Из „Бетон“ от сборника „Жената на писателя“

Из разказа „Бетон“ от сборника „Жената на писателя“ на Георги Тенев, издателство Колибри.

Обречени сме да палим или да опаковаме парламенти. Райхстази. Да раздаваме даровете на смъртта, надвиснала над упадъчното изкуство. То е калцирано в остарелите си форми, вие от скука и от желание да го захапят зъбите на новото. Ние, балканските таланти, сме трошливи фигурки на архаична и безинтересна култура. Кой подозира, че под крехката ни глазура се крие твърдост? Черна абразивна гума. Ние можем да се превръщаме, при нужда, в инструмент за исторически наказания. Столицата е пълна със сгради за събаряне. Няма искри от талант, няма изключителност. Но нека сега да говоря за себе си. Аз съм архитектът на столицата. Аз съм Главният.

Моето триумфално шествие по върховете започна през един април заедно с пролетта. Това е сезонът за начинания. Изхвърлих от кабинета си директно през прозореца всички стари чертежи и кадастри. Изметох следите от дълго обсъждания градоустройствен план. Излязох на терасата, погледнах надолу. Градът лежеше в краката ми. По мое нареждане затвориха улицата. Директно на асфалта начертаха с боя схематична карта на всички квартали. Оттук ги виждах като на длан и можех да размишлявам на чисто. Изпуших две цигари. И започнах. Стенографките се сменяха една след друга, а в очите им се четеше страх. Нарочно ги оставих да пръскат слухове. Желаех да настъпи паника.

Уволних Архитектурния съвет и техническите консултанти. Махнах инженерите, освободих се от цялата пасмина. Сградата се изпразни. Кабинетите опустяха. Здравословен полъх мина по коридорите. Развя избелелите завеси. Оставаше само да се изхвърлят фикусите, останали край бюрата на чиновниците. Индришето в пластмасови кофички. Кактусите, мушкатото, засадено по кабинетите. Край с това. Вече можех да работя.

На уличната карта маркирах обектите, с които трябваше да се справя – паметниците, градежите на последното половин столетие и също така няколко завода. Лесна работа, колкото и да не ви се вярва. Комитетът за градска архитектура беше трансформиран в Дирекция за крупни архитектурни решения (ДИКАР). Щатният състав, който назначих, включваше няколко прости позиции: ръководител (аз), изпълнител (едно щатно място) и подизпълнител по бетонирането (още едно щатно място). Финансистите на правителството с радост приеха редукцията на персонала. После започнахме. Философията на ДИКАР беше проста. Оръжие ѝ се явяваше предимно бетонът. Разрушаването на отвратителни постройки и безобразни паметници отнема ужасно много време и е свързано с напрежение и сътресения. Затова, както бях обещал в предварителната си програма, аз не разруших нито един квадратен сантиметър от построеното. Аз го бетонирах. В известен смисъл – увековечих го завинаги. Започнахме, естествено, с Двореца на културата. Кратките протести на подставени лица и наивни подгласници набързо бяха пометени от жандармерията. ДИКАР обкръжи корпуса на мастодонта с необходимата техника. Започна изграждането на кофражите. След дванайсет дни успяхме да започнем изливането на бетона. Смятах, че при денонощна и мъжествена работа ще са ни необходими около три седмици. Оказа се, че съм подценил новите технологии. Бетонните агрегати „Маркус Z4000“ изпомпваха за една смяна по седемдесет хиляди тона течна смес. Така обектът беше приключен предсрочно за десет дни. На мястото на Двореца вече се издигаше сив додекаедър. Признавам, с не напълно правилни ъгли, но така внушителен, така монолитен! Дори най-непримиримите ни противници замлъкнаха. От цялата страна прииждаха тълпи и обкръжаваха цитаделата. Стояха вцепенени, вдигнали глави към великия ѝ корпус. Кметът постави осветление, за да може атракцията да се наблюдава и през нощта. Някои авиокомпании получиха специално разрешение да извършват панорамен заход преди кацане. Така пътниците можеха да се насладят на невижданата гледка. Кубче тъмнееща маса, неземна материална субстанция, положена сред безвкусния град. Столицата имаше нова емблема. И най-сетне всички разбраха, че няма шега. Аз останах скромно в сянка и продължих нататък.

Злополучният паметник, посветен на основаването на държавата – грозен, страшен и разнебитен, – още кичеше като избеляла мартеница долната част на мраморния площад. Стърчеше в тъмното, вампирясваше. Облицовката беше паднала, металът окраден, за някогашното художествено осветление напомняха само кабели, отъпкани сред окаляната пожълтяла туя. Имало е надписи, твърдят, крилати мисли и паметни лозунги, дори цитати от националния химн по фасадата на паметника. В онзи момент имаше само скелет. Гръмотевица с нездрав цвят, увиснала неподвижно във въздуха. Смесена техника, увенчана с надстройка от стоманени профили. За по-малко от два дни всичко това се скри зад призма от пресен, още влажен и дъхащ на здраве бетон. Лично старшият технолог на Първа бетонна фабрика постави автографа си в основата на северната стена. Този път ъглите бяха напълно правилни и с идеални отвеси. По време на церемонията един от авторите на паметника дойде и ми стисна ръката, а в очите му имаше сълзи.

На улицата пред централния офис на ДИКАР върху схемата на града започнахме да редим бели блокчета и с тях да маркираме изпълнените задачи. Но бяхме още в началото. Ясно си спомням как изпихме с моите заместници по чаша шампанско. Поводът беше отливането на половинмилионния кубически метър бетон. Наведохме се от прозореца, за да погледнем надолу. Аз посочих с ръка единия ъгъл на картата. Те ме разбраха.

Бетонирането на панелните жилищни комплекси. Знам, това е една от най-противоречивите

 страници в столичната история. За мен обаче тя е най-героичната. Беше огромно предизвикателство. Да си призная, не бях напълно уверен дали е по-правилно да изграждаме кофражи за всеки отделен микрорайон, или да отливаме комплексите като цяло. Понеже второто решение беше по-мащабно и по-радикално, избрах него. И точка. Протестите бяха невиждани. Жандармерията едва успяваше да се справи. Дори сред нейните редове настъпиха брожения. Но накрая овладяхме положението. Започнахме с комплекс „Младежки“. Тъй като собствените ни мощности не бяха достатъчни, за да захранят с бетонов разтвор проекта, се наложи скъпоструващ внос от чужбина. Разходите се оправдаха. Знаете как изглежда резултатът – невиждана десеткилометрова полоса, която израсна само за два месеца. Отхапан залък от града. На тази територия, когато мине нужното време, ще бъде създадено нещо по-добро. Нямам предвид от човешка ръка, не непременно. Ще изтече неизбежният и необратим санитарен период на природното натрупване с баласт, биомаса и хумус. Върху основата от предишната сградна култура ще легне нов хоризонт. Ние сме сложили дренажен бетонен фундамент на места с ръст над петдесет метра. И върху него ще се образуват долини и хълмове, нови перспективи за еволюцията на торфени наноси, глинени пластове, пластични гнезда, пясъчници. Химическият каталог на естествените елементи ще се погрижи за баланса, ще върне хармонията. Но това е въпрос на време. Със сигурност бъдещето започва от цимента. Разхождал съм се неведнъж по необозримото плато на влажния и равен като стъкло бетон, стъпвал съм по него и обувките ми са оставяли едва забележими следи в сивкавата му плът. Вдъхвал съм тръпчивата миризма, която кара вятърът да натежи, обтичайки тази грандиозна алея. Непостижим обем. Стратегически щрих, който се вижда и от Космоса. Чувството е грандиозно и в сърцето ми се прокрадва интимна топлина, смирение и усещане за собствената ми нищожност. Ние сме така малки и незабележими пред размера на циклопския корпус, пред бетона. Ние сме едва видими върху корубата на това неподвижно и грандиозно Нещо. Също така невидими и съвсем изтлели в небитието са хилядите улични котки и канализационни плъхове, запечатани под обвивката на сивия мрак, спуснал се над кварталите. Парченца живот, отделени от светлината. Десетки и стотици са неволно изостаналите клошари, забутаните в мазетата алкохолици, които известителните команди не са открили и затова не са могли да ги извлекат вън от периметъра на обекта. Техен паметник ще бъде този новосъздаден вековен саркофаг, по-стабилен и от гранит. Втвърдяването му едва започва и не е знайно кога ще спре да става все по-твърд. Щастливи сме, че издигнахме постамент, над който да израсте Новото, да се развие над паметта за отвратителната панелна мизерия. Сградите са тук, домовете са тук – с мъртвите екрани на телевизорите, които опипват радиообхвата, но не намират никаква вълна, никаква честота, защото бетонът е прекрасен изолатор. Това е той, десет метра дебелият кофражиран екстрем-бетон. Огромен е неговият капацитет.

Продължих с квартал „Люляк“. Знам, оставаха много, прекалено много паметници на чужди войски и войници, на наши и международни персони, лица със съмнителна репутация. Но аз нито за миг не съм се ръководил от други критерии освен от функционално-естетическите. Тези обекти бяха дреболия въпреки символния си характер. Някои от тях попадаха в кадастъра на бетонирането, други сигурно са оцелели, изгубени в тревните площи. В крайна сметка горите и парковете останаха почти единственото пространство, което не беше погълнато от бетона. Защото бетонът търсеше къщите, строежите, панелното гето, новодомските луксозни комплекси, парвенюшки каскади от стъклопакет и глазиран мрамор. Това, което се случи с тях, не беше цел, а следствие от неправилното развитие на миналите администрации. Логичен финал на провала на цели поколения строители, инвеститори, купувачи и прекупвачи на недвижима стока. Който е издигал чучелото на съвременната архитектура, него винете. Аз не съм съдник и не бих могъл да бъда.“

 

Из разказа „Бетон“ от сборника „Жената на писателя“ на Георги Тенев, издателство Колибри.

Още откъси от сборника:

Из разказа “Негово светейшество” от сборника “Жената на писателя”

В своя нов сборник „Жената на писателя“ Георги Тенев открива персонажите си сред висшия църковен клир и висшата политика. Разказите са населени с романтици и мракобесници, с антигерои, шпиони и модерни феодали, с рано пораснали деца и крехки любовни двойки. Това са истории за опасни връзки между половете, за съвременни грехове и подвизи на тялото и духа, за отчаяните обедняващи фигури на съвременния град.

Откровено политическа, оригинално съчетаваща елементи на трилъра и неоготиката, прозата на Георги Тенев ни изправя пред сюрреалистично огледало, в което се отразяват българските кризи от последните години.

„Жената на писателя“ засища глада за силна, безкомпромисна литература. Но тя търси и спасение за обикновения, нерешителен човек.

ГЕОРГИ ТЕНЕВ е писател, сценарист и драматург. Автор е на романите „Партиен дом“ (Награда за български роман на годината на фондация „ВИК“, 2007), „Кристо и свободната любов“, „Господин М.“ и на сборника с разкази „Свещена светлина“ (отличен със стипендия за превод на Американския ПЕН център).

Реклами

One thought on “Из „Бетон“ от сборника „Жената на писателя“

Add yours

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Create a website or blog at WordPress.com

Up ↑

%d блогъра харесват това: