„В криминалните хроники изобилства от имена, завършващи на „и“…“

„Катрине Брат плъзна уморените си очи по снимките, осветени от настолната лампа на бюрото. По нищо не личеше тези типове да са изнасилвачи; да са се гаврили с жени, мъже, деца, старци, да са изтезавали и дори убивали някои от тях. Е, ако човек предварително е запознат с извършените от тях жестокости в най-дребни подробности, навярно би забелязал признаци на патологична сексуалност и агресия в потиснатите им, често изплашени погледи от снимките в досиетата. Но срещнеш ли ги по улицата, ще ги подминеш, без изобщо да ти хрумне, че вероятно са те огледали, преценили и — при късмет за теб… отхвърлили като потенциална жертва.

Част от имената Катрине помнеше от работата си към отдел „Пороци“, но повечето й бяха съвършено непознати. Всеки божи ден се раждаше нов изнасилвач. Невинно кълбенце, чийто писък се губи в писъците на раждащата жена. И това малко човече, закрепено за живота с пъпна връв, дар, който умилява родителите до сълзи, след години разпаря утробата на завързана жена, докато мастурбира и дрезгавите му стенания се губят в писъците й.

Половината от разследващата група звъняха на лежалите за изнасилване. Първо потърсиха онези с най-бруталните престъпления в досиетата. Искаха им алиби и ги проверяваха. Ала все още не бяха успели да открият дори един-единствен осъждан сексуален престъпник, който да се е намирал в непосредствена близост до местопрестъплението. Другата половина от групата разпитваше роднини, приятели, колеги и бивши гаджета на Елисе Хермансен. Статистиката в Норвегия показваше недвусмислено че в осемдесет процента от случаите жертвата познава убиеца, а ако жертвата е жена, убита в собствения си дом, този дял надхвърля деветдесет процента. И въпреки това Катрине не очакваше тази тенденция, изведена от статистическите данни, непременно да важи и за текущото разследване. Защото Хари беше прав. Убийството на Елисе Хермансен се вписваше в друга категория. Тук реалната личност на жертвата губеше значение. В очите на престъпника Елисе се явяваше просто носител на качество, провокиращо агресията му. Прегледаха едно по едно имената от списъка на сексуалните престъпници, срещу които са свидетелствали клиентки на Елисе, но Катрине не поддържаше версията на Хари, че извършителят е убил с един куршум два заека: хем си е отмъстил за излежана присъда, хем е получил сексуално удовлетворение. Каква дума впрочем! Как подобно зверство изобщо би могло да донесе удовлетворение? И какво, след акта прегръща жертвата, запалва цигара и прошепва с усмивка „беше наистина прекрасно“? Хари й беше обяснил, че серийният престъпник изпитва сексуална фрустрация, защото така и не постига целта си. Тази фрустрация го подтиква да продължава набезите си с надеждата следващия път да успее, да получи пълно удовлетворение, да се освободи от гнета на нагона и да се прероди, докато жертвата му пищи, а той прерязва пъпната си връв към всичко човешко.

Тя пак разгледа снимката на мъртвата Елисе Хермансен. Търсеше онова, за което й бе загатнал Хари. Беше видял нещо. Или чул. Нали направи аналогия с познат стил музика? Катрине се обезсърчи и зарови лице в шепите си. Кое я наведе на мисълта, че е психически годна за такава работа? „Биполярното разстройство носи предимство единствено при творческите професии“ — предупреди я психиатърът при последния й преглед. После й написа нова рецепта за розовите хапченца, които я държаха в релси.

Работната седмица приключи. Нормалните хора правеха нормални неща. Не киснеха в кабинетите си, втренчени в зловещи снимки на мъртъвци и на маниаци с надежда лицата да им подскажат нещо. Не си търсеха тъпкач за една нощ в Тиндър. В момента Катрине копнееше отчаяно за пъпна връв към нормалността. За неделна вечеря. Докато бяха заедно, Бьорн няколко пъти я покани да гостуват на семейството му в Скрая — стигаше се за час и половина с кола. Катрине все си намираше повод да откаже. Сега обаче горещо й се прииска да седи на семейната им трапеза, да си подават купата с картофите, да се оплакват от времето, да ги слуша как се фукат с новия диван, да дъвче сух еленски стек, докато разговорът едва-едва крета, но тече в добронамерен тон, сътрапезниците се поглеждат топло, разказват си стари вицове и от време на време предизвикват раздразнението й. Нещо повече, Катрине дори изпитваше неистова потребност от такава семейна скука.

— Привет.

Тя се сепна. На вратата стоеше мъж.

— Приключих с проверката по моя списък — докладва Андерш Вюлер. — Нищо. Ако няма друго, ще се прибирам да поспя.

— Разбира се, тръгвай. Всички ли си отидоха?

— Май да.

— И Бернтсен ли?

— Рано-рано приключи. Явно действа по-ефективно.

— Сигурно — досмеша я, но нямаше сили да се засмее. — Съжалявам, че те моля за тази услуга, Вюлер, но ще прегледаш ли и неговия списък, защото…

— Току-що го направих. Всички имат алиби.

— Абсолютно всички ли?

Катрине им беше възложила да поискат от телекомите списъци с титулярите на всички номера, с които жертвата е разговаряла през последните шест месеца, да си ги поделят и да проверят алибитата им.

— Да. Само един тип от Онебю в Нитедал с име, окончаващо на „и“, малко ме усъмни. В началото на лятото се е скъсал да звъни на Елисе. Пак проверих алибито му. Извън подозрение е.

— Как се казва?

— Лени Хел. Как звучи само, а?

— Подозираш хората въз основа на имената им?

— Един от критериите ми за повишена бдителност, да. В криминалните хроники изобилства от имена, завършващи на „и“.

— И?

— И когато прочетох в записките на Бернтсен какво алиби е представил Лени, реших да се поразровя. Той заявил, че около часа на убийството вечерял заедно със свой приятел в пица-грил „Онебю“. Думите му потвърдил единствено съдържателят. Звъннах на местния ленсман да поразпитам.

— Само защото този тип се казва Лени?

— И защото съдържателят се казва Томи.

— И какво научи от ленсмана?

— Че Лени и Томи са двама изключително кротки и надеждни граждани.

— Значи си сгрешил в преценката.

— Бъдещето ще покаже. Все пак ленсманът се казва Ими.

Катрине избухна в гръмък смях. Имаше нужда да се поразсее. Андерш Вюлер се усмихна. И усмивката му й дойде добре. В началото всички новобранци се опитват да впечатлят шефа, но нещо й подсказваше, че ако не бе попитала, Вюлер нямаше да се самоизтъкне колко работа е свършил. И той като нея имаше едно наум за Бернтсен. Катрине уж се беше отказала от една идея, но сега преосмисли решението си.

— Я влез и затвори вратата.

Вюлер се подчини.

— Ще те помоля за услуга във връзка с информацията, изтекла към „Ве Ге“. Ти ще работиш най-тясно с Бернтсен. Можеш ли…

— … да си отварям очите и ушите?

— Нещо такова — въздъхна Катрине. — Да си остане между нас. Откриеш ли нещо, докладваш само на мен, разбрано?

— Тъй вярно.

Вюлер си тръгна, а Катрине изчака няколко секунди и после посегна към телефона си. В полето за търсене въведе името на Бьорн. Беше добавила и негова снимка, която излизаше към номера. Катрине се усмихна. Бьорн Холм не беше пръв красавец. Имаше бледо, леко подпухнало лице, а беше започнал и да оплешивява. Но си беше Бьорн. Антидотът срещу всички тези страхотии от снимките. Тогава от какво толкова се боеше? Щом Хари Хуле намира начин да живее с друг човек, защо Катрине да не може? Показалецът й се приближи към зелената слушалка до телефонния номер, но в главата й замига предупредителна лампичка, активирана от думите на Хари Хуле и Халстайн Смит. Следващата жертва.

Катрине остави телефона и пак се съсредоточи върху снимките.

Следващата.

Ами ако наистина убиецът вече си е набелязал нова мишена?“

 

Из романа „Жажда“ на Ю Несбьо, издателство ЕМАС. Превод – Ева Кънева.

Още откъси от романа:

“— Само от любопитство да те питам… какво държиш в онази клетка в дневната?”

“Първата ни работа е да питаме дали детето е бягало от къщи.”

“Как успя да влезеш в телефона? С пръстов отпечатък от трупа ли?”

 

Осло, Норвегия. Серия зловещи убийства разтърсват града. Почеркът е един и същ: след уговорени срещи в приложение за запознанства неуловим маниак разкъсва с метални зъби гърлата на млади жени, изпивайки кръвта им. Единственото, на което полицията се натъква, са гротескните останки от чудовищните пиршества. Без улики, без заподозрени и без време за губене, местните власти нямат друг избор, освен да се обърнат към единствения човек, способен да спре зверствата.

Тъмна сянка е изплувала от миналото, възраждайки отдавна забравените митове за кръвопийците, а бившият старши инспектор Хари Хуле трябва да се изправи пред най-големия си и кошмарен враг – единственият, който е успял да му се изплъзне.

 

„Жажда“ е единадесетият случай на инспектор Хари Хуле от поредицата на „властващия крал на скандинавското криминале“, както нарича „Гардиън“ Ю Несбьо. Норвежецът Ю Несбьо вече се е утвърдил като един от най-успешните криминални автори в света, оглавявайки класациите с всяка следваща книга. Романите му са преведени на над 50 езика и са продадени във впечатляващите 33 милиона екземпляра.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s

Create a website or blog at WordPress.com

Up ↑

%d bloggers like this: