двама автори е книга, каквато бих чела още и още. Писма на двама умни съвременници, които нямат притеснения да си казват честно нещата. Харесва ми да чета такива неща.

А как четеш? Задълбочено и до край или и ти – като героинята ти – когато усещаш, че нещата отиват към развръзка, спираш и хващаш следващата книга?

Не, като Надя Черняк никой не чете. Тя е доста по-начетена от мен и по-интелектуална. Книгите не са чак такава част от живота ми, освен в детството, когато бях луднала по фантастиката. Но си ги изчитам до край.

На кои съвременни български автори се възхищаваш?

Аз съм такъв тип читател, че има книги, които ме провокират, и такива, които просто прочитам. Авторът зад книгата почти не ме интересува, освен може би Уелбек. Освен това, ако кажа две-три български имена, които харесвам, а пропусна дори един, ще оставя неприятно чувство.

С какво се занимаваш и как намираш време за писане?

Работя в общинска администрация, с писането си почивам от нея. Прибирам се, сипвам си нещо леко за пиене и си отварям ръкописа. Докато вечерята къкри, си почивам над текста, сглобявайки го. Гледам на текстовете като пъзел. Съществуват вълшебни комбинации от думи, които просто се харесват на читателите и аз трябва да ги налучкам.

Имаш ли си творческа рутина? Кога, къде и по колко пишеш?

Пиша в почивните дни по около два часа и след работа вечер по около час.

Какъв е новият ти писателски проект?

Роман, чието действие се развива в Англия и героинята ми е студент – участник в психологически експерименти.

Твоят съвет към начинаещите български писатели, които четат bgstoryteller?

Ужасно ми е неудобно да давам съвети. Всеки си има стил, вълнуват го различни теми. Може би да се целят високо.