Георги Бърдаров: Всеки текст се нуждае от редактор

С Жоро бях решила да съм 100% откровена. Не знам защо изпитвах нужда да му кажа, че ми бяха подарили книгата му преди близо 2 години, но намерих воля да я прочета едва преди 2 месеца. Може би, за да му подчертая, че намирах „Ръкописът“ за формат, който изважда от един писател състезателя, а аз писателстването така не го разбирам. „Гледах реалити форма̀та“, казах му, „но не успях да се примиря, че ще спечели най-адаптивният, а този с най-добрия ръкопис ще отпадне в някой кръг.“ Той ме гледа и се смее. Какво да каже – победител е, оказал се е най-добър стратег и най-добър творец под напрежение. Но и романът му е съвършен!

В последните няколко месеца търся и чета предимно българска литература, та неслучайно и препоръки за „Аз още броя дните“ заваляха от къде ли не. „Разтърсващ“, „спиращ дъха“, „стискащ за гърлото“ са фрази, бликащи от всяка рецензия, та „канеше“ ме книгата на Жоро да я прочета, активно. Макар да нямах и идея за тематиката, вече знаех, че историята е нещо много повече от емоционална и добра. Добър ще да е бил ръкописът на Бърдаров, казах си, въпреки „Ръкописът“…

А вие знаете ли нещо за войната в Босна? Знаете ли нещо за събитията, които са се случвали „до нас“? Знаете ли що е град в 1395-дневна обсада? Ако не знаете, тогава „Аз още броя дните“ е за вас. Роман за хората, които днес са ти съседи, роднини и приятели, а утре се превръщат в мишена или снайперист. История за болка, страх и безнадеждност, продължила прекалено дълго. За любовта – онази, чистата и оцеляващата, въпреки глада, страха, отчаянието и безчовечието. За най-топлото и вледеняващото, най-хубавото и най-ужасното в човека. Роман за всеки, който обича да чете добре направен текст и ангажираща история. Написан като от професионалист. Но кой е Жоро?

Георги Бърдаров е роден през 1973 година и завършва специалност „География“в Софийския университет. В периода 1995-1998 г. работи като спортен журналист в Радио 99, после е сценарист в ТВ предавания като „Стани богат“, „Столът“, „Това го знае всяко хлапе“, „Аз обичам България“. Доктор е по Георгафия на населението и селищата, а в момента е преподавател в СУ и специалист по етно-политически конфликти и демография. Още на пръв поглед си личи, че е човек със самочувствие, който е постигнал много и го е постигнал сам. Казва, че част от студентите превръща в приятели, макар че на лекции не коментира работата си извън университета. Че дава автографи, но след изпита, защото и студентите изваждат книгата за подпис, чак когато оценката в книжката е вече факт.

За „Ръкописът“ и за ръкописа, за писането, за същността на редактиране на текста с редактор говорим с Жоро в Timeless, кафенето до Университета, където той на малка масичка сред музика и глъч пише романа си. Той отговаря стегнато, но изчерпателно, с примери – изряден и като преподавател, и като човек, който държи да е полезен и разбран. Първият ми въпрос при срещата ни, само секунди след като сме стиснали ръце за поздрав, е: „Я кажи на коя маса писа романа?“ Той се обръща надясно и ми сочи една заета маса до стената: „Ей там, където са онези двамата мъже. А финалът го написах на една от високите маси, понеже, също като днес, тази беше заета.“ Бъдете сигурни, че ако бе свободна, двамата щяхме да се преместим, за да си говорим там.

 

Георги Бърдаров: „Професионалното и писателското в мен се преплитат и подпомагат взаимно“

Интервю на Валентина Мизийска

 

Разказ, сценарий за предаване, роман. Коя форма на изразяване ти лежи на сърцето?

Определено роман. Мисля, че който веднъж напише роман, остава в плен на тази форма завинаги. Живееш, страдаш и обичаш с героите, заедно вървите по един дълъг път, живеете в свой свят. Невероятно е.

Преди няколко години печелиш голяма популярност с един разказ в интернет за пет ракии. И това е преди участието ти в конкурса „Ръкописът“. Беше ли го предвидил и на какво мислиш, че се дължеше този успех?

Не, аз бях по-изненадан от всички. Цял живот бях писал, цял живот бях пращал текстове по конкурси и издателства и никога не бях получавал дори и един отрицателен отговор, да не говорим за положителен. Никой не ме отразяваше. И когато публикуваха разказа ми, си казах, че съм щастлив човек, тъй като в този живот поне ще имам един публикуван разказ. Бях даже престанал да влизам в сайта и бях забравил за него, когато приятел ми каза, че разказът прави луд фурор в социалните мрежи. Аз бях сигурен, че се шегува. А на какво се дължи успеха му? Ами, искрен е, написан е от сърце и с голяма любов за хората. Може би затова е толкова успешен!

Как се реши да участваш в „Ръкописът“? Това е реалити формат – очаква се, докато пишеш, да ти надничат с камери над рамото, да ти поставят задачи, с които да тестват креативността ти, а всички писатели са наясно, че писането не търпи компания и ярки светлини, пък и вдъхновението не идва с натискането на бутон.

Участието ми бе плод на една щастлива случайност. Макар аз да смятам, че няма случайни неща. Записах се в буквално в последния момент. Знаех какво ме очаква, така че камерите не ме притесняваха. Аз бях там с една единствена цел – да победя и романаът ми да излезе на бял свят. А и дълги години съм работил като сценарист на „Стани богат“ и съм свикнал да работя под напрежение.

Може би обикновените читатели и зрители не знаят, но такива ръкописи не се пишат ЗА участие в конкурси и ТВ предавания – те трябва да са вече готови, когато конкурсът бъде обявен. В каква степен на готовност бе твоят роман, когато научи за форма̀та „Ръкописът“?

Това бе и условието за участие, да имаш готов ръкопис. Конкретно моят бе готов някъде на около 70%.

Показа ли на някого романа, преди да изпратиш ръкописа си?

Не, само аз си знаех какво пише вътре.

Кое събитие или картина изигра ролята на искра за желанието ти да пишеш за Айда и Давор?

Историята им сама ме намери, влезе в мен и не ме остави на мира, докато не написах романа. Чух я за първи път в СУ по време на упражнение от мои студенти. Знаете, че тя е по действителен случай.

Да – Адмира Исмич и Бошко Бркич от Сараево. Романът ти е посветен на тях.

Беше по дисциплината „Геоурбанистика“, която водех тогава, още не бях поел „Етно-религиозни конфликти“, и бях дал на студентите задача на тема „Градът и войната“, където те трябваше да представят град преди войната, в какво се е състоял конфликтът и как се възстановява града след войната. Две мои студентки, Деси и Хриси, бяха избрали темата „Сараево“ и в един от слайдовете бяха отбелязали историята на сараевските Ромео и Жулиета – за пръв път ги чувах в живота си. Но за мен няма случайни неща, много вярвам в това. Няма да забравя как свърши часът, изскочих от залата, отидох си в кабинета, пуснах си компютъра и първото нещо, което седнах да чета, беше за сараевските Ромео и Жулиета. Историята много ме провокира и в продължение на 5 години я проучвах, докато стигна до романа.

Как се пише за обстановка, в която не си живял лично и няма как вече да усетиш? Романът ти е малко или много исторически. Как доби представа за автентичното?

Ходих на място в Сараево, видях всичко с очите си, говорих с хора преживяли блокадата. Изгледах и изключително много архивни, документални кадри. И пак мога да кажа, че само човек, преживял войната, може да разбере напълно какъв безумен ужас е. Аз се докоснах до това, но не съм го изживял, все пак.

Романът може и да е вдъхновен от реални събития и личности, реална човешка драма, но все пак е художествено произведение. Лесно ли се вземат решения как, къде и колко художествена измислица да се вмъкне, за да се направи историята по-силна и атрактивна?

Трудно, но решенията не се вземат, а идват от само себе си. Като пишеш и развиваш действието и героите.

Има ли факти, които си пропуснал в историята си, само защото трябва да се следи и литературната стойност на сюжета?

Не, много факти съм пропуснал, но то е защото не можеш да вкараш всичко в един роман.

А беше ли си направил подробен план на сюжета, преди да започнеш – кога и какво ще разкажеш и коя сцена ще осветли дадени обстоятелства?

Подробен – не, имах приблизителна представа откъде искам да тръгна и къде искам да стигна.

Какви проучвания направи? Срещна ли затруднения по време на събирането на материали или писането? Достъпна ли беше информацията, която ти трябваше, говореше ли им се на хората за онези времена?

Първо проучих в детайли историята за разпадането на Югославия и достъпните материали за главните герои, а после вече отидох на място. Хората говорят много трудно за войната и е разбираемо, това е жестока и неизличима рана. Бях една седмица в Сараево и това, което чух там, ме промени завинаги и завинаги ще ми остане като рана.

Можеш ли да кажеш ориентировъчно каква част от историята на „Аз още броя дните“ е истина и каква – художествена измислица?

Трудно, те се преплитат, базирана е на реални случки, събития и герои и е допълнена от моя поглед.

Така е. Не си безпристрастен като разказвач. Едва ли се дължи само на факта, че в ролята на писател си и литературен герой в романа. Имаше ли моменти, в които се съмняваше дали ще успееш да обхванеш цялата история, трагедия и значимост на тази война или ще се провалиш?

През цялото време се притеснявах за това и през цялото време се опитвах да не взимам страна.

Интересно ми е, ако прототипите на Айва и Давор не бяха реални хора, исторически личности, щеше ли да им помогнеш да успеят, щеше ли да има хепиенд?

Това не знам, но по-скоро не. Войната няма красиво и героично лице, войната е само смърт и ужас, нищо повече или по-малко.

Колко време писа романа?

Основната част от ноември до април и после още 2 месеца за втората сюжетна линия, след „Ръкописът“.

Помогна ли ти с нещо работата ти за писането на романа?

Разбира се, помогна ми много, аз съм специалист по етно-политически конфликти, така че професионалното и писателското в мен се преплитат и подпомагат взаимно.

Бях се насочил към тематиката на етно-политическите конфликти още през 2008-2009 година, когато бях на специализация в Грац, Австрия – там получих и много информация, и много ценни съвети. Тръгнах в тази посока, избрах тази дисциплина да ми бъде тясната специалност, тъй като съм убеден пацифист, хуманист, противник на всяко едно разделение, особено на етнически и религиозни основи, и идеята ми беше – и в дисциплината, която водя, и в много публични презентации, и в романа включително – да изоблича уродливостта, безумието и манипулацията на всяко едно такова разделение. Всички хора са абсолютно еднакви и всяко разделение е манипулативно, абсурдно и измислено единствено с цел да бъдем използвани и насъсквани едни срещу други. Така че работата ми като преподавател много помогна в тази посока като личностно убеждение. Оформих си го като кауза още с дисциплината, която водя, макар че никога самият аз не съм бил атакуван или бил жертва на такъв тип насилие или манипулация на етническа или религиозна основа. Но го приемам много лично и не мога да се примиря с това. И второто нещо, с което ми помогна работата при писането на романа, е че преди да напиша романа, вече бях направил тази лекция за разпадането на Югославия, т.е. бях проучил конфликта в неговия генезис от ІХ век насам и имах пълната информация за тези хора, за взаимоотношенията между тях, за позиционирането им на геополитическата сцена.

Ако не беше спечелил „Ръкописът“ какви планове имаше за романа си? Беше ли се замислял вече какво да направиш, за да види той бял свят?

Не, исках първо да го напиша, а го свърших седмица преди да се запиша в „Ръкописът“.

Каква е ролята на редактора в създаването на добра история?

Много важна според мен. Това е един друг, професионален поглед върху това, което си написал. За мен всеки текст се нуждае от редактор, а ако редакторът е добър, както беше в моя случай, резултатите са отлични.

Над какво работихте с редактора по ръкописа? Къде бяха основните моменти за редакция?

Работихме най-вече по стила. Имах уникално добър редактор – писателя Христо Карастоянов – и съм му много благодарен, защото ми изчисти стила на писане.

Но какво точно означава „да работиш по стила“ с редактор?

За първи път пишех роман. А когато го правиш сам и няма кой да те научи, ти се движиш като в мъгла. В ръкописа си имах места и сцени, с които смятах, че трябва да сваля част от напрежението на читателя. И тогава идваше въпроса на Христо, който ме питаше: „Добре, но това какво ти дава, с какво допринася за действието, сюжета и основната линия, защо трябва да разсейваш читателя с такива работи?“ Той изчисти много такива моменти. Предназначението на всяка сцена е да придвижва действието напред. Давам пример със сцената, в която Давор и Айда правят любов за първи път, в къщата на баба му. Тази сцена я бях направил около 3 страници – как отиват там, как се забавляват, пък ходят на реката, пеят вечерта и т.н. Накрая от всичкото това остана половин страница. Само есенцията. Христо каза: „В тази сцена ти е важно едно единствено нещо – че тази любов се материализира по този чист и човешки, приятен начин. Нищо друго не ти е важно, без разпиляване.“ Още в началото той ми беше казал: „Ако с някоя моя критика или рязане на текст не си съгласен, убедѝ ме, че не съм прав, и аз ще се съглася.“ Разясняваше ми всяко нещо, с което не беше съгласен. Там пък, където аз не бях съгласен, аз му обяснявах. Процесът е двустранен. Спомням си моменти, в които той казваше: „Е, сега вече го разбрах, съгласен съм с теб.“

След това реалити е трябвало да има готов продукт – отпечатан роман на победителя. Имаше ли стегнати срокове по време на редактирането?

Имаше много стегнати срокове. Работех по текста след прибирането от университета, буквално всяка вечер пращах на редактора си парче текст от около 10 страници, изчистени по начина, за който се бяхме разбрали. През деня той го преглеждаше и коментираше, пращаше ми го на другата вечер, цяла нощ редактирах това, което той ми е изпратил, и това беше нон-стоп работа, покрай която си гледах и работата в университета. Беше изтощаващо, но и много позитивно. Самият факт, че издавах роман на тази възраст, означаваше, че тази работа по текста ми е изключително полезна, за мен като писател. Той беше като учител, който ме научи какво да правя. Дори Христо да не е мой редактор в следващите ми романи, той ще си остане мой Редактор за цял живот, защото ме научи на много неща.

Имал си и отговорен редактор. Върху какво работихте с Рия Найденова?

Първоначално ръкописът имаше само две сюжетни линии – основната на Давор и Айда и тази с интервютата. След края на предаването „Ръкописът“ в редакцията на „Сиела“ седнахме с отговорния ми редактор Мария Найденова и главния редактор на издателството Захари Карабашлиев и те ми казаха, че на романа му липсва моята гледна точка и, ако успея да я добавя, ще стане много по-силно. Мислех цял месец. Изпробвах няколко варианта – да бъде през погледа на войник, който участва в обсадата и после се връща в Сараево, да е през погледа на журналист, който е бил някъде по света и след 20 години отива там. Различни гледни точки, които пречупвах, докато накрая не стигнах до извода, че за да е истинско и да е моето, то трябва да е пречупено през мен – да разкажа за моето посещение в Сараево и моите усещания там. И така се получи новата сюжетна линия, която наистина направи романа пълен и толкова емоционален.

Имахме една сцена, за която водихме много дълъг спор – сцената с интервюто на жената от секс лагера, която беше написана много по-брутално и натуралистично и такъв ми беше замисълът: да стигне до хората, да ги втрещи и да ги накара да се замислят. Рия беше на обратното мнение, че това е прекалено и имахме няколко дълги спора, след които в общи линии и двамата отстъпихме. Аз свалих част от натурализма, особено в някои конкретни думи, които бях използвал, тя пък отстъпи да го запазим като такъв формат, така че това ни беше най-тежката пресечна точка.

Друго, по което работихме с Рия, беше корицата, която е много важен елемент в една книга. Тя ми предложи първоначален вариант, подобен на този, който остана. Аз бях категорично против, защото исках да бъде черно-бяло, така си го представях – бяло като стените на къщите в Сараево, надупчени от куршумите, с черни графити. Водихме много дълъг спор. После с художника Стоян Атанасов, едно младо и много готино момче, добавихме по моя идея моста и надписа като графит, както е било в Сараево. Та в началото и двете страни категорично не бяхме съгласни с предложените варианти, но постепенно станахме на едно мнение.

Работата на отговорния редактор е да те насочи в посоката, която ще бъде най-полезна за романа. От тази гледна точка аз съм много благодарен на Рия, защото тя през цялото време ме насочваше в правилната посока.

Като споменахме интервютата – много са силни! Автентични ли са или е художествен похват да представиш част от историята по този начин?

Много хора смятат, че са автентични. За мен това е една от най-големите похвали за романа. Значи съм успял да вляза в същността на историята, щом звучат толкова автентични. Всъщност са написани от мен и идеята беше чрез тях да покажа, че всички са виновни и всички са жертви. Разбира се тези интервюта са писани, след като бях изчел и изгледал изключително много материали за войната и блокадата. Бях чул историите на много хора.

Какво е посланието, което се надяваш да си предал на читателя с „Аз още броя дните“?

Няма по-страшно нещо от войната, мирът трябва да се брани с всички сили. Също така ми се иска да внуша, че независимо от етнос и религия ние сме абсолютно еднакви – с еднакви мечти, страхове, желания.

Опиши процеса си на писане. Имаш ли си творческа рутина? Къде и по колко време пишеш? При какви условия?

Не, при мен водещото е емоцията. А иначе най-много обичам да пиша в кафенета, когато съм обграден от много, но непознати хора. Тази обстановка най ме предразполага към писане. Имам си няколко любими места, но най-любимото ми е тук, където написах реално романа – кафене „Timeless“ в София.

Вдигна високо летвата още с първия си роман. Пишеш ли нещо сега?

По-скоро в момента пиша професионални неща, но имам идеи, които разчепквам. Чакам нещо да ме хване така емоционално, както беше в „Аз още броя дните“. Няма за къде да бързам, то ще си дойде и ще седна да пиша.

Как наместваш личните си проекти сред професионалните си ангажименти?

Обожавам работата си със студентите, тя ме зарежда изключително много, а с писането двете се допълват отлично. От едната си почивам с другата.

Остава ли ти време за четене? Какви книги четеш?

Чета много и за мен това е задължително за писателите. Обичам разнообразна литература, много голям почитател съм на Маркес, но в момента предпочитам съвременни европейски автори, особено скандинавски. В такъв период съм.

На кои съвременни БГ автори се възхищаваш?

Определено се възхищавам и уча от Захари Карабашлиев и много харесвам историите на Иво Иванов.

Твоят съвет към начинаещите български писатели, които четат bgstoryteller?

Съветът ми е един единствен – пишете и никога не се отказвайте, каквото и да се случва. Аз написах първият си текст в 7-и клас, когато бях на 14, а първият ми публикуван разказ дойде, когато станах на 39. Просто пишете, без да се влияете от нищо, така както го чувствате и усещате. Както е казал друг мой любим писател, Хемингуей – ако е истинско и от сърце, ще се получи, а и само тогава си заслужва да се пише.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s

Create a website or blog at WordPress.com

Up ↑

%d bloggers like this: