“Вече знаеха какво ще каже и то не им харесваше”

Из романа „Дете 44“ на Том Роб Смит, издателство Лъчезар Минчев, превод Силвия Желева.

“Престъпност не съществува.

Всъщност малцина вярваха сляпо на това. Но всичко си има своите недостатъци: живееха в общество все още в преход, все още несъвършено. Като офицер от МГБ Лев бе задължен да изучава трудовете на Ленин, това беше задължение на всеки гражданин. Той знаеше, че тази социална язва — престъпленията — ще замрат, когато изчезнат бедността и нуждата. Още не бяха стигнали тази степен на развитие. Имаше кражби, пиянските кавги завършваха с насилие: съществуваха и урките — участници в престъпни банди. Но хората трябваше да вярват, че вървят към по-добър свят. Да се нарече това убийство, означаваше да се направи огромна крачка назад. От своя учител, началника си майор Кузмин, Лев знаеше за процесите от 1937 година, когато Сталин казал за обвиняемите, че са:

Изгубили вярата си.

Враговете на Партията бяха не просто саботьори, шпиони и вредители, те се съмняваха в партийната линия, съмняваха се във възможността да бъде изградено ново общество. Според това правило Фьодор, приятел и колега на Лев, наистина се беше превърнал във враг.

Задачата на Лев беше да сложи край на безпочвените спекулации и да отведе семейството от ръба на пропастта. В приказките за убийство се съдържаше естествена драма, която без съмнение въздействаше на впечатлителните хора. Ако трябва, ще бъде суров: момчето е направило грешка, за която е платило с живота си. Не биваше никой друг да страда заради неговата непредпазливост. Но може би няма да стане нужда. Не трябва да отива толкова далеч. Въпросът може да бъде решен тихо и мирно. Те са в плен на мъката си и трябва да бъде търпелив с тях. Те не мислят трезво. Ще им представи фактите. Не е дошъл тук, за да ги заплашва, поне не веднага: дошъл е, за да им помогне. За да възстанови вярата им.

Лев почука на вратата и Фьодор отвори. Лев наведе глава.

— Много съжалявам за загубата ти.

Фьодор отстъпи назад и го пусна да влезе.

Стаята бе претъпкана като на селско събрание. Имаше възрастни хора и деца — очевидно беше се събрало цялото семейство. В подобна атмосфера беше лесно човек да си представи как се подклаждат чувствата. Без съмнение те си самовнушаваха да обвиняват някаква загадъчна сила за смъртта на момчето. Може би така им беше по-лесно да се примирят със загубата. Може би се чувстваха виновни, че не са научили детето да стои далеч от железопътните релси. Лев разпозна някои от лицата. Бяха колеги на Фьодор. Смутиха се, че ги е заварил тук. Не знаеха как да се държат, избягваха да го гледат в очите, имаха желание да си тръгнат, но не можеха да го направят.

Лев се обърна към Фьодор.

— Може би да разговаряме на четири очи?

— Моля те, това е семейството ми: искат да чуят каквото имаш да кажеш.

Лев се огледа — двайсетина чифта очи бяха приковани в него. Вече знаеха какво ще каже и то не им харесваше. Бяха разгневени, че момчето им е намерило смъртта си, и това бе техният начин да покажат болката си. Лев трябваше просто да приеме, че се е превърнал в отдушник на гнева им.

— Няма нищо по-лошо от загубата на дете. Бях и колега, и приятел, когато със съпругата си празнувахте раждането на сина ви. Помня как ви поздравявах. И сега с неизказана мъка ви предлагам утеха.

Малко суховато може би, но искрено. Думите му бяха посрещнати с мълчание.

Лев обмисляше внимателно какво ще каже.

— Никога не съм преживявал мъката от загубата на дете. Не знам как бих реагирал. Може би бих искал да обвиня някого, някого, когото ще мога да мразя. Но напълно отговорно мога да ви уверя, че за смъртта на Аркадий няма никакви неясноти. Донесъл съм доклада за случая, който ще ви оставя, ако искате. Освен това възложено ми е да отговоря на въпросите ви.

— Аркадий е бил убит. Искаме да помогнете за разследването, ако не лично, то МГБ да упражни натиск върху прокурора да заведе дело.

Лев кимна и се опита да си придаде вид, че е съгласен. Това бе възможно най-лошото начало на разговора. Бащата бе настоятелен: подкрепата на роднините твърда. Той искаше официално да бъде заведено дело, без което милицията нямаше да започне разследване. Искаше невъзможното. Лев огледа колегите си. Те, за разлика от другите, разбираха, че думата убийство петни служителите на министерството.

— Аркадий е попаднал под колелата на влака. Смъртта му се дължи на случайност, на трагична злополука.

— Защо тогава е бил гол? Защо устата му е била натъпкана с кал!

Лев се опита да осмисли току-що казаното. Момчето е било голо? За първи път чуваше това. Отвори доклада.

Момчето е било облечено.

Сега, когато прочете отново този ред, му прозвуча странно. Но там пишеше, че момчето е било облечено. Продължи да чете документа.

Било е влачено по земята, устата му е била пълна с кал.

Затвори доклада. Всички в стаята чакаха.

— Момчето е било намерено облечено. Да, имало е пръст в устата му. Но тялото му е било влачено от влака и наличието на пръст е напълно обяснимо.

Една възрастна жена се изправи. Беше прегърбена от възрастта, но погледът ѝ беше остър.

— Съобщиха ни друго.

— Много жалко, но сте били информирани погрешно.

Но жената не спираше. Очевидно семейството разчиташе на нея за отстояване на твърденията им.

— Мъжът, открил тялото — Тарас Куприн — е чистач. Живее през две улици оттук. Той ни каза, че Аркадий е бил чисто гол, чувате ли? Без никаква дрешка. Влакът не би могъл да съблече детето.

— Този човек, Куприн, наистина е намерил тялото. Показанията му са записани в доклада. Според него момчето е било намерено на релсите напълно облечено. Казано е недвусмислено. Думите му са записани тук черно на бяло.

— Защо тогава на нас е казал друго?

— Може да се е объркал. Не знам. Но твърденията му са подписани и фигурират в доклада. Съмнявам се, че ще каже нещо различно, ако го попитам сега.

— Вие самият видели ли сте тялото на момчето?

Въпросът изненада Лев.

— Не, аз не разследвам този инцидент, това не е моя работа. Но дори да беше, няма какво да се разследва. Това е ужасна злополука. Дошъл съм, за да говоря с вас, да изясня възникналите излишни недоразумения. Мога да ви прочета целия доклад, ако искате.

Възрастната жена отново заговори.

— Този ваш доклад е лъжа.

Всички в стаята затаиха дъх. Лев замълча и се опита да запази самообладание. Трябваше да разберат, че компромис няма да има. Трябваше да отстъпят, да приемат, че смъртта на момчето е нещастен случай. Лев беше тук заради тях. Обърна се към Фьодор и зачака той да обуздае жената.

Фьодор пристъпи напред.

— Лев, имаме нови улики, които се появиха едва днес. Жена, която живее отсреща, чиито прозорци гледат към железопътната линия, е видяла Аркадий с някакъв мъж. Не знаем нищо повече. Не познаваме жената. Никога преди не сме я виждали. Била чула за убийството…

— Фьодор…

— Била чула за смъртта на сина ми. И ако онова, което ни каза, е вярно, тя може да опише мъжа. Ще може да го разпознае.

— Къде е тази жена?

— Тъкмо нея чакаме.

— Тя ще дойде тук? Интересно е да чуя какво ще каже.

Предложиха му стол. Той отказа. Пожела да остане прав.

Всички мълчаха и чакаха да се почука на вратата. Лев съжали, че е отказал да седне. Измина почти час в мълчание, преди да чуят тихо почукване. Фьодор отвори вратата, представи се и въведе жената вътре. Тя беше около трийсетгодишна с мило лице и големи уплашени очи. Беше изненадана от присъствието на толкова хора и Фьодор побърза да я успокои.

— Това са приятелите и семейството ми. Не се плашете.

Тя обаче не го слушаше. Гледаше втренчено Лев.

— Казвам се Лев Степанович. Офицер от МГБ. Аз тук съм старши. Вие как се казвате?

Лев извади бележника си и намери празна страница. Жената не отговори. Той вдигна поглед. Тя все още не беше казала нито дума. Лев се канеше да повтори въпроса, когато тя най-после заговори.

— Галина Шапорина.

Гласът ѝ прозвуча тихо, почти като шепот.

— И какво видяхте?

— Аз видях…

Тя огледа всички в стаята и заби поглед в пода, след това отново вдигна очи към Лев и потъна в мълчание. Фьодор я подкани, в гласа му се долавяше напрежение.

— Видели сте някакъв мъж?

— Да, мъж.

Фьодор, застанал до нея, с очи, вперени в нейните, въздъхна облекчено.

Тя продължи:

— Мъж, може би работник, на железопътната линия — видях го през прозореца. Беше много тъмно.

Лев почука по бележника с молива си.

— Видели сте го с момченце?

— Не, нямаше момче.

Фьодор зяпна от изненада, а после заговори забързано, сякаш изстрелвайки думите.

— Но на нас ни казаха, че сте видели някакъв мъж да държи момчето ми за ръка.

— Не, не, не — нямаше момче. Държеше чанта, струва ми се — чанта с инструменти. Да, това беше. Работеше на линията, сигурно ремонтираше нещо. Не видях много, само бегъл поглед, това е всичко. Всъщност не би трябвало да съм тук. Много съжалявам за смъртта на сина ви.

Лев затвори бележника.

— Благодаря ви.

— Ще има ли други въпроси?

Преди Лев да успее да отговори, Фьодор хвана жената за ръката.

— Видели сте някакъв мъж.

Жената издърпа ръката си. Огледа се, всички очи бяха устремени в нея. Обърна се към Лев.

— Ще ме разпитвате ли още?

— Не. Можете да си вървите.

Галина наведе глава и забърза към вратата. Но преди да стигне до нея, възрастната жена извика:

— Толкова лесно ли се плашите?

Фьодор се приближи до нея.

— Моля те, седни.

Тя кимна, нито отхвърляйки, нито приемайки молбата му.

— Аркадий беше твой син.

— Да.

Лев не виждаше очите на Фьодор. Не знаеше какво си казват безмълвно двамата. Каквото и да беше, тя седна на мястото си, а в това време Галина се изниза през вратата.

Лев беше доволен от намесата на Фьодор. Надяваше се, че са достигнали повратен момент в разговора. Събирането на слухове и клюки никому не е донесло нещо добро.

Фьодор отново застана до Лев.

— Извинете майка ми, тя е много разстроена.

— Точно затова съм тук. За да можем да поговорим и нищо да не излезе извън стените на тази стая. Ако някой започне да те разпитва за сина ти, не казвай, че е бил убит. Не защото ти заповядвам, а защото не е истина.

— Разбирам.

— Фьодор, искам утре да си вземеш свободен ден. Ръководството е разрешило. Ако има още нещо, което мога да направя за теб…

— Благодаря.

На вратата Фьодор стисна ръката на Лев.

— Извинете нашата невъздържаност. Всички сме много разстроени.

— Няма да докладвам. Както казах, нека с това всичко да приключи.

Лицето на Фьодор се вкамени. С мъка изрече горчивите думи:

— Синът ми загина в ужасна злополука.

Лев слизаше по стълбите, дишайки дълбоко с облекчение. Атмосферата в стаята беше задушаваща. Радваше се, че са приключили, че въпросът беше решен. Фьодор е добър човек. Примири ли се веднъж със смъртта на сина си, ще му е по-лесно да приеме истината.

Лев спря. Чу стъпки зад гърба си. Обърна се. Беше момче на седем-осем години.

— Аз съм Жора, другарю, по-големият брат на Аркадий. Може ли да разговарям с вас?

— Разбира се.

— Вината е моя.

— И каква е вината ти?

— Смъртта на брат ми: замерих го със снежна топка. Направих я от сняг, камъни и кал. Аркадий го заболя, топката го удари по главата. И той побягна. Сигурно е бил замаян, може би затова не е видял влака. Калта, която намериха в устата му: вината е моя. Замерих го с нея.

— Смъртта на брат ти е нещастен случай. Няма причина да се чувстваш виновен. Но направи добре, като ми каза истината. А сега се върни при родителите си.

— Не съм им казал за снежната топка с калта и камъните.

— Не е нужно да знаят.

— Много ще се разсърдят. Защото тогава го видях за последен път. Винаги толкова хубаво си играехме. И щяхме пак да си играем, щяхме да се сдобрим, отново да бъдем приятели, сигурен съм. Но сега не мога да се сдобря с него, не мога дори да му кажа, че съжалявам.

Лев слушаше признанието на момчето. То искаше прошка. Разплака се. Смутен, Лев го погали по главата и промърмори нещо, сякаш това бяха думи от приспивна песен:

— За нищо не си виновен.”

 

Из романа „Дете 44“ на Том Роб Смит, издателство Лъчезар Минчев, превод Силвия Желева.

Още откъси от книгата:

“Ако привлечеш нечий поглед, не поглеждай веднага встрани…”

“Тези думи можеха да оправдаят всяка смърт”

“Не бяха взели чувал, в който да приберат котката, и той реши да я скрие под купчина съчки.”

“Не започва ли всичко така? Имаш кауза, в която вярваш и за която си струва да умреш. Скоро тя се превръща в кауза, за която си струва да убиваш. А след това се превръща в кауза, заради която да убиваш невинни хора.”

Издателство „Лъчезар Минчев” представя един роман, завладял пазара на трилърите през 2008 г., пренесен на големия екран през 2015 г. с участието на Том Харди, Гари Олдман и Нуми Рапас.

Една история, подобна на тази на Андрей Чикатило, в също толкова зловещите години на Сталиновия режим в СССР, видяна през погледа на младия английски писател Том Роб Смит. Книгата е преведена на повече от 30 език, има редица номинации за престижни международни награди, включена е в предварителната селекция за Букър за 2008 г. и е удостоена с приза „Стоманен кинжал” за най-добър трилър на Британската асоциация на писателите на криминални романи.

Ето какво споделя издателят за книгата и нейната екранизация:

„…Авторът на „Дете 44“ е млад човек. Не е американец, а англичанин. Заинтересувал се от живота в сталинския СССР, прочел книги, направил проучвания и написал криминален трилър, който обаче има и сериозно познавателно значение за онова време в Съветския съюз. Същинската криминална линия заема не повече от половината от целия сюжет.

И също така, както нашите читатели със сигурност знаят, един роман не може да се напъха никога в един двучасов филм. Книгата винаги е много повече.

Романът не е за Андрей Чикатило… Но няма да влизаме в ролята на онази камериерка, която отмъстила за обидата на господарката си, като прошепнала: „Убиецът е градинарят.“ И така съсипала удоволствието от криминалния роман, който четяла. Би било непростимо да постъпим така. Ще ви кажем само: „Убиецът не е този, който е във филма, и историята изобщо е доста по-различна.”