“Чувствах се осезаемо част от епоха”
Из “Безумецът от Таро” на Деница Дилова, издателство Сиела.
“Аз изкарвах скромни средства, защото такава професия си бях избрала. Бях съдия в Окръжния съд. Пари – слаба работа. Удовлетворение – мижаво. Не виждах плодовете на труда си. Уж отсъждах справедливо, уж отвеждаха лошите хора зад решетките, но не виждах по-добрия свят, който трябваше да остава след тях. На мястото на предишните обвиняеми водеха нови лоши хора за осъждане. Когато отведяха и втория ешелон, през това време вече пускаха на свобода първата серия лоши, и така нататък и така нататък – никаква надежда. Лошотията е неизчерпаема и това трябва да се разбере колкото може по-рано, за да не похабиш живота си в безсмислена борба за пълното є изкореняване. Още на втората година ми стана ясно, че от закона се възползваха най-често богатите. Затова в редките случаи, когато някой богат отнасяше солидна присъда, той гледаше с оскърбление.
Толкова за съдийството и ползите от него в света на правовата държава. Единственото, което ми носеше професията, бе добрата репутация. Бях неподкупна, затова моята беше повече от добра. О, забравих, освен репутация имах и любовта на хората. Но това е плаващ капитал. Любовта на хората се печели най-лесно.
Имах и омразата на онези, в затворите.
Съдебната палата се намираше на централната търговска улица, където бяха банките, казината, Националната агенция по приходите, офисите на предприятията и мобилните оператори. С няколко думи – улицата, на която валяха пари.
И в съда падаха пари, така се говореше. Делата се редуваха ден след ден. Бях с тринайсетгодишен опит като съдия и вече влизах във фазата на претръпването. В душата ми нямаше особен стрес от работата, но и тръпка нямаше. Бях научила всички номера, които може да ми погоди криминалният свят в Преспан в съучастие с адвокатурата. Да речем, все още ми беше забавно какво ще ми пробутат. Знаех наизуст пледоариите на всички. Взели закона в свои ръце, се правехме, че сме едва ли не призвани и се борим за по-добър свят. Просто бяхме на работа.
Возехме се в трамвай, а аз бях контрольорът.
През ден гледахме дела за измама, за подялба, за укрити данъци. Хулиганите минаваха през съдебната зала през седмица, убийците на пътя през две седмици. По-рядко заставах очи в очи с нестандартни убийци, но току някой заколеше съгражданин, и аз трябваше да реша правилно ли го беше заклал, или е можело да го спести. Почти при всички случаи не бе наложително да се колят, но убийците навсякъде по света бяха глупаци. Всеки човек е желал през живота си убийството поне на двама. Със сигурност набелязаните жертви са били обект на други двама, желаещи смъртта им. Умният човек никога нямаше да се изцапа с убийство. Щеше да открие друг, мотивиран да убие набелязания от него, и щеше да го поощри той да свърши мръсната работа. Бях попадала само на един такъв случай. Разбира се, не успяха да докажат, че мотивацията идва от трето лице, а лицето стоеше там, в залата, и виждах убийството, изписано върху мутрата му, но осъдих по-глупавия.
Крадците и обирджиите презирах, тази лакомия за пари беше непонятна. Човек, който не се справя с бедността, няма да се справи и с богатството.
В миговете, в които се произнасяше съдията, се случваше нещо много странно. Невинаги, но почти при всяко тежко дело подсъдимият сякаш се изключваше и не чуваше присъдата. Той стоеше в някакъв ступор сякаш чакаше да се изпарят и залата, и заседателите, прокурорът, аз. В такива мигове, в които се решаваше съдбата им, за много малък отрязък от време, за някакви си минути, хората бяха готови да повярват в чудо. Това чудо така ангажираше вниманието им, че дори не поглеждаха към съдийската маса. След това се налагаше адвокатът да им обяснява каква е присъдата им.
Лек интерес проявявах към престъпленията на психопатите. Те все още бяха загадка, която привличаше вниманието ми.
И онова, което цял живот ми липсваше – свободата, живо ме интересуваше. Дори не си представях как ще понеса да я нямам, отнемах я с размах от всички, които ми водеха под конвой и чието поведение не харесвах. Придържах се към закона, но не осъждах по някакви висши принципи. Моите бяха нисши. Гледах лицата им, трябваше да събудят у мен жал. Опитвах да си представя как ще се променят, имат ли достатъчно качества. Най-често нямаха. Изключвах за миг, че подсъдимият е нечие чедо, и давах присъдата. После спирах да мисля за него, така избягвах угризенията.
На всички съдии предлагаха курс по стрелба и безплатно оръжие. Бях от първите, които се възползваха. Купиха ми служебен „Глок“ и ходех да стрелям с антифони на ушите дори след като преминах курса.
Прицелваш се и веднага стреляш. Не се бавиш. Не стреляш с една ръка. Винаги в гърдите или най-добре „Мозамбик“ – три в гърдите и един в главата.
Носех пистолета винаги с мен, не в чантата, а точно там, където трябва.
Колкото и да бях подготвена със защитата на тялото си, толкова повече осъзнавах, че мозъкът ми е изложен на всички възможни опасности, а сърцето ми е напълно разголено от рождението до смъртта.
Получих три заплахи за убийство. Двайсетина опита за подкуп. Имах семеен секс три пъти седмично.
Добре, де. Животът ми беше песен. Но да речем, че наближаваше решителен етап.
Чувствах се осезаемо част от епоха. Каква възхитителна, пълнокръвна дума – епоха. Епохална дума!
Епоха на Възраждане.
Епоха на разцвет.
Съвременна епоха.
Човек трябва да има някакъв подслон през краткото си пребиваване на земния свят. И да е добре защитен. Имах апартамент, но не и дом. Въпреки това с апартамент и оръжие се чувствах дете на съвременната епоха. И това беше важното.”
Из “Безумецът от Таро” на Деница Дилова, издателство Сиела.
Още откъси от книгата:
“Има книги, на чийто финал не желаех да ставам свидетел”
Ако властва лудостта, кого тогава наричаме Безумец?
Тя е доброто момиче. Той е лошото момче. Те не се познават, защото се движат по различни маршрути и в различни часове. Нейният и неговият живот нямат пресечна точка. Той влиза в съдебната зала, той е свикнал да се движи по ръба на закона. Тя е в тога, тя е законът. Погледите им се срещат и в този миг тя е само жената, а той е просто мъжът.
Съдия Надя Черняк е красива и успешна. Уважавана е от общността в града, има отдаден съпруг и две обичани деца. Животът ѝ е уреден. Образцов. И задушаващ. Доминик е баск, който търси бягство в България от потайно и вероятно нечисто минало. Всичко ще се промени и за двамата след онзи кратък момент в съдебната зала.
Любовта им е огнена игра, насилие над нежността и нежно насилие, страстен театър, чиято сцена са публични места в град, в който нищо не може да се скрие. Те остават невидими за човешките очи, но не и за една охранителна камера. Заслужава ли любовта да бъде спасена от пепелищата на един пламнал свят?
Деница Дилова е родена в Червен бряг, работи в неправителствения сектор. Пише и реализира проекти с млади хора, проекти за социализация на етнически общности и хора с увреждания. От пролетта на 2006 г. участва като съавтор в списание “Експрес” Разград, а от края на 2006 г. е директор на в. “Лудогорски вестник”. Омъжена е и има две дъщери. С два свои разказа през 2006 г. печели гласовете на публиката и поощрителната награда от конкурса “Очи за себе си” (ХуЛите), през 2008 г. печели първи места в литературните конкурси на Public Republic и Литературата Днес. През 2010 г. става носител на Първа награда от Осмия конкурс за кратка проза на LiterNet & eRunsMagazine (2010). През 2014 печели първо място в анонимния конкурс за нов български роман на издателство Сиела с ръкописа си “Непорочна практика”, който по-късно излиза като роман със заглавието “Дневният живот на нощните пеперуди”. “Безумецът от Таро” е вторият й роман.
