“Първата ни работа е да питаме дали детето е бягало от къщи.”

Из романа „Жажда“ на Ю Несбьо, издателство ЕМАС. Превод – Ева Кънева.

“Хари и Смит се возеха сами в асансьора.

— Избягваш зрителен контакт — отбеляза психологът.

— Такава е утвърдената поведенческа норма в асансьор, нали?

— Не говоря конкретно за сега, а по принцип.

— Ако да не търсиш зрителен контакт и да го избягваш е едно и също, сигурно си прав.

— Освен това не обичаш да се возиш в асансьор.

— Мхм. Толкова ли ми личи?

— Езикът на тялото никога не лъже. Смяташ ме за голям дърдорко, а?

— Първи ден ти е, сигурно си притеснен.

— Не, винаги бъбря толкова.

— Ясно. Впрочем не съм ти благодарил, задето размисли.

— Моля, моля. Редно е аз да се извиня за първоначалната си егоистична реакция. На карта са заложени човешки животи.

— Разбирам, че дисертацията е важна за теб.

— Разбираш, защото си един от нас — усмихна се Смит.

— От кои?

— От смахнатия елит. Сигурно си чувал за дилемата на Голдман от осемдесетте. На елитни спортисти се задава въпросът дали са склонни да вземат лекарствено средство, което ще им гарантира златен медал, но след пет години ще им коства живота. Повече от половината анкетирани отговарят утвърдително. Същото проучване е проведено и сред случайна извадка от населението. От двеста и петдесет запитани едва двама отговарят утвърдително. За повечето хора такава жертва звучи налудничаво, но не и за такива като нас, Хари. Защото ти би дал живота си, за да заловиш този убиец, нали?

Хари дълго гледа психолога. В главата му отекнаха думите на Столе: „Защото самият ти неведнъж си се оказвал заложник на болезнените си амбиции, нали, Хари? Сграбчиш ли, не пускаш току-така.“

— Друго да ме питаш, Смит?

— Да. Винаги ли е била с наднормено тегло?

— Коя?

— Дъщерята на Столе.

— Аурура ли? — Хари вдигна вежда. — Не, напоследък напълня.

— Подозирам, че следващият ми въпрос ще те засегне, Хари.

— Дай да проверим.

— Допускаш ли Столе Ауне да има кръвосмесителна връзка с дъщеря си?

Хари остана като треснат. Беше се спрял на Смит, защото му трябваха хора, способни да мислят разчупено, и докато Смит се представяше на ниво, Хари беше склонен да приема повечето му шантави приумици. Повечето, но не всички.

Смит вдигна отбранително длани:

— Ядосах те, виждам. Питам те, защото у нея забелязвам класическите признаци.

— Имаш двайсет секунди да се обосновеш. Гледай да ги оползотвориш.

— Казвам само…

— Осемнайсет.

— Добре де, добре. Първо, белези от самонараняване. Носеше тениска с дълги ръкави, за да скриват раните над китките й, които тя непрекъснато чешеше. Второ, занемарена хигиена. Отблизо лъхаше на пот. Трето, хранително разстройство. Прекомерното тъпчене или липсата на апетит са типични хранителни смущения при жертви на сексуални посегателства. Четвърто, психически статус. Изглежда най-общо депресирана, а вероятно страда и от тревожност. Наясно съм, че дрехите и гримът понякога заблуждават, но езикът на тялото и изражението са достоверен критерий. Пето, страх от физическа близост. По поведението ти разчетох, че в котелното се канеше да я прегърнеш. Тя обаче подмина разперените ти ръце. Затова именно си е преметнала косата над лицето, преди да влезе. Двамата с нея се познавате добре, прегръщали сте се и тя е предвидила ситуацията. Жертвите на сексуално насилие избягват интимност и физически контакт. Изтече ли ми времето?

Асансьорът спря рязко.

Хари пристъпи напред така, че да се извисява заплашително над Смит, и натисна копчето, което задържаше вратите затворени.

— Да предположим, чисто хипотетично, че си прав, Смит. — Хари снижи гласа си до шепот: — Дори Аурурада има проблеми, защо търсиш вината у Столе? Защото на времето те е изритал от университета в Осло и ти е лепнал прозвището Маймуната?

Хари забеляза как очите на Смит се наляха със сълзи от болка, сякаш го беше зашлевил. Смит премига и преглътна.

— По дяволите, сигурно си прав, Хари. Тълкувам разни мои наблюдения твърде предубедено, защото дълбоко в себе си все още изпитвам гняв. Просто ме озари внезапно хрумване, а както ти споделих, никак не ме бива по тази част.

— Понеже си наясно с тази своя слабост, предположението ти със сигурност не се гради просто върху случайно хрумване. Забелязал си нещо по-конкретно. Какво?

Халстайн Смит се поизправи.

— Видях баща, който води за ръка дъщеря на… колко? Шестнайсет-седемнайсет години? Колко трогателно, че все още се държат за ръце, помислих си най-напред; дано и аз да съм така близък с моите дъщери, когато навлязат в пубертета.

— Но?

— Но е възможно тази привидна близост да се погледне и по друг начин: бащата упражнява власт и контрол над дъщерята, като я стиска здраво, не й дава да се изплъзне от опеката му.

— И кое те наведе на тази мисъл?

— Тя сякаш само търсеше как да се отскубне от него. Работил съм със семейства, където са налице съмнения за кръвосмешение. Първата ни работа е да питаме дали детето е бягало от къщи. Споменатите от мен симптоми може да се дължат на хиляди други причини, но и при най-незначителната вероятност това момиче да е подложено на домашен тормоз, за мен би означавало да пренебрегна професионалния си дълг, ако не изразя подозренията си гласно. Ще се съгласиш ли с мен? Разбирам, със семейството на Ауне те свързва приятелство, но тъкмо затова споделям съмненията си с теб, а не с някой друг. Защото ти би могъл да поговориш с момичето.

Хари пусна копчето, вратите се приплъзнаха встрани, Халстайн Смит излезе.

Хари остана в кабината, ала когато вратите започнаха да се затварят, пъхна крак между тях, те пак се разтвориха и Хари тръгна след Смит по стълбите към тунела. Телефонът извибрира в джоба му.”

 

Из романа „Жажда“ на Ю Несбьо, издателство ЕМАС. Превод – Ева Кънева.

Още откъси от романа:

“— Само от любопитство да те питам… какво държиш в онази клетка в дневната?”

“В криминалните хроники изобилства от имена, завършващи на „и“…”

“Как успя да влезеш в телефона? С пръстов отпечатък от трупа ли?”

Осло, Норвегия. Серия зловещи убийства разтърсват града. Почеркът е един и същ: след уговорени срещи в приложение за запознанства неуловим маниак разкъсва с метални зъби гърлата на млади жени, изпивайки кръвта им. Единственото, на което полицията се натъква, са гротескните останки от чудовищните пиршества. Без улики, без заподозрени и без време за губене, местните власти нямат друг избор, освен да се обърнат към единствения човек, способен да спре зверствата.

Тъмна сянка е изплувала от миналото, възраждайки отдавна забравените митове за кръвопийците, а бившият старши инспектор Хари Хуле трябва да се изправи пред най-големия си и кошмарен враг – единственият, който е успял да му се изплъзне.

“Жажда” е единадесетият случай на инспектор Хари Хуле от поредицата на “властващия крал на скандинавското криминале”, както нарича “Гардиън” Ю Несбьо. Норвежецът Ю Несбьо вече се е утвърдил като един от най-успешните криминални автори в света, оглавявайки класациите с всяка следваща книга. Романите му са преведени на над 50 езика и са продадени във впечатляващите 33 милиона екземпляра.