„После лежаха с лица в прахта, докато стрелбата спря и мракът покри детската площадка“

Давор взе стъпалата по няколко наведнъж. Прозорците по стълбището бяха изпотрошени. Входната врата висеше откъртена, но не от снаряд, може би си стоеше така още от първото нахълтване на сръбските войници в блока. Бутна я с крак и излезе навън. Пое дълбоко спарения, но все пак пролетен въздух, усети топлината на отиващия си ден. Спря пред съседния вход, измъкна от джоба смачкана кутия контрабандни цигари и запали. Преди войната не пушеше, дори в казармата не пропуши, но напоследък палеше. Особено привечер, когато страхът се спускаше като вампир откъм хълмовете. Дръпна няколко пъти и се почувства по-добре. Огледа детската площадка. Люлките приличаха на ръждясали скелети, а пързалката беше надупчена от куршуми. Зад тях мястото, където някога ритаха футбол, беше изровено от снаряди. Спомни си как преди месец се прибираше забързан, когато стрелбата го свàри по средата на площадката. Нямаше да може да стигне до входа и бързо се скри под пързалката. И тогава чу някой да стене: на десетина метра от него, точно до металната футболна врата, беше паднал човек. Давор го позна по якето, Виктор. Бяха съседи, учеха в едно училище. Когато навремето направиха това игрище, първо го сефтосаха с мач между седми А клас, в който учеше Виктор, и Даворовия седми Б. Седми Б победи с един хубав гол на Давор и първият, който го поздрави тогава, беше тъкмо Виктор. Същият този Виктор сега лежеше свит до гредата и стенеше, а Давор не можеше да направи нищо. Изкрещя: „Викторе! Скрий се зад гредата“ — само че как да се скрие човек зад едни обикновени метални тръби. Давор се досещаше, че невидимите убийци се целят във Виктор, и отново извика: „Не мърдай, Викторе. Само не мърдай. Преструвай се на умрял“. Само че Виктор или не го чуваше, или болката бе много силна, защото правеше отчаяни опити да се надигне. Куршумите се сипеха наоколо, улучеха ли металните тръби, оттам хвърчаха искри. Виктор успя да се изправи на колене. Щяха да го убият със сигурност и Давор не издържа: изскочи изпод пързалката, притича до Виктор. Събори го на земята и започна да го тегли с пълзене към пързалката. Беше силен — успя да го довлече дотам. После лежаха с лица в прахта, докато стрелбата спря и мракът покри детската площадка. Чак тогава Давор се надигна, обърна Виктор по гръб, но видя само застиналото му в мъртвешки прах лице.

Дръпна още два пъти от цигарата. Наоколо все още бе нереално тихо и спокойно, но миризмата… Трудно може да се опише на какво мирише обсаденият град. Онзи мирис на застояло, на мухъл във влажно мазе, в което никой не е влизал от години.

Давор стана и продължи плътно покрай блока. Толкова неми прозорци. Изпочупени стъкла, ръждясали дограми, откъртена мазилка, останала неприбрана посуда, легени, бидони за зеле, счупени, прашасали бутилки и надупчени като с белези от шарка панелни стени. Балконите висяха тъжно, откъснати наполовина от снарядите… — тези увиснали балкони го плашеха най-много, може би защото от дете обичаше да седи на терасата и да гледа света. Сега кварталът приличаше на изоставено гробище.

Зави зад блока и забърза: тази страна беше открита и тук куршумите поразяваха по-сигурно. Допуши цигарата, хвърли я и я стъпка. Задуха вятър, стана студено.“

 

Из романа „Аз още броя дните“ на Георги Бърдаров, издателство Сиела.

Още цитати от романа:

“Умирам, нали?”

“А същата тая религия вече разделяше семейства, приятели, влюбени и убиваше невинни”

“Изпитвал ли си някога страх, ама истински страх?”

 

Романът, спечелил ТВ форма̀та „Ръкописът“ на БНТ.

 

Топла майска нощ през 1993 г. Обсадата на Сараево е започнала преди година и краят не се вижда, също както на братоубийствената война между довчерашните съюзни югославски народи. Двойка млади сърби стоят в кухнята си, потънали в мълчание. Давор, християнин, и Айда, мюсюлманка, са съхранили любовта си сред разрухата и безумието, които царят в обсадения град. Знаят, че наближава поредното кратко, едва половинчасово затишие, когато снайперистите почиват. Загледани в стрелките на часовника, те са взели решението да избягат – да достигнат свободата… или да посрещнат смъртта.

Двадесет години по-късно българин пътува към Сараево, за да се срещне със сръбския преводач на книгата си. Скоро се озовават в кръчма и неусетно заговарят за войната. С напредването на часовете празните бутилки на масата се увеличават, а отдавна погребани тайни излизат на повърхността.

Две нощи. Четири съдби. Всички водещи до най-важните въпроси.

Кой запали тази война? И кой спечели от нея?

 

Георги Бърдаров е роден през 1973 година и завършва специалност „География“в Софийския университет. В периода 1995-1998 г. работи като спортен журналист в Радио 99, после е сценарист в ТВ предавания като „Стани богат“, „Столът“, „Това го знае всяко хлапе“, „Аз обичам България“. Доктор е по Георгафия на населението и селищата, а в момента е преподавател в СУ и специалист по етно-политически конфликти и демография. На 23 декември 2015 г. Георги Бърдаров печели телевизионното предаване „Ръкописът“ по Българска национална телевизия, което позволява да бъде издаден романа му „Аз още броя дните“.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

w

Connecting to %s

Create a website or blog at WordPress.com

Up ↑

%d bloggers like this: